Начало Книги Библиосвят „Хагабула“ – от миналото до днешния ден
Библиосвят

„Хагабула“ – от миналото до днешния ден

2111
Тодор Тодоров, фотография Столична библиотека

Само преди дни в Брюксел романът „Хагабула“ на Тодор Тодоров получи едно от петте специални отличия на Европейската литературна награда 2024. Разговор с автора за това как актуалните проблеми намират отговор на страниците на един роман, който критиката определя ту като исторически, ту като приключенски или философски

„Хагабула“ (изд. „Жанет 45“) е вашият първи роман, преди това пишехте кратки разкази. Дълъг ли беше пътят, който изминахте, за да стигнете до него?

Да, минаха няколко години, защото още преди време имах такова хрумване и дори написах кратък разказ по темата. В него почти нямаше сюжет, но разказвах какво би станало, ако историята се беше развила другояче и Колумб не беше стигнал там, докъдето стига. Какво би станало, ако се беше се случило обратното, да кажем. Но след като написах разказа, започнах да си мисля дали бих могъл да развия тази история под формата на роман, със сюжет, с герои и дори започнах да виждам, че дългата форма ми дава възможност да разкажа и други неща покрай основния сюжет. Т.е. исках да говоря за неща, които на пръв поглед дори не се виждат в книгата, защото някой може да реши, че това е приключенски роман, фантастична история, но там се повдига и темата за съдбата на нашия свят, за света, който сме заварили. Има дори феминистка линия за мъжкото и женското начало, доколко светът, в който живеем, е мъжки проект и е свят, направен от мъже, само в редки случаи има жени, които са участвали, но дори тогава те са изпълнявали мъжки задачи в общността. От друга страна, романът повдига темите за отношението ни към Другия, към другите култури, към другите цивилизации, отношението ни към природата и прекъсването на връзките, които имаме със самия живот, с другите същества и разбира се, със самата природа. Тъй като отношението ни към нея основно минава по линия на властта, на контрола, на ползването и усвояването на ресурси. Романът разглежда и това как сме загубили способността си за такава връзка, не изпитваме емпатия към различните от нас, към другите същества, животните, към хората от други култури, които сме подчинили и изключили, тъй като нашият свят се е превърнал в нещо подобно на парник. Ние живеем под един похлупак. Тази метафора представя още Достоевски, който отива на Световното изложение в Лондон и му се струва, че целият западен свят е под един стъклен похлупак, където е събрано благоденствието на света. И онова, което остава отвън, е някак далечно, чуждо, външно. Но ние виждаме какво се случва днес – външното идва при нас. Видяхме го през последните години, когато много се говореше за миграционни потоци, за бежанци, те идват тук, защото техните светове са унищожени. И разбира се, това се случва и в романа „Хагабула“ – когато унищожиш живота на едни хора и техният свят се разпадне, те нямат друг вариант, освен да дойдат до стъклото на нашия гигантски похлупак.

Една от основните идеи в романа е, че всички сме свързани. Така, както има и нишки, които свързват различните герои.

Да, това в някакъв смисъл може да се представи и като носталгия. Трагична носталгия, защото, като всяка носталгия не предполага завръщане и не е ясно към какво точно е насочена – не просто към миналото, това е някакъв фантазъм. По-скоро е носталгия по това, което сме загубили – начин на живот, връзка с другия, връзка с останалата част от света. Тези неща ни липсват, но те вече са невъзможни и недостъпни за нас. Ние сме тръгнали в друга посока, от която не можем да се върнем. Не можем да се върнем към някакъв идиличен живот на село и да живеем така, както са живели хората преди векове. Това е парадоксът на съвременния човек, че добре разбира колко проблематичен е нашият начин на живот, но въпреки това не може да се откаже от него. Не можем да живеем другояче, не можем да се откажем от модерните придобивки и дори не разбираме точно какво ни липсва, какво сме загубили. Но усещаме ясно тази липса. Този въпрос стои пред нас от дълго време, още от епохата на романтизма тръгва загубата на невинността, която сме заменили за индустриализацията, за градовете, за целия модерен свят. Прогресът, Просвещението започват като нещо прекрасно, но ето че довеждат и до огромни катастрофи, до световните войни, до атомните бомби и Холокоста. Всичко това също е продукт на модерността.

Но оттук идва и разбирането, че в крайна сметка не може да има безкраен икономически растеж.

Вменено ни е от модерността, че трябва постоянно да растем и още, и още. Обаче този постоянен растеж, който стои като изискване в икономически план, все пак прилича на растежа на ракова клетка, която накрая води до смъртта на цялото тяло. Така че това няма да ни доведе до нещо добро. Ние ще бъдем принудени в един момент да търсим някакъв по-устойчив модел. Преди години мислех, че само някаква катастрофа би ни принудила да променим начина си на живот. Обаче историята като че ли ме опроверга.

Бих казала, че историята по-скоро потвърждава думите ви, защото пандемията преди няколко години ни показва, че все пак можем да спрем за малко.

Да, но не мисля, че пандемията ни направи по-добри хора. Напротив, тази криза извади от нас такива страни, за които не сме си давали сметка. Не излязохме по-добри и по-съзнателни, а напротив – излязохме по-настървени, по-мразещи се. В този смисъл катастрофата май не работи по този начин.

В романа „Хагабула“ разказвате за пътешествието на Ернан Кортес в откриването на Новия свят, но пък през цялото време става дума за проблемите на днешното време. Какви са читателските отзиви – как хората четат романа? Има ли такива, за които тази книга остава само приключенската литература – прекосяване и откриване на чудати светове?

Не знам дали всички хора виждат това и правят тези асоциации. В романа има и магически реализъм, има и приключенски елементи, има го и фантастичното, както и някакъв митичен пласт. Но въпреки че ме интересуват съвременни, актуални теми, все пак разполагам историята в миналото, и то в XVI век, защото според мен историята е важна. Тоест съдбата на нашия свят е една голяма история. И тогава, във времето на Кортес, когато той отива с конкистадорите в Новия свят, се случва нещо много важно. Много съществен момент е, когато европейците напускат своите територии и тръгват да откриват нови светове. Много добре знаем как завършва този начинание и как то променя съдбата на нашия свят, как предопределя отношенията ни с онези хора, които са живели на края на света. Знаем какво са рисували върху старите карти там, където е бил краят на света.

Дракони. „Тук живеят драконите“ е пишело върху старите карти.

Да, дракони и чудовища. И в книгата има един герой, който е приятел и спътник на Кортес, той преживява много интересни метаморфози и към края на романа казва, че ние всъщност сме тези чудовища от края на света. Ние унищожаваме световете, ние изяждаме децата си. Това обръща перспективата, всъщност ние сме тези, от които трябва да се пазят другите. Защото винаги сме изхождали от това, че ние сме в центъра на света. А светът е много по-голям и по-сложен. 

През цялото време говорим за исторически роман, но препратките към проблемите на днешния ден са много ясни. Такъв ли беше замисълът?

Аз не искам да издавам какво се случва в края на романа, ако някой не се е досетил вече, но в някакъв смисъл случващото се в романа подсказва, че слабият ще се надигне срещу силния, жената също мъжа, робът също господаря. Тоест не може да подчиниш някого, да злоупотребиш и да смяташ, че това няма да се върне обратно. Това е в някакъв смисъл хагабула. Природата ще си вземе своето. Ние не мислим така, но планетата, на която живеем, е един гигантски жив организъм и ние сме тук, подобно на бактерии, които живеят върху нея. Романът е и за възмездието на природата. И макар че е разположен в едно историческо време, той все пак говори за това как сме стигнали дотам, докъдето сме стигнали. 

Определят книгата ви като роман в стила на магическия реализъм. Има ли български книги, с които откривате сходства или с които влизате в диалог?

Не съм си мислил с кого биха ме сравнявали или на кого приличам. Ангел Игов сравняваше предишните ми книги с типа писане на Милорад Павич. Когато писах книгата, търсех моя начин, моя стил да разкажа тази история. Стилът на книгата се определя като магически реализъм, който по принцип свързваме изключително с Латинска Америка. Магически реализъм има не само там, но и в скандинавските страни, има и специфичен балкански магически реализъм на писатели като Милорад Павич, Мирча Картареску, Казандзакис.

Какви сходства откривате между тях?

В Латинска Америка има много домодерни традиции, съхранени вярвания като светоусещане. И в същото време там има брутална модернизация. Нещо подобно се случва и на Балканите. При нас са съхранени много такива традиции, вярвания, обичаи, умонастроение, което е домодерно, традиционно – какво внимание се обръща на врачки, екстрасенси и т.н. И в същото време имаме брутална модернизация, по времето на социализма започва да се извършва мащабна урбанизация. Затова се намираме в същата ситуация като хората в Южна Америка. И това ни дава подобна чувствителност за света и за живота. И е напълно естествено това да присъства и в нашия разказ, в начина, по който говорим за себе си, за света, за историята.

Как се вписва вашият роман сред другите книги, номинирани за Европейската награда за литература?

Разгледах книгите, защото ми беше интересно да видя в каква конкуренция се намирам. Не можах да се запозная детайлно с всички, защото не владея тези езици. Видях като обща черта, че те се занимават с темата за миналото, за корените, връзката с локалното, както и моята книга. При тях също го има проблема за срещата между различни култури, как се отнасяме към тях, но в друг мащаб. Например германският автор Денис Утлу, който е от турски произход, в книгата си Vaters Meer разказва за корените си в Турция, нидерландската писателка Шоле Резазаде, която е от ирански произход, пише за едно село в Иран. В моята книга пък няма нищо българско, аз разказвам за някаква митична родина, която е на всички и която сме загубили. И в някакъв смисъл моят разказ е за нещо, което споделят всички култури като съдба.

Имахте ли съмнения дали тези идеи ще бъдат разбрани?

Нямах представа, че тази книга ще стигне до номинация за Европейската награда за литература. По-скоро се надявах да бъдат видени тези пластове в книгата. Да не се предпочете само екзотичната история. Да не си кажат хората, че това е някакво фентъзи, някаква приключенска история. От друга страна, като политическа проблематика книгата се оказа актуална, но това не е постигнато целенасочено, с идеята, че романът трябва да бъде политически злободневен. Просто това ми се струваше важно да се разкаже по този начин.

Европейската награда за литература като че ли залага не просто на отличието само по себе си, а и на преводите, на популяризирането на авторите.

Да, популяризирането е смисълът на тази награда – да се обърнат прожекторите към тези книги и автори, да бъдат преведени на други езици. Смисълът е тези книги да станат достъпни за европейската публика и това очевидно работи, защото още преди връчването на наградата имаше интерес от четири издателства. Но при нас има сериозен проблем, защото тук се дават награди, но без последствия. Взимаш някаква награди и какво от това? Когато „Хагабула“ взе Национална награда за български роман на годината „13 века България“, имаше още номинирани произведения и това беше моментът прожекторите да се насочат и към другите също добри книги. След това имаше от българска страна шест номинации за Европейската награда. Избраха „Хагабула“, но другите книги също са много силни. Можеше да се обърне внимание на тези книги. Както е, когато влезеш в книжарница в Германия или Норвегия. Там книгите, които са получили такива големи награди или са били номинирани, са изведени напред. Тук това почти го няма. Много провинциално като рефлекс е, че се сепваме, когато получим признание отвън, както се случи с Георги Господинов, който от години е утвърден автор. Но в момента, когато получи наградата Букър, една от най-големите литературни награди, тук настана еуфория, имаше опашки за „Времеубежище“. Защото това правят наградите в крайна сметка – те популяризират четенето. Но може би проблемът при нас е системен, няма връзка с книжарниците и част от хората не следят награди и номинации. Така че, за съжаление, наградите не вършат работата, която би трябвало да вършат.

„Хагабула“ е първият ви роман. Ще продължите ли в този жанр?

Започнах работа по следващия си роман, който е много различен от „Хагабула“. Опитвам се да разкажа неща, които съм преживял. Свързани са с български реалии от моето детство, които смятам за важни, както в личен, така и в локален план. Истината е, че аз дълго време пишех разкази и се страхувах от романа. Притеснявах се, че няма да издържа, ще загубя търпение, няма да имам дисциплина. Но много ми хареса да създавам свят и да остана дълго време в него. Романът ти позволява да се разгърнеш, да влезеш в детайли, да развиеш образи. И това писане ми хареса.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display