0
654

Хамлет,
принц датски

azahariev

У мен напоследък все повече нараства и укрепва усещането, че българите са станали далеч по-артистични и тънко-сетивни във вкусовете си, отколкото бяха по-рано. В сравнение с най-близкото минало дори, искам да кажа, с времето отпреди няколко години. Еволюция, разгърнала се, осъществила се постепенно, но трайно и, може би, необратимо. А заедно с това останала (учудващо) незабелязана и недооценена от наблюдателите и критиците. Не, артистизъм като че ли не е най-точната дума. По-скоро можем и трябва да говорим за култивирането на естетически опит и, като следствие от това, на образован вкус. Аз лично виждам как у хората се развива и не спира да възмъжава един фин усет от нов тип. И то усет за концептуалните стратегии в изкуството. Това особено много важи за нагласата по отношение на театъра. Погрешно е според мен превърналото се вече в клише убеждение, че българската публика е привързана верноподанически единствено към леките жанрове, както и че е приучена да се радва френетично само на комедии с акробатични падания и на представления, приели доброволно да станат заложници на примитивното зрелище. Вярно е, не отричам, че изпаднахме в нещо като наркотична зависимост от фигурите на почти екстатичната клоунада, но няма да сме справедливи, ако кажем, че с това се е притъпила чувствителността към по-изисканите форми на драматургия и към нейните сценични проявления. Тъкмо напротив, публиката, еволюирала междувременно към аристократизъм,  започна да настоява за усложняване на сюжетите и фабулите, научи се да търси многоплановост. Стана, ако щете, претенциозна към ракурсите.

Ще поискате убедителни примери, ще потърсите от мен доказателства за твърденията ми, които, признавам, са смели. Добре, вижте. Да приемем, че не съм прав. Как тогава да си обясним тъй зрялата и интелигентна, просветена, даже режещо разумна реакция на нашата публика към разигралото се вчера в Конституционния съд позорище. Видяхме българския президент да удостоява и узаконява с присъствието си клетвата на новоизбраните членове на тази толкова недостижимо висока институция, но го и видяхме да напуска инаугурацията преди нейния край. Президентското присъствие–отсъствие (нека си поиграем заедно с някои постмодерни), предизвика сриването и корумпирането на точно определена част от церемонията, като дойде тъкмо навреме – по времето, по което трябваше да бъде подпечатано и легитимирано встъпването в длъжност на съдия Марковска. Акт, показал категорично, че високият театър изобщо не е слизал от сцената на днешния ни ден и че никак не отстъпва от завоюваните позиции. В тази част на пиесата (паметна като замисъл и изпълнение, между другото) имаше нещо Шекспирово, нещо от „Хамлет“. Сещате се, говоря за частта, в която трупата на гостуващите в двореца актьори изиграва под внушението на изгубилия разсъдъка си принц убийството на стария крал. Мястото, на което се възпроизвежда наливането на отровата в ухото на Хамлетовия баща. Мигът на разобличаването на убийците и изобличаването на тяхното предателство, моментът, в който жестокият им таен грях е превърнат в представление. Но разбулването на грозната тайна е интимно, частно ориентирано, то се разбира от тях, от убийците, не и от останалите зрители. Публиката на Хамлетовия театър е невинна във възприятията си, естествено, тъй като само и единствено виновните знаят, че разиграваната драма предава истината за гнусната им спотаена истина. И в това е голямата разлика между този и нашия, тукашния спектакъл. Защото ние всички знаем кой е убиецът на краля, кой е принц Хамлет и кой – пътуващият актьор, жонгльор и еквилибрист. Дали същият ще се изяви и като гълтач на огън, предстои да разберем. Струва ми се, че при всичките тези известни величини, отворен остава все пак въпросът за това кой в тази трагедия е авторът. Казано по-изправно, продължава да виси неизвестността около това кой е авторът на драматургията. Или не, може би не бива да се поправям, може би авторът е въвлечен, замесен, оплетен, впримчен в собствената си творба, която вече се изплъзва от контрола му, която не иска повече да признава и зачита авторитета му на творец и архитект-инженер. Едно еманципирало се произведение, един Франкенщайн. Не, не вярвам да е чак така. А и не искам да повярвам, защото не ми е все тая за България.

Известно време театралните критици ще спорят разпалено относно членовете и подточките на естетическо-юридическия канон и степента, в която той е бил спазен при поставянето на драмата „Марковска“. Те, критиците, всъщност вече започнаха да дебатират. Познавайки из основи правната материя, захванаха да преценяват постъпката на президента и да спекулират относно произтеклия от нея разкрачен законов статут на магистратката, оказала се внезапно изоставена на милостта на собствената си съвест и на приканващата към размисъл тишина на дъбовите ламперии в синода на конституционалистите.

В българския политически театър от последните години не липсва и гласът от небесата, божествената интервенция, решителната и решаваща намеса, осигуряваща на фабулата така необходимата повратна точка. Наречете го deus ex machinа, ако искате. И този път Брюксел изигра класически ролята си, и този път проехтяха гръмовно Зевсовите закани, за да отключат така пътя към развръзката и справедливостта.

Като всяка дълбока и проникновено инсценирана творба, и тази ни накара да се замислим за смисъла и за бъдещето. Какво ще стане с нас, какво ни очаква, ако театърът ни продължи да следва същите тенденции? Трудно предсказуемите вече и прогресивно усложняващи се художествени решения на водещите ни драматурзи и режисьори опъват често до скъсване интерпретаторските способности, а заедно с това и нервите на зрителите. Но нали никой от нас не е забравил, че последните много скоро ще се превърнат съвсем в съгласие с конституционните си права от внимателна и безмълвна аудитория в колективен автор?

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЖивотът носи неудовлетворениe
Следваща статияВъзможен ли е правовият ред у нас?