Разговор два месеца след премиерата с Галин Стоев, Юлиан Вергов, Дарин Ангелов и Христо Петков в Нощта на театрите. През януари 2024 г. „Хага“ ще гостува в Тулуза по покана на втория по големина държавен театър във Франция Théâtre de la Cité.
Това са част от отзивите за „Хага“ в българските медии: „разтърсващ спектакъл за войната в Украйна“, „висок политически театър“, „представление с ясна позиция“, „ярко театрална политическа гротеска“, „съвременна трагедия, поднесена чрез гротескови, фарсови и пародийни образи, жестове, реплики, песни“, „спектакъл, в който всички негови създатели – от автора и постановъчния екип до актьорите изпълнители са лично силно ангажирани“, „необходим, макар и позакъснял публичен жест на морален ангажимент на българското общество, на сцената на Народния театър“, „овъзмезденото утре“, „спасителен пояс в свят, в който всички ние сме удавници“, „удар по масата, изкрещяна твърда позиция, вик“, „не е сатира, а категорично отрицание, не е негатив, а изтриване“…
Като започвахте този проект, имахте ли ясна представа докъде може да стигнете?
Галин Стоев: Аз знаех, че съм попаднал на нещо, потенциално много мощно. Много интересна хрумка, много интересен текст и идея. И взривоопасна ситуация, в която да пласирам тази идея – в случая, българската действителност, свързана с руската агресия в Украйна. Всички тези елементи, разхвърляни на масата, ми се струваха много интересни за конструиране на нещо, което не знаех какво точно ще бъде. Наистина. И другото е, че не знаех каква реакция мога да очаквам – от публиката, от обществото… В този смисъл проектът си беше камикадзе. И мисля, че ми провървя с много неща. Имаше и доста трудности по пътя. Но имах усещането за далечно зададена цел. Една приятелка, с която коментирахме репетициите, сподели: „Не, не, актьорите се притесняват, трябва да им говориш повече, да ги водиш, те не знаят какво играят“, и аз се чух да казвам: „Въобще не ме интересува как и какво играят актьорите, за мен е важно да извадя това представление“. Аз самият се изненадах от това. Имаше стечение на обстоятелствата. А актьорите присъстват на сцената като трупа, като много мощна идентичност, без да се изгубват в тази група като идентичност. Важното и ценното тук е, че това не се превърна в евтино състезание кой е по-по-най – а да се хлъзне човек в такава плоскост е много лесно. Тук това не стана. А стана нещо друго, което не очаквах от трупата – и ги гледам с огромно уважение. Ако трябва да ударят с юмрук – се събират всички в един юмрук и удрят челно. Ако трябва да погалят – могат да погалят всички в един много нежен жест. В това аз привиждам чисто човешко качество, което мен ме трогва и докосва дълбоко. И мисля, че хората в салона усещат това. И това работи много добре – благодарение на тази мощ на изключително различни индивидуалности, които обаче имат общо енергийно поле.
Дарин Ангелов: Драматургията е доста смела и амбициозна. И си дадохме сметка, че си сваляме ръкавицата и бъркаме надълбоко в раната. Малко или много това е притеснително. Онова, което по някакъв начин ни накара да се провокираме до степен, за която говори Галин, идва оттам, че му се доверихме накъде е тръгнал да ни води и без очаквания, че ще създадем мега театралния хит. То взе, че стана, защото изначално не го бяхме натоварили с очаквания. Ние просто искахме да си свършим работата, така че хората да изпитат максималната емоция и по някакъв начин да кажем, че не са хубави тези неща, които човек може да предизвика на други човеци.
Какво искахте и какво си взехте от „Хага“?
Христо Петков: Много отворено тръгнах към този проект. И до края беше по някакъв начин така. Аз дълго време бях притеснен, че Галин не прави никакви забележки, а върви по друг път към осъществяването на „Хага“. Режисьорът гледаше много по-отгоре, някак по-цялостно и не се занимаваше с нито един от нас индивидуално. Това, както беше притеснително, така изведнъж стана доста освобождаващо. И затова всички стоим по-скоро като едно цяло, отколкото като индивидуалности. И в това е силата.
Галин Стоев: Вие сте много силни индивидуалности, но това не прави някакво неприятно състезание между вас. Вие присъствате страшно хармонично заедно.
Христо Петков: За мен поне най-силните ни сцени и най-важните са тези, в които сме всички. Защото там се усеща силата на това Зло, което се опитваме да „съживим“ и материализираме под театрална форма.
Дарин Ангелов: Галин седеше отгоре и търсеше онова, което по някакъв начин стига сега до публиката. Аз съм просто актьор и не мога да разбера какво търси гениална мисъл като неговата. Търси истината в контекста на цялата плява, може би.
Галин Стоев: Сега като ги слушам, си мисля, че въобще не им е било лесно. Те често може би са се чувствали абсолютно изоставени, а аз много внимателно следях кой какво прави и много рядко давах някакъв фийдбек, защото и аз не знаех какво да очаквам до края. Никога не съм се занимавал с (условно казано) политически театър. В един момент чувството ми за базисна нормалност е било толкова накърнено от всичко случващо се и от тази война и най-вече от това как нашето общество реагира. И неминуемо човек, гледайки това, някак се позиционира или ситуира в общата картинка и се пита какво значи моята работа тук. И така, лутайки се из лабиринтите на тези мисли, си казах, че има някаква златна жила, бомба или мина, на която аз съм попаднал. Аз открих текста, познавам авторката и гледах първата ѝ работа в Полша. Отне ми няколко седмици да конструирам констелация, съзвездие от хора, които, събрани заедно, да произвеждат смисъл през простия факт, че са един до друг и това води някаква история. Текстът е абсолютно фрагментарен и е част от едно всекидневие, което аз прекарвам в YouTube, като следя наративите на различни наблюдатели, на руската и на украинската страна. Аз се опитвах да разбера какво правя, докато го правя, имайки някакво много силно усещане за правилната посока, без да мога въобще да го транслирам и обясня на актьорите. И в един момент реших да ги ползвам като елементи от цялото преживяване и сигурно понякога никак не им било лесно. Но те стиснаха зъби и издържаха.
Христо Петков: Но това е по-честната позиция.
Галин Стоев: Аз никога не съм сигурен докрай какво правя и за да разбера какво правя – на мен ми трябват адекватни партньори срещу мен. Когато имаш такъв тип настройка като актьори – това е вид свобода и тя се отглежда. Една актриса след премиерата ми каза: „Ти ни даде свобода и очакваш от нас да сме свободни, а нас никой не ни е учил да сме свободни“. И ти изпадаш в истерия от всички тези неограничени възможности, защото нямаш рамки. Това е като да дадеш пълна свобода на дете как да се облече, а навън вали. И аз не давах никакви граници и рамки, те се давеха в това известно време, а аз наблюдавах и после нещата се наместиха. Имахме няколко предизвикателни моменти със стрес и нерви, но това беше за добро. Аз съм горд с тази работа и с тази трупа.
Станахте ли по-свободни чрез „Хага“?
Дарин Ангелов: По-важното е, че усетихме тази свобода. Можем да сме щастливи, че ни беше даден шансът да работим под тази форма на тотална свобода, което не означава, че сме изоставени на произвола да правим, каквото поискаме. Тази свобода беше изключително мъдро и точно контролирана.
Христо Петков: За един актьор няма нищо по-неприятно от това преди да излезе на сцената да започне да си мисли: „Какво ми каза Галин, какво трябваше да бъде“. В тази ситуация някой не си е свършил добре работата. Защото ето това е свободата – да имаш самочувствието и вярата в собствените си сили, че като излезеш на сцената – ти знаеш къде се намираш, как се действа в това пространство, по какъв начин и не трябва да си припомняш нещо или да си спомняш какви бяха забележките на режисьора.
Дарин Ангелов: Заради свободата, която ти е дадена, започваш да се наслаждаваш и да обслужваш тази свобода и това те придържа към формата на цялото – не как седя в тази роля и как изглеждам, а как и с какво допълвам, за да може целият юмрук, за който говореше Галин, да те дрънне челно. Най-хубавото нещо, което си взех и разбрах от този процес, е, че всъщност Народният театър има ужасяващо силна трупа, която работи в едно, в сговор. И целта е не егоистично да извадим примата на Народния, а трупата на Народния да бъде примата.
Юлиан Вергов: Много харесвам, че свободата не се превърна в свободия. Галин като си заминаваше, след като мина премиерата, ни каза: „Няма да ме има, вие да не го развалите“, и аз тогава му отговорих: „Няма такава опция“, защото той успя да създаде една трупа и всеки е ангажиран максимално с това представление. Именно в тази хомогенна смес няма възможност за някакви себеизяви или да си повече от другия. И с това се потвърди една много стара максима в театъра, че спектакълът е по-голям от всички нас.
Г-н Вергов, а вие какво си взехте от „Хага“, нещо лично за вас?
Юлиан Вергов: Много се напрегнах и започнах да следя всички информационни канали за всички войни по света и световни проблеми. Галин ме облъчи със своята лудост – заради образа, спектакъла, аз започнах да следя в онлайн пространството много канали и хора. Започвам да се побърквам от толкова много информация. Но всичко си заслужаваше. Много е смело това – както от страна на Галин, така и от позицията на Народния театър. Това, което най-много ме впечатлява, е, че всичко е фикция в главата на дете. И тази детска фикция отекна много силно. Едни приятели гледаха последното представление и разказаха, че в пълния салон е имало хора, които не били съгласни с това, което се случва на сцената, но са гледали със затаен дъх. Това много ми хареса.
Дарин Ангелов: И на мен ми хареса как един колега, който гледа наскоро „Хага“ , е успял да си поеме въздух и да си каже: „Не всичко е загубено“, все още има надежда и смисъл.
Има ли надежда наистина?
Дарин Ангелов: Надявам се, че чрез тези наши опити да крещим чрез изкуството, бихме могли да вразумим онези хора. Много е утопично!
Галин Стоев: С риск да те разочаровам, аз не смятам, че театрално представление може да спре каквато и да било война или пък да спре каквото и да е във видимата реалност. Но то може да променя някакви настройки в главите на един-двама-трима души или повече – това обаче отнема толкова много време, което ние нямаме. Така че тук надежда не може да се привиди. Мисля, че като вид минаваме през много странен, тежък, труден период – на изпитания, период на месомелачка, на огромни промени и преструктуриране на общества и цивилизация. Единствената ми надежда е, че в това, което правя, което е много ефимерно и няма никакъв практически смисъл, често изглежда излишно, че то би могло да помогне с половин процент на човешкото същество да остане на светлата страна, колкото може. И то не убеждавайки го, нито пропагандирайки, а опитвайки се да анализира и да обяснява как работи този свят, как работи магията на този свят, как работи човешкото същество. Така в това поле, разказвайки за човека – и за най-хубавите, и за най-ужасните неща, през които той може да мине, да му помага, ако може, да остане на светлата страна.
Това ли е супер силата на „Хага“ – да помага на човешкото същество да остане на светлата страна? Или открихте и други супер сили?
Галин Стоев: Супер силата на „Хага“ е безкрайната наглост на тази идея и на тази работа. Това е спираща дъха наглост, която е толкова нагла, че започна да изглежда симпатична. Аз така си го представям и затова ме вдъхновяват тези нагли актьори, които ходят из сцената като полубогове, разказват и правят някакви чудовищни неща. И това понякога е и смешно, което прави нещото още по-зловещо. Говорейки за свободата на актьорите – аз съм убеден, че само свободният човек може да твори, никой друг не може. Бидейки в тази вибрация на творене – човек изпитва радост обикновено, дори и когато говори за чудовищни неща от сцената, както в случая с „Хага“. Когато видиш свободен човек, независимо къде го виждаш, това винаги е много впечатляващо и много заразяващо.
Юлиан Вергов: За мен има надежда. Аз намирам надежда в това, че хората ходят на театър. Ходят на „Хага“. А в самото представление има текст, който казва, че това са едни бездарни актьори, събрани в една бездарна пиеса.
Два месеца след премиерата…
Юлиан Вергов: Отварят се нови полета за разговор с хората, които са гледали спектакъла…Най-хубавото на „Хага“ е, че целият спектакъл носи един мащаб, локализиран в украинско-руската война, но отваря поле за разговор за всички войни, които се случват по света, и е обърнат лично към човека – какво се случва с един човек по време на война, защото всеки човек е различен – това придава един огромен мащаб на представлението, според мен.
Много исках да ви попитам дали обичате героите си, но този въпрос е доста абсурден. Така че може би – мразите ли ги?
Юлиан Вергов: Един велик човек – проф. Коко Азарян, е казал, че трябва да си адвокат на героя си и във всички случаи трябва да го заобичаш, няма как.
Дарин, адвокатът в представлението, какво мисли по въпроса?
Дарин Ангелов: Обичам усещането да си защитавам героя, иначе самия герой (адвоката) не го долюбвам много, защото е малко плужест, завъртян човек, лавира, манипулира, работи с истината и я извърта. Не ми е човек за обичане. Но обичам усещането, което си причинявам, когато защитавам неговата позиция, неговия характер, неговата професия и отговорността да защити един диктатор. Това усещане обичам, не знам дали то може да бъде определено като обич към героя ми, но обичам усещането да го защитавам.
Христо, вие обичате или мразите вашия герой? Аз много харесвам клинчето му.
Христо Петков: По някакъв начин можеш да го заобичаш покрай клинчето му. Но в главата му е ужас, независимо, че на вид може да е леко симпатичен. В главите на всички е някакъв ужас, но както и Галин каза – това му е силата, че този ужас понякога може да бъде дори и смешен. И тогава може би повече работа върши, отколкото само с черни краски.
Юлиан, с вашия герой (Пригожин) се случиха разни неща, трансформации. Как реагирахте с режисьора?
Юлиан Вергов: Случиха се – да, по време на репетиционния период. Режисьорът малко въздушно реагира на информацията, която Христо пусна в нашия чат. Галин каза „спокойно, спокойно“, вкара една реплика. Но след ваканцията стана тя, каквато стана. И тогава режисурата реши, че не е добре така въздушно да подхожда, и се обади на авторката и тя започна да праща през ден нови текстове. Цялото нещо беше много интересно за всички от екипа.
„Хага“ ще пътува…
Галин Стоев: Част от моя директорски екип в Тулуза гледа „Хага“ с идеята, че след година ще докараме представлението в нашия театър, защото всичко се програмира на ранен етап (поне година и половина по-рано). След това си направихме брейнсторминг и те споделиха: „Галин, светът се променя много бързо, не виждаме никакъв смисъл да чакаме година и половина, трябва да докараме представлението сега“. И аз им казах: „Вие четете мислите ми, но не знам как ще стане при фиксирана програма“. И те: „Ще направим някаква партизанска акция, извън програмата, няма да продаваме билети, а ще предложим на гледащите да направят дарение за бежанци от Украйна“.
Но има и нещо по-важно, което не съм озвучавал досега. Това представление трябва да пътува из България, преди всичко и най-вече. Не знам как се организират турнета в българската театрална система, кой ги инициира, дали може да е приоритет на Министерството или не… Аз съм склонен да мисля за това, което наричаме unplugged версия, която да може да ходи по села и паланки.
И другата идея е да възстановим телевизионния театър – да е one shot, експериментално телевизионно преживяване зад кулисите, с различни гледни точки, монтирано по друг начин, т.е. да предлага истинско преживяване и то да е дълбоко демократично във визията си и представянето си, за да може всеки да го гледа и на никого да не му бъде скучно. Това са двете неща, които са ми хрумнали досега – по отношение на достигането на „Хага“ до повече хора.
Следващите представления на „Хага“ са на 19 и 30 декември 2023 г.
