През последните години в няколко свои текста¹ изразих загриженост от задълбочаващата се криза на висшето образование в нашата страна. Със съжаление днес установявам, че процесът на неговата деградация продължава. Затова и смятам за нужно още веднъж да насоча вниманието на обществото ни към тази важна тема. Конкретният повод за написването на този текст са намеренията за промени в сферата на висшето образование, заявени в коалиционното „Споразумение за съвместно управление на Република България в периода 2021–2025 г.”, сключено между политическите субекти от новото парламентарно мнозинство и излъченото от него правителство. Анализът ми се отнася до съдържащите се мерки в приложение №6 „Образование” от Споразумението, по-специално посочените в раздел 5 „Висше образование и наука”².

Във визирания текст се изброяват множество конкретни стъпки, без да се разграничават по степен на значимост и последователност при прилагането им във времето. Липсата на приоритизиране и разполагане на начинанията в определен ред създава впечатлението за хаотичност. Затова по-долу ще се опитам да ги разпределя по вид и да ги оценя с оглед на тяхната уместност.

Добри пожелания

Първата мярка, заложена в разглежданата част на коалиционното споразумение, се отнася до стратегическата цел, която се поставя пред висшето образование и научните изследвания у нас – „осигуряване” на тяхното „високо качество” (5.1.1.). Тази задача е безспорна, ала съдържанието на визираното понятие по отношение на висшето образование не е изяснено, а за разбирането на смисъла му се разчита на интуицията на четящия документа, което е предпоставка за объркване при неговото тълкуване. От текста не личи да става дума за съдържателно разбиране на понятието „качество”, чрез което да се определи типа на образователния продукт, който българските висши училища следва да предоставят. Така се подминава ключовата дилема за българското, а и за всяко съвременно висше образование – дали то да бъде университетско (с широк проблемно-тематичен профил на бакалавърско ниво) или специализирано (с тесен профил още преди магистърската и докторската степени). Тихомълком се приема, че висшето образование у нас няма да бъде от университетски вид, макар преобладаващата част от висшите училища понастоящем да съдържат в имената си думите „университет” или „академия”, т.е. предявяват претенцията, че предоставят тъкмо такъв вид образование. От следващите текстове в Споразумението оставам с впечатлението, че висшето образование у нас ще се развива като професионално формиращо с ранна и тясна специализация, обслужваща интересите на актуалния български бизнес.

Сред останалите представени в Споразумението в насипно състояние мерки има няколко, които могат да бъдат определени като познати и многократно изразявани през годините добри пожелания:

– „Интернационализация и включване на висшите училища в европейските образователни и научни мрежи” (5.1.5.);
– „Създаване на програми за достъп до учене през целия живот” (5.1.11.);
– „Включване на научните данни и анализи като изискване за аргументирано вземане на управленски решения – да се изисква научна обосновка за решенията” (5.1.19.);
– „Редовно актуализиране на възнагражденията и обновяване на кадрите във висшите училища и научните организации” (5.2.4.);
– „Програма за включване на чуждестранни кадри и за връщане на български учени от чужбина” (5.2.5.);
– „Баланс между институционално финансиране на науката с програмно и конкурсно финансиране, включително и чрез публично-частни партньорства” (5.3.5.).

Запознавайки се с мерките от този вид, у читателя възникват поне две питания: какво е новото сред тях, и по-важното – защо досега те не са били осъществени. Отговорът е очевиден: липсвали са условията за тяхната реализация. От разглеждания документ не става ясно как занапред ще бъдат създадени подходящите предпоставки за прокарването им на дело.

Полезни стъпки

В интересуващия ни раздел на коалиционното споразумение могат да бъдат отчленени няколко вида мерки, които ако бъдат реализирани, биха допринесли за подобряване качеството на висшето образование и научните изследвания в нашата страна. Такава например е законодателната инициатива за приемане на нов „Закон за насърчаване на научните изследвания и иновациите” (5.1.15.). Към категорията организационни мерки с евентуален положителен принос за постигане на посочената стратегическа цел могат да бъдат отнесени следните: „Улесняване създаването на международни магистърски програми и обмен на студенти, докторанти и преподаватели с Българската академия на науките и Селскостопанската академия. (5.1.6.); „Усъвършенстване на системата за акредитиране и следакредитационен контрол” (5.1.8.); „Подпомагане на равния достъп до висше образование чрез стипендии за ученици и студенти с нисък социално икономически статус” (5.1.13.); „Усъвършенстване на системата за достъп на чуждестранни студенти от страни извън ЕС до българските университети” (5.1.14.); „Координиране на законодателната и изпълнителната дейност за защита на авторското съдържание, създадено от учените” (5.1.17.).

Положителен ефект върху състоянието на висшето образование и научните изследвания вероятно ще имат няколко финансови стимули: „Повишаване привлекателността на докторантските програми чрез увеличение на стипендиите за докторанти” (5.2.2.); „Стартова заплата за млад учен не по-ниска от 2 минимални работни заплати” (5.2.3.). Подобен резултат може да се очаква и от специално отбелязани обичайни управленски дейности, осъществявани от досега действалите управления: „Създаване на програма за инвестиции в материалната академична среда и средства за капиталови разходи, реновиране на учебни зали и лаборатории” (5.3.1.); „Осигуряване на целеви средства за ремонт и строеж на студентски общежития с библиотеки и спортни съоръжения” (5.3.2.); „Анализ на системата за студентско кредитиране и оптимизирането ѝ” (5.3.4.). Към категорията на второстепенните и разбиращи се от само себе си мерки следва да се отнесат: „Развитие и подкрепа на кариерните центрове във висшите училища” (5.1.10.); „Програма за развитие на езиковата подготовка и компютърната грамотност на асистентите и младите преподаватели” (5.2.1.); „Да се освободят от такси студентите и да се осигурят стипендии в специалностите, в които има недостиг на кадри, включително с договори с фирми” (5.3.3.). С просто око се вижда, че преобладаващата част от текста на Споразумението, посветена на висшето образование, се отличава с дребнотемие. Тя съдържа банални и рутинни мерки, които би предприело всяко управление без претенции за дълбоки промени в тази област.

Неясни намерения

Липсата на мащабна и дългосрочна визия за съществено изменение на ситуацията в разглежданата важна социална сфера се допълва в текста на Споразумението с редица неясни и абстрактни заявки за промени на статуквото в нея: „Анализ и обсъждане на възможни промени в управлението на висшите училища” (5.1.9.); „Преглед и при необходимост усъвършенстване на нормативната база по отношение възможностите за полагане на труд от студентите по съответната специалност и включването им в научни изследвания” (5.1.12.); „Доразвиване на Закона за развитие на академичния състав за гарантиране на качеството на научните изследвания и на преподавателските кадри от държавата” (5.1.16.).

Неопределено звучи и предлаганото „решение” на един от съществените проблеми на висшето образование и науката в страната: „преодоляване на фрагментацията” на висшите училища и научните организации, чрез тяхното „консолидиране и клъстериране около дългосрочни изследователски цели” (5.1.20.). Няма спор, че е нужно оптимизиране на мрежата от висши училища в страната. Ала ключови в този процес са въпросите за начина, по който ще стане „консолидацията”, както и за принципа – доброволен или не, за нейното осъществяване. А на тези питания отговор във визирания текст липсват.

Спорни решения

В Споразумението се съдържат и няколко твърде спорни мерки, които ако бъдат осъществени, могат да допринесат за задълбочаване на кризата на висшето образование в страната. На първо място имам предвид продължаването на тенденцията – заложена вече с направените наскоро промени в Закона за висшето образование – за „изчистване на профилите на висшите училища (изследователски, професионални, образователни)” (5.1.2.). Разграничението между висшите училища на „изследователски” и „образователни” – според това дали осъществяват образователна, или научноизследователската дейност, е в конфликт със здравия разум и представлява противоречие в понятието за „висше училище”. Напълно неуместно е да наричаме „висше училище” образователна институция, в която не се извършва изследователска работа, и обратно – да определяме като главна задача на една образователна институция осъществяването на изследователска дейност. Много по-логично е да се търси разграничение между висшите училища според типа образователен продукт, който предоставят.

Недоумение буди и настояването върху мярката, също вече пусната в ход от предходното управление, за „съхраняване на държавните висши училища по регионите при оптимизиране на специалностите и програмите им в съответствие с необходимите кадри по региони” (5.1.4.). От тази мярка личи превръщането на удобството на обучаемите в значима образователна ценност. Очевидно авторите на документа смятат, че особено важна е териториалната близост на висшето училище до потенциалните студенти. Те вярват, че завършилите местното висше училище ще останат да работят в същия регион, като така осигурят кадри за тамошния бизнес. Последното допускане е наивно във времена, в които търсенето на професионална реализация от хората с висша квалификация обхваща не просто националния или континенталния, а световния пазар на труда. Да не говорим, че главна грижа на държавата е да гарантира съпоставимо със средноевропейското ниво на качество на предоставяното образование във всяко висше училище у нас, независимо от това къде се намира то. Страната ни не е голяма по площ, така че разстоянията да се явяват непреодолима пречка за следване от българските граждани във висши училища, покриващи националните държавни изисквания за предоставяне на добро образование.

В един от съгласуваните текстове от Споразумението проличава отдавнашен предразсъдък на управляващите висшето образование у нас: „Усъвършенстване на Националната карта за висше образование и на Рейтинговата система на висшите училища в България в диалог с работодателските организации и Съвета на ректорите на висшите училища в Република България” (5.1.7.). От този текст личи фаворизирането на две групи лица, заинтересовани от развитията в сферата на висшето образование: „работодателските организации” и „Съвета на ректорите”, т.е. актуалните управители на висшите училища. Пренебрегнати по традиция при обсъждане бъдещето на висшето образование в страната са колегиалните сдружения на университетските преподаватели, както и студентските организации – официални (студентските съвети) и неформални. Неправителственият сектор и професионалните съюзи, действащи в тази област, също тихомълком са изключени от визирания дебат. Не че такъв се предвижда да бъде проведен занапред.

Подминати проблеми

В Споразумението остава недооценена дълбочината на кризисните явления в българското висше образование и дългосрочните последици от тях. Липсва общата оценка, че то е в процес на неконтролируем упадък и в него следва да се проведе същностна и системна реформа, за да се съхранят възможностите за ефективното му възстановяване и развитие³. Във визирания документ не са посочени, респективно не са предвидени мерки за преодоляване на най-важните недъзи на висшето образование в страната.

На първо място, става дума за подминаване на огромния проблем с предварителната подготовка на постъпващите във висшите училища студенти. За съжаление през изминалите няколко години продължи тенденцията за спадане броя на дееспособните кандидати за прием във висшите училища. Осигуряваното от средното ни училище образование е с все по-ниско качество, като значителна част от завършващите го не притежават дори елементарни умения да четат и пишат с разбиране. Резултатът е катастрофален: на огромна част от днешните притежатели на свидетелства за зрелост липсват базови знания и обща култура. В Споразумението не са предвидени мерки за преодоляване на тези дефицити, например чрез курсове за ограмотяване и изравняване нивото на подготовка на идващите от различни по вид или равнище на качество на обучението средни училища.

На второ място, напоследък все по-отчетливо се наблюдава провежданата от висшите училища у нас политика за дехуманизация на предоставяното от тях образование⁴. С мълчаливото съгласие на държавата образователните институции фактически се отказват от своята изконна хуманистична цел: да работят за изграждане на личности с разнообразни човешки потребности и възпитаване на активни граждани, които успешно ще се реализират в живота си. На студентите се гледа изключително като на работна сила, която не се нуждае от натрупване на фундаментални знания и базови умения, които да послужат на обучаемите като основа за успешно упражняване на определени професии. В Споразумението не са предвидени мерки за изграждане у възпитаниците на висшите училища на умения да мислят задълбочено, самостоятелно и творчески, а не формално и алгоритмично, като изхождат от стабилни ценности и трайни убеждения.

На трето място, понастоящем в учебните планове на университетските специалности и програмите на отделните дисциплини тържествува инструменталния подход към знанието, като се търси овладяването само на знания с пряко практическо приложение. Вниманието се съсредоточава в голяма степен върху изграждането у студентите на умения за боравене с най-съвременните технологии. Последните обаче остаряват още в хода на следването, което обезсмисля това усилие. Много по-перспективно е да се работи главно за формиране на фундаментални теоретични знания и базови умения, върху които впоследствие да се надграждат нужните за дадения етап от личностното им развитие и тяхната професионална кариера конкретни знания и умения. В Споразумението не се предвижда прилагането на мерки в тази насока. В него изобщо се пренебрегва най-важният въпрос в образователния процес: какво да е учебното му съдържание, за да се придобият изброените в „Националната квалификационна рамка на Република България”⁵ ключови компетентности, които биха направили българското висше образование съизмеримо с придобиваното в останалите страни от ЕС.

На четвърто място, в Споразумението липсват каквито и да е стъпки за съхранение и развитие на съществуващата в страната образователна традиция и овладяване на добрите практики в областта на университетското дело, създадени у нас и зад граница. Собственото ни наследство в тази сфера е напълно пренебрегнато за сметка на иновациите в преподавателската работа, чието самоцелно прилагане не гарантира повишаване на нейното качество.

На последно по ред, но не по значимост място, в Споразумението отсъстват мерки срещу масово навлязлото през последните години в българските училища, включително във висшите, преписвачество. С него в образователната дейност у нас активно се разпространява моралната поквара. Във визирания документ тази напаст е подмината с мълчание, като не са предвидени никакви мерки за борба с „бизнеса за образователни измами”, изразяващ се в купуване от студентите на решения на поставените им образователни задачи и представянето на чужди разработки за свои. Мълчаливото съучастие на държавата с това позорно явление е един от способите за загуба на перспектива за българското образование.

*  *  *

В заключение следва да кажа, че си давам сметка за характера на Споразумението – то не е управленска програма с точно и ясно разписани мерки, срокове за тяхното изпълнение, предвидени финансови ресурси и отговорници. Документът е резултат от намирането на пресечна точка във възгледите на политически формации с разнородни идеологии и виждания за развитието на страната, обединени от абстрактното желание тя да се промени към по-добро. Постигането на общ знаменател между техните схващания, намерения и интереси, включително в областта на висшето образование, не е лесна задача. Все пак в Споразумението се очертава обща цел за развитието на висшето образование – повишаване на неговото качество. Предлаганите конкретни мерки обаче поставят под съмнение нейното постигане, тъй като не атакуват някои от основните проблеми, стоящи пред висшето образование в страната. Съответно не са посочени реалните стъпки за тяхното решаване. Липсват и индикативни цели, които да бъдат постигани във времето, например „вкарване” на определен брой български висши училища в европейските и световните класации на водещите университети.

Крайният резултат от цялото начинание е изготвянето на списък от абстрактни пожелания, неясни намерения и прозаични мерки с количествено измерение, като например величината на докторантската стипендия. Изводът ми е, че се очертава още един четиригодишен управленски цикъл, в който пропадането на университетското дело у нас ще се задълбочи. Изглежда ще продължи да действа добре познатият ни принцип „Всяка коза за свой крак”, т.е. висшите училища ще продължат да се борят за своето оцеляване самостоятелно, без да следват цялостна и дългосрочна държавна програма за развитие на висшето образование в страната ни.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012), член-основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).

Бележки

1. Вж. Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от него, София: ИК „Св. Иван Рилски”, 2017; Упадъкът на българското университетско дело и способите за неговото преустановяване //сб. Човекът мярка за всички неща? Предизвикателствата на постиндустриалното информационно общество, София: УИ „ТУ-София”, 2018; За висшето образование (Достойнства, мълчания и заблуди в проекта за Стратегия за развитие на висшето образование) //портал „Култура”, 26.06.2020 г.
2. Във визирания текст от Споразумението са посочени малък брой мерки, целящи промени в областта на науката, като сред тях прави впечатление намерението да се подготви и приеме нов Закон за насърчаване на научните изследвания и иновациите. Затова и вниманието ми е съсредоточено върху предложенията, отнасящи се до бъдещето на висшето образование.
3. В Споразумението не се изразява отношение към приетата от Народното събрание преди година „Стратегия за развитие на висшето образование в Република България за периода 2021–2030 година” – дали тя ще се следва, или не. Изглежда за пореден път ще се започнат действия „от нулата”, т.е. без да се търси приемственост с досега водената политика в областта на висшето образование.
4. По темата вж. текстовете ми Дехуманизация и образование //сб. Проблеми и перспективи на философското образование в България, Ч.2, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2020 и Дехуманизация на българското образование и способи за противодействие //сб. Хуманитарният дух в лабиринтите на съвременния свят, Пловдив: ИК „Жанет 45”, 2020.
5. Този фундаментален за българското образование документ е приет през 2012 г. като конкретизация на Европейската референтна рамка за ключови компетентности за учене през целия живот към условията в нашата страна. И досега обаче той не е внедрен в образователната практика в страната като нейна съдържателна основа.