С проф. Галина Лардева, куратор на Националните есенни изложби в Пловдив (1–30 септември 2023 г.), разговаря Людмила Димова
„Функции на състоянието“ е темата на Националните есенни изложби в Пловдив, които се откриват на 1 септември 2023 г. Емануела Ковач ще представи графика в Сводестата зала на Балабановата къща, Слав Недев показва живопис в Дълбоката зала, Кирил Станоев – фотография на първия етаж, а Йордан Велков също живопис в двора на Балабановата къща. Изложбата на Елизар Милев (стъкло) е в Маазата на Къща Хиндлиян, скулптурите на Огнян Читаков ще бъдат на двора, а керамиката на Силвия Митовска – на верандата на Къща Хиндлиян. В Къща Мексиканско изкуство ще видим графика от Деница Тодорова, а на двора – живопис и колажи от Станислав Беловски. Куратор на изложбите е проф. Галина Лардева. В каталога за събитието тя отбелязва, че Националните есенни изложби 2023 ще направят опит да върнат „възприятията на публиката към непосредствената сетивност, чрез която състоянията присъстват като кратък моментен – автопоетически – баланс. Може добре да се види как този баланс се разполага например в рекурсивната работа спрямо традицията (Беловски, Станоев, Недев), във възможностите на жанровите трансформации (Велков, Станоев, Милев), в извеждането на медията като едновременно материална и комуникативна платформа (Ковач, Тодорова, Митовска, Милев, Читаков)“.
Функция на състоянието е понятие от термодинамиката. Как и защо решихте то да бъде тема на тазгодишните Национални есенни изложби?
Основният мотив за избора на това понятие е, че опитвам да мисля явленията отвъд причинно-следствените връзки, в които те навлизат и на свой ред пораждат. Защото те налагат привиден порядък, който в претенцията си да обяснява всичко заблуждава и пропуска същността. И нещо друго: безотказната каузална обвързаност поражда претенции нещата в света да се мислят единствено в качеството им на резултатност. А изкуството в своята същност няма отношение към резултатността. Така „функция на състоянието“ дава израз на баланса на моментното състояние – ситуация, която отчита само силите и техните преплитания на мига, в тяхната сложност, динамика и флуидност. В този смисъл оптиката на заглавието представлява гледна точка, нагласа за разбиране на произведенията в динамичната им неустойчивост, но същевременно и в математическата им твърдост, а не „тема“ или търсен „мотив“.
Кураторските ви идеи за Националните есенни изложби разширяват границите на художественото, търсейки различни културносъпоставителни и научни перспективи към него. Сякаш свикнахме с очакването на неочакваната ви гледна точка. Има ли концептуални линии от предишни издания на Есенните изложби, които се опитвате да продължите в тазгодишното?
Същността на произведението на изкуството е такъв проблем, който ме интересува практически при всички търсения. Зад тази същност стои неизменно нещо напълно конкретно в своята визуална разпознаваемост и в своите физически параметри и същевременно нещо неуловимо, което трудно се поддава на описание. И точно в това отчетливо ясно и в същото време причудливо неясно пространство се срещат артистите, изкуствоведите и изобщо всички възприематели, като развиват в диалогична игра идеите и представите си. Във връзка с тази перспектива често се връщам в работата ми на изкуствовед и куратор към автопоетическия потенциал на художественото произведение. Интересува ме как произведението се създава единствено от нещата, които преработва (реципира), като в процеса на своеобразна клетъчна „осмоза“ на създаването то не само превръща тези неща от света в свои, но и ги откроява спрямо всички останали неща. Мислени по такъв начин, моите заглавия залагат със сигурност сходни настройки едно спрямо друго. Но старанието ми е, първо, да сменям ъгъла на наблюдение, като при това сменям контекстите, и второ, да не поставям ограничения пред артистите и да не налагам определени разбирания на публиката. В не по-малка степен ме интересува например историческата направа на художествените процеси – представа, която може да се мисли като коренно различна от гледната точка на автопоетиката.
Кой от участниците оказа най-силно въздействие върху избора на темата?
Този тип въздействие се явява също така част от общата динамика. Това означава, че „търсенията“ на заглавие и автори се развиват едновременно, но и това, че те се явяват част от един по-широк процес на рефлексия: моето отношение към това, което присъства в момента като българско съвременно изкуство, но и това, което се приема в този момент (от гилдията, от институциите и в частност от публиката) като съвременно българско изкуство. А ето че освен това днес е почти невъзможно да отделим българското изкуство от общия процес на съвременното изкуство в света. С което нямам предвид, че българското изкуство е непременно световно. Става дума за въздействията. И по-точно за това, че въздействията са безгранични и неведоми. Те винаги са били такива – безгранични и неведоми, само че дълго време не сме имали сетивна сигурност за това. Дигиталната трансмисия и изобщо виртуалността – не толкова в пряк, колкото в образен смисъл имат характера на отворената в тялото рана, в която невярващият е поканен да сложи пръста си, за да повярва във всеприсъствието. Или във всеслучването.
Обикновено Есенните изложби не отразяват експлицитно обществени кризи и битки, но на едно по-дълбинно равнище пулсациите на днешното могат да бъдат усетени в тях. Какво предизвиква вас и художниците тук и сега?
Точно в това се състои смисълът да се създават концепции, да се създават произведения, да се пише за изкуство, да се създава един цялостен художествен процес. Защото чрез всичко това (а не с пропагандните акции) се създава актуален образ на света. С начина, по който един чувствителен, рефлексивен и добре школуван в областта си живописец рисува дори най-неутрален градски или природен пейзаж, той казва много повече за кризите и обществените сблъсъци, отколкото сто лозунга пред Народното събрание, отколкото хиляда призива в социалните мрежи, повече от всички новинарски емисии по всички канали. Затова защото представя трансформацията на собствения си свят при съприкосновението му с така наречения действителен свят – света на предварително готовите образи или стереотипи. Истинската или поне човешки засвидетелстваната действителност се произвежда именно в тази невинаги проста реакция между образите на световете. Този баланс е също „функция на състоянието“: с перцептивни сили, със събиране и изваждане на векторни величини, с термодинамически запис, който пази историята на всичко случващо се като в черна кутия. Иначе припяването на новините е поне за мен по-страшно и от най-плашещите новини. Мисля, че поне от непосредствения си емпиричен опит трябваше да сме научили, че преките социални и политически послания не въздействат нито на хората, нито на конфликтите.
Какво е общото между участниците в тазгодишното издание на Есенните изложби?
Със сигурност общото между тях е това, че участват заедно в Националните есенни изложби. Или – казано малко по-обобщено, както при всички хора, общото е, че могат както да се срещнат, така и да не се срещнат. Но с това не искам да избягам от задължението си да посоча някои връзки и общи линии на търсене. Прави впечатление подчертаната концептуалност, която е осезаема дори при изпълнението на чисто художнически (например етюдни) задачи. Друго общо място е доминиращият отказ от следване на чисто жанрови решения: например не че съвсем няма портрети, но тези портрети не се мислят в жанров ключ, а, да кажем, като комплексна образна инсценировка с модулни елементи. Оттук идва и друго общохарактерно: все по-относителни и функционално бездействени стават художествените видове (живопис, графика, скулптура) – все повече тежест придобива присъствието на самия материал или по-скоро на самата пластическа материалност на произведенията. Давам си сметка, че и тези общи специфики са „функции на състоянието“: например че гилдийната среда сама насочва (а отчасти и принуждава) авторите към писане на концепции, обосновки, представяне на цели, описване на ефекта върху публиката и т.н. Не може да се направи много срещу тази административна и финансово обезпечаваща (а не художествена!) концептуализация на изкуството, но е добре да си даваме сметка за нея и да мислим как могат да се използват някои нейни предимства.
Разкажете как избрахте авторите.
Най-напред е следенето на художествения живот в неговата трудно обозрима цялост: то трябва да протича постоянно, защото в противен случай добрите попадения биха имали случаен характер, а комплексният израз на Изложбите би бил невъзможен. При това авторите често работят успоредно в различни направления, така да се каже, по различни изложби. Обикновено каня авторите към края на предходната или най-късно в началото на годината. Не само че е трудно да кажеш на автора през декември: „Искам да направиш до септември от тези картини, а не от онези“, но и изобщо не е сигурно, че развитието, което допускам, ще отговори на представите ми, а – оттам нататък – и ще кореспондира с останалите отделни изложби. Тоест всички тези „изложби в развитие“ могат да бъдат изпълнени и по най-добрия начин, само че така, че да няма заговаряне помежду им. Паралелно с тези девет допускания, на които трябва да заложа с всички възможни рискове, тече процесът на моята концептуализация. Понеже стана дума за концепциите по принуда, ще кажа, че тази концепция е необходима на мен и на общия художествен продукт на Национални есенни изложби Пловдив. Не я дължа изцяло административно. Важна необходимост е авторите да се запознаят на място с пространството, в което ще бъдат разположени техните произведения.
Как протича тази година процесът по самото създаване на Изложбите?
Подготовката за Изложбите тази година протича сравнително спокойно. Каталогът и рекламните материали, които подготвям ежегодно с прекрасното партньорство на графичния дизайнер Софрони Върбев, са готови. Вече е уговорено кой автор кога ще подрежда изложбата си, кога и как ще докараме работите му, какво ще е събитието на откриването и т.н. Няма особени затруднения, а непредвидените обстоятелства са в границите на нормалното.
