Докато всички цивилизовани държави се обединиха категорично и монолитно срещу кремълската имперска агресия и в подкрепа на Украйна, на родна земя нещата се оказаха амбивалентни, двузначни, че и многозначни. Вярно е, че още никой държавник в София не е застанал открито на страната на агресора и неговите ежедневни издевателства, но онези родни гласове на парламентарно, на извънпарламентарно, че и на правителствено равнище, които отчитат вината за бушуващата война като обща вина на Москва и на Киев, набират сили. Това не ни прави нас, българите, разбира се, по-малко свободни, но по-несправедливи и по-неморални ни прави.
Аргументите (аз бих ги окачествил по-скоро като доводи) на тази двузначност и многозначност са общоизвестни: не бива да въоръжаваме Украйна, защото повече оръжие значи и повече война, повече разрушения, повече престъпления и жертви. Докато неутралитетът, видите ли, значи миротворство.
Така ли е всъщност? Когато един въоръжен до зъби безскрупулен нашественик нахлуе в една независима съседна държава с едничката цел, сривайки я до основи, да я завладее и подчини на себе си, неутралитетът се превръща в несигурно морално убежище – тогава да си неутрален, значи да заемеш страната на палача срещу жертвата. Да откажеш да въоръжиш жертвата в съпротивата ѝ срещу агресора, е точно толкова алогично и неподобаващо, колкото и да въоръжиш агресора в издевателствата му над жертвата – морално погледнато, едното е равнозначно на другото. Спомням си в този смисъл думите на хуманитариста, епископ Туту: „Ако сте неутрален в ситуация на несправедливост (а нашествието в Украйна е крещяща несправедливост – б.м.), сте избрали страната на потисника. Ако слонът е стъпил на опашката на мишката, а вие казвате, че сте неутрален, мишката няма да оцени вашата неутралност”. И не само мишката – и Христос (при цялото Му великодушие) ще осъди подобен неутралитет. Когато битката между доброто и злото пламне на бойното поле, да останеш неутрален наблюдател значи да се солидаризираш със злото срещу доброто – фронтовете са така ясно откроени, че място за друга, щадяща интерпретация няма.
От зората на човешката история, та чак до ден днешен всяко изпитание от подобен формат се превръща в проверка и коректив и на нашите нравствени ценности и ориентири, заставя ни да преосмислим и пренаредим моралните си приоритети, много от които просто не издържат проверката на времето. В тези, казано с езика на Ясперс, гранични ситуации неутралитетът не върши работа – тяхната критичност налага заемането на позиция. Впрочем така е не само в огъня на битките – така е и в ежедневието, но там нещата и критериите са по-размити, омекотени и неустановени, прикрити са зад паравана на делника.
Взрем ли се по-внимателно обаче, ще установим, че в целия ни земен път много място за неутралитет няма – неутралитетът не решава, а само страхливо заобикаля, малодушно игнорира проблемите, пред които сме изправени. Така неутралитетът влиза в ролята на скривалище, за което ние наивно се надяваме, че ще ни предпази от неминуемото морално терзание, че ще ни спести риска на едно или друго решение. Вземането на подобни решения обаче няма алтернатива – както като индивиди, така и като общности ден след ден, на всяка крачка животът ни изправя пред необходимостта да решаваме. Това предполага и конфронтация с едно или друго статукво, но да отхвърлиш тази необходимост значи да занулиш сам себе си, да се себеобезличиш и себезаличиш, да се лишиш от себебиография. След като си се изправил върху лицето на земята, а можеше да бъдеш и под нея, след като си избрал веднъж да живееш, а можеше да избереш и да не живееш, значи си заел вече позиция, сиреч напуснал си неутралитета в името на живота – духовен и дори физически. Изборът е човекът, а избирайки, човек се обвързва с едно или друго отношение, тръгва след една или друга кауза – крачка, чрез която той се легитимира като гражданин, вписва се в регистъра на битието, себезаявява, себелегитимира се екзистенциално както пред себе си, така и пред цялото човечество, престава да бъде неутрален и безимен и се конкретизира и персонализира, става реален – наличен, действителен, личностен става. Анулирането на този избор е бягство, а бягството, учи Лафонтен в „Двата гълъба”, не е изход – безизходица е. Онзи, който вместо да избира, хукне да бяга от избора, тръгва, съзнавайки го или не, от живота към не-живота, сиреч от позицията към неутралитета.
В „Ад” Данте предупреди, че най-горещите, най-жежките места в пъкъла са резервирани за онези от нас, които в момент на кризи и върховни изпитания са запазили неутралитет. Векове след него Айнщайн предрече, че светът ще бъде погубен не от злодеите, а от милионите безучастно наблюдаващи злодеянията им свидетели. Защо става така през годините и епохите, защо хората предпочитат бездействието пред действието, е един колкото труден, толкова и интересен от психологическа гледна точка въпрос. До чието решение можем да стигнем само по бердяевски, като проследим отношението на човека към робството и свободата. Търсейки отговора на този фундаментален въпрос, Ерих Фром стига до един колкото тъжен, толкова и недвусмислен извод: тезата, че народът е по правило свободолюбив, че масите копнеят природно за свобода, е измамна. Всъщност – пише блестящият психоаналитик – масите по-скоро бягат от свободата, защото свободата не е товар за плещите на всеки – свободата обременява, свобода значи да напуснеш уюта на безучастието и да го замениш с тревожността на участието. Този преход е мъчителен, той предполага да поемаш и носиш собствени морални отговорности. А понякога тези отговорности са толкова тежки, че ти не си дорасъл до тях и затова предпочиташ да си ги спестиш. Така ден след ден тези невидими спестявания се трупат на камара в душата ти, а ти дори не подозираш, че от подобни лични спестовни влогове е съставено всяко робство. Възходът на националсоциализма илюстрира убедително тази печална ситуация – не по-малко убедително я илюстрира и възходът на комунистическия тоталитаризъм. И двата колосални режима станаха възможни само защото милиони хора по света предпочетоха безучастието пред участието – неутралитета пред позицията предпочетоха. Когато впоследствие, макар и с едно непростимо историческо закъснение гражданската съвест на планетата се пробуди, когато дрямката на моралното безучастие бе заменена с оперативността на моралното участие, и хитлеризмът, и комунизмът бяха скоропостижно пометени от лицето на земята.
Да се върнем към войната в Украйна – една война, която от двустранна се превърна във всеобща, в световна морална война. Милитаризираните ни неокомунисти във и извън парламента предпочитат Свободният свят да не подкрепя отбраняващата се от нашествениците Украйна – особено с оръжие. Онова обаче, което нашите ентусиазирани демагози тактично премълчават, е, че на практика това би значело руските пълчища да превземат и окупират за броени дни Украйна. Ясно като ден е, че без подкрепата (както морална, така и политическа; както икономическа, така и военна) на световната демократична общност прекратяването на войната би значело със сигурност поробването на Украйна. Явно нашите миролюбци са готови да платят тази цена. За тях тя не е висока – за разлика от цените на хранителните стоки и жилищата, свободата, гражданските права и националната независимост за тях явно не са особена ценност. Пък и не тях ще поробват.
Това не са интелигентни основания, но интелигентност в неокомунисти не търси – в техния социален манталитет интелектът е отстъпил на заден план, за да отвори място на идеологизираната слепота, на прикритото интересчийство, на безскрупулността и цинизма. Да заплатиш мира със свободата си е губеща, неизгодна и позорна сделка. Свободата е висше благо, несравнимо с всички останали блага – дори с мира. Защото въпреки цялата относителност на фундаменталните духовни категории, всемирният исторически опит сочи, че както има справедливи и несправедливи войни, така има и справедливи и несправедливи хора, а оттам – и справедлив и несправедлив мир. Несправедлив е всеки мир, заплатен с нечие (собствено или чуждо) робство. Както е справедлива всяка война за свобода и независимост – отново собствени или чужди. Само на базата на това разделение ние, свидетелите на върлуващото в Украйна кремълско мракобесие, можем да изградим и личното си отношение към воюващите сили, и целия си светоглед. Подобен градеж обаче е въпрос на характер – не на безхарактерност. Безхарактерността е по правило неутрална, а неутрален светоглед няма – има само неутрална конюнктура. Тя е опасна и злосторна за всеки от нас. Защото ако позволиш на днешната конюнктура да те осинови, утрешната ще те направи сирак. Едно осиротяване, което лъжепацифистите лицемерно декларират като мир и дружба между народите, но чието същинско име е морален и граждански разврат.
