Публикуваме откъс от „Характери“ на Теофраст (изд. „Изток-Запад“, 2016, превод от старогръцки Богдан Богданов) и послеслова на проф. Богданов.
Теофраст и неговите характери
Богдан Богданов
Тази книжка може да бъде четена и без уводни думи. Независимо, че е писана преди две хиляди и триста години, тя е съхранила въздействието си като малко книги от античността. И ако безсмъртието търпи категоризация, „Характери“ на Теофраст попадат в най-неабстрактната и невисокомерна категория – те са безсмъртни живо, с непосредствеността на всекидневната реч и на реалните човешки жестове. Разбира се, Теофраст е и моралист. Но неговият морализъм е скептично тънък, практичен и в крайна сметка прикрит. В „Характери“ има предимно хора и един човешки свят без метафизика.
Истинското име на техния автор е Тиртам. Неговият учител във философията Аристотел го нарекъл първоначално Еуфраст („красиво говорещ“), а по-късно Теофраст („божествено говорещ“), за да изрази с това прозвище умението му да говори леко и изкусно. Роден е в град Ерезос на о. Лезбос към 372 г.пр.Хр. Баща му притежавал тепавица и като по-заможните родители на онова време искал сина му да усвои висшата наука. Началото било поставено в родния град при ретора Левкип. По-късно Теофраст отишъл в Атина, където слушал в т.нар. Академия преподаванията на Платон и останал там до края на живота си. Именно във философската школа на Платон той се срещнал с Аристотел, станал негов съратник и участвал и в основаването на Аристотеловата философска школа, т.нар. Ликейон.
След смъртта на Александър Македонски (323 г.пр.Хр.), когато Атина станала център на антимакедонското движение, Аристотел трябвало да напусне града. Без да се колебае, той завещал школата и библиотеката си на Теофраст. Така авторът на „Характери“ станал вторият схоларх в династията на философите-перипатетици – другото название на философите от Ликейона. Това място той заемал достойно в продължение на тридесет и пет години до самата си смърт.
Аристотел е патронът и големият теоретик на перипатетическата школа. Както личи от толкова многото Аристотелови съчинения, достигнали до нас, в неговата дейност умозрението и научният експеримент са били в равновесие. Теофраст също имал приноси в това отношение, но той е бил изглежда по-скоро организатор и учен-енциклопедист. Броят на учениците му, твърди Диоген Лаерций в „Живота на философите“ (вер. III в.сл.Хр.), достигал две хиляди. Между тях имало знаменитости като Деметрий от Фалерон, който по-късно пренесъл в Александрия модела на Аристотеловата школа, и като комическия поет Менандър, научил вероятно от учителя си Хераклитовото изречение: „Характерът на човека е негова съдба“.
Между многото приближени на Теофраст имало и царе. Но той използвал влиятелността си, за да помага на своя роден град, а не за да се меси в политиката на онова време. Спокойствието му на философ било смутено само два пъти. Веднъж го подвеждат под отговорност за обвинение в безбожие за сентенцията „Случаят владее света“. Но не са Сократовите времена – Теофраст се оправя лесно. И втори път негов неприятел успява да прокара закон срещу правото да се държат философски школи. Теофраст напуснал Атина, но още на следващата година законът бил отменен, а философа посрещнали с овации и оградили с всеобща почит.
Отдаден изцяло на своите занимания в школата, Теофраст нямал време за страсти. „Любовта – казва той – е болест за незаетите души“. Бил сдържан, без да е аскетичен. Грижел се за външността си, обичал обществото на духовитите хора, приятни му били дори богатите трапези. Разбира се, не изпадал в хедонизъм. Притежавал изработена или дарена от природата мярка, която прилагал и към самата мярка. Дружелюбен, обичлив и с кротък нрав, у него наистина съвпадали възгледи, характер и житейска практика. Като философ той се проявил и в последния акт на живота си – в завещанието си наредил да не му се прави богато погребение и освободил робите си.
Може да смути само предсмъртната му жалба. Знаем, че не склопил очи усмихнат като Сократ. Възнегодувал срещу природата, защото едва на преклонна възраст започнал да разбира някои неща, а животът му свършвал. Било несправедливо да живеят дълго гарваните, които не можели да направят нищо полезно през дългия си живот. И все пак редно е да се каже, че Теофраст очевидно не жалел за удоволствията на живота, а за онова единствено удоволствие, което не уморява – удоволствието да се познава.
Във всеки случай той едва ли е съжалявал, че си е пропилял времето, ако е вярно съобщението на Диоген Лаерций, че оставил 240 съчинения. Съчиненията му следват системата на Аристотел и обхващат всички страни на знанието – природознание и метафизика, право и риторика, етика и поетика. Не може да се знае със сигурност дали Теофраст отстъпвал във всичко на Аристотел, след като цялата тази грамада от трудове е погинала. Разполагаме с фрагменти, знаем заглавия („За законите“, „За смешното“, „За комедията“, „За стила“). До нас са достигнали само две цели съчинения – едното по ботаника и другото „Характери“.
Трябва да се благодари на случая, че между оцелялото е и тази малка книжка. Ето перипетиите ѝ по пътя до нас. След смъртта на Теофраст неговите ръкописи, между тях и „Характери“, заедно с неиздадени съчинения на Аристотел попадат по завещание в ръцете на Теофрастовия ученик Нелей. Той ги завещава на свои роднини и те на свои, а по времето, когато пергамските царе жадно събират книги за библиотеката си, някой укрива тия ръкописи в едно мазе в малоазийския град Скепсис. В края на II в.пр.Хр. ги закупува срещу голяма сума библиофилът Апеликон от о. Теос, който прави лош препис на пощаденото от влагата и червеите.
Този препис попада отново в Атина, откъдето след превземането на града Сула го отнася в Рим. Знаем, че над оправянето на текста работи граматикът Тиранион. Започват да се правят и ръкописни издания, най-известното от които принадлежи на Андроник от о. Родос. И тъй „Характери“ стават известни след I в.пр.Хр. заедно с други езотерични произведения на Аристотел и Теофраст. В първите векове на новата ера ги четат и в съкращение, а в ранното византийско време им добавят един увод и моралистически поанти, които не са в съзвучие с техния иронично реалистически тон.
„Характери“ са достигнали до нас в немалък брой средновековни ръкописи. Най-ранният е от X в., най-късните ръкописи са съвременници на книгопечатането – което говори косвено за популярността на тази малка книжка. Но пътят ѝ до нашето време не е механичен пренос на един и същи текст. Първото печатно издание от 1527 г., посветено на Дюрер, съдържа 23 характера. През 1592 г. френският филолог Касобон, използвайки нов ръкопис, добавя още пет характера. Едва през 1786 г. благодарение на неизвестен дотогава ватикански ръкопис виждат свят и последните два характера.
Но не само това – много поколения филолози попълват лакуните в текста, правят размествания и догадки за значението на думи и фрази. В текстологично отношение „Характери“ са едно от най-зле съхранените произведения на елинската древност. Постепенно стават възможни и някои по-точни посочвания. По споменавания на събития в осмия и двадесет и третия характер дори се установява, че сборникът е създаден от Теофраст непосредствено след 319 г.пр.Хр.
В античното време „Характери“ са придобили популярност и са станали образец за нов литературен жанр – няколко поколения перипатетици се упражнявали в тази повествователна миниатюра, открита от Теофраст. От един от тях, от Аристон, нещо е запазено.
В съвременната класическа филология, грижеща се за достигналите до нас древни ръкописи, се е спорило немалко и по това дали „Характери“ са излезли изпод перото на Теофраст. Известен аргумент в полза на съмнението е техният непретенциозен, дори небрежен стил, тъй като е било добре известно колко грижлив е бил философът в това отношение. Но повече се е спорило за предназначение на тези миниатюри – за това в такъв вид ли ги е създал Теофраст, или те са били извадка от негово съчинение; към риториката, етиката или съчинението за комедията трябва да се отнесат; дали не са скици-модели за реторически упражнения, или конспект за голямо съчинение, посветено на моралната феноменология.
А и най-важното питане, което се е повдигало. Защо в тази поредица са събрани отрицателните типове и дали не е съществувала друга поредица с положителни характери. Опазените характери от Аристон, който най-точно следва Теофраст, позволяват да се предположи, че достигналите до нас „Характери“ на Теофраст са галерия от типове, служили за илюстративен материал на загубен трактат по етика и съставящи неговата втора част. Понеже връзката с трактата не била много естествена, отделяйки се, те се обособили в самостоятелно малко съчинение. Но и това предположение не помага особено да се проумее всичко в „Характери“ на Теофраст. Възникват и въпроси от друго естество.
Питаме се защо те са рожба на края на IV в.пр.Хр. Не са ли били възможни по-рано, примерно по времето, когато на сцената на Дионисовия театър в Атина се представяли трагедиите на зрелия Софокъл или малко по-късно, когато са се предстасяли комедиите на Аристофан?
В годините, когато Теофраст оглавява Аристотеловия Ликейон, голямата държава на Александър Македонски е пред разпадане. Египет, Сирия и Македония, които я наследяват, ѝ отстъпват по площ, но са монархии значително по-реални от държавата на Александър. Те просъществуват няколко века и именно в тях бива отживяна интимната обозрима родина, градът-държава от епохата на класиката – и човекът постепенно се превръща от стария гражданин на класическия полис в поданик на една по-голяма и трудна за непосредствен обглед държава, настроен космополитно. Макар във времето на Теофраст това да е било все още бъдеще, осъществяването му е започнало.
Още с походите на Александър човекът се откъсва от полиса, започва да се чуждее от гражданското съзнание и героизма на традиционните митове и да се усеща по-реалния индивид, който е. Конкретният човек попада в центъра на новата културна вселена. Въпросите на неговото щастие, нормите на неговото поведение занимават умовете в зората на елинистическата епоха. Идеалите стават по-разнообразни, явяват се нови ценности. Цени се и съзерцанието, не само действието, и настоящето редом с постоянно идеализираното минало, цени се чувството, а човешката природа, освободена от предишната патетика и героичност, се усеща по-сложно, но и изглежда много по-прозрачна. „Характери“ на Теофраст са по всяка вероятност активно звено в тази атмосфера на интерес към реалния човек.
Техният колорит е толкова очевидно реалистичен, че те могат да служат като извор за атинския бит от края на IV в.пр.Хр. Какви ли не подробности на ежедневието не откриваме в тях – тепавичарят чисти горната дреха с хума, паразитът-шут на обичайното вечерно угощение, жертви на богове, приятелски вноски, заемане и връщане на пари, сметалото. Въз основа на „Характери“ на Теофраст може да се напише и малък трактат за робството в Атина – роб на пазар, роб-вратар, роб съпровожда господаря си, роб работи вън от дома и плаща дял на владелеца си, наказание на роб, робиня се грижи за приготвянето на хляба.
„Характери“ са реалистично произведение преди всичко с това, че в тях няма нито една измислена дреболия, после защото в техния текст дреболиите стават наблюдаеми. Този реализъм не е в традициите на литературата на атическата класика. Трагедиите на Софокъл са реалистични в твърде общ смисъл. В комедиите на Аристофан при толкова отделни реалистически моменти животът не се пресъздава, по-скоро се пародира, целта е да се промени. Докато в реализма, който подготвят „Характери“ на Теофраст, няма концепция за живота, външна на самия живот, цени се всекидневието. В художествената сфера влизат житейските подробности, частното, човешката индивидуалност, характерът като тип и неповторимост.
Теофрастовите „Характери“ не могат да се изведат от героичния всеобщ човек на атическата трагедия. Дори у Еврипид, идейният родител на елинистическата литература, актуалното и индивидуалното са по-скоро колаж, нещо външно, а не следствие от възгледа за света, заложен в трагедията. В трагедията човекът е все пак идеално положение, а не частно същество в битова среда. Затова и реалният характер е съвсем излишен за героя на нравствени авантюри от драмите на Есхил, Софокъл и Еврипид.
Но това, което трябва да се появи в областта на художественото творчество, е вече открито в сферите на гражданския живот и на нехудожествената литература. Зачатъка на „Характери“ откриваме в адвокатските речи на Лизий и в „Никохамова етика“ на Аристотел. В тях има повече реална – днес бихме казали социална – психология, отколкото в трагедиите на Еврипид.
Гледано непреувеличено, по форма „Характери“ на Теофраст са на границата на художествената и нехудожествената литература. Това, че минават предварително през трактата по етика, през адвокатската реч и може би през реторическото упражнение, не намалява тяхната стойност на реалистически миниатюри. Те не биха могли да влязат в художествената литература направо от улицата. Нужна е форма, която да способства за изказа на новооткритото битово съдържание. Всъщност тази форма у Теофраст все още се търси.
Въвеждащата дефиниция в духа на Аристотеловата етика говори, че възгледът за човешкия характер в книжката на Теофраст е все още белязан от умозрение, от един вид научност, че този възглед не е все още пластично овладян и в този смисъл не е изразен в завършена художествена форма. Разбира се, въвеждащата дефиниция не е абсолютно свързана със следващата скица. Но дали имаме право да я пропуснем в превода и да изоставим това умозрение, за да подчертаем пластиката?
Без въвеждащото определение читателят не би доловил една съществена черта на античното светоусещане – неговата принципна умозрителност. В античния ъгъл на зрение дори в този случай пътят към човешкия характер е дедуктивен. Дефиницията дава онова съществено, без което житейското, битовото и конкретното биха прозвучали за античния човек безсмислено. Тя е смислова ориентация, благодарение на която не се разпилява житейският материал. Но ако този материал не се разпилява, това не се дължи само на дефиницията. Опорната точка е същественото в подробностите на всекидневието.
Теофраст го е уловил, понеже не е преиначил нито една подробност. Така той е създал един характер в повече: общия тип на епохата. Почти във всеки характер се прокрадват неговите черти – подвижен, хитър, загрижен за паричните си дела, настроен търговски, пестелив и груб. Ако го наречем с прозвище, заето от друго време, това е еснафът-буржоа. Присъствието му се усеща в химерите на самохвалеца, в думите на злословеца и неприличните деяния на селяка. Не можем да твърдим, че отношението към него е открито отрицателно.
Тонът на Теофраст е добродушен, настроението либерално. И все пак достатъчно е да проследим кое авторът на „Характери“ счита за прилично и кое не, за да открием и наличието на оценка. В нея е осъдено не богатството, а материалната заинтересованост, в която липсва мярка и приличие. Отсъдата е нравствена и само косвено социална. Тя е все пак традиционна и нереалистична. Очевидно намерението е източникът на типовете човешко поведение да се открие в особеностите на отделния човек.
Но интересът към жизнената среда, към самото проявление на характера го отделя от Аристотеловата антропология, обясняваща характера на човека с неговата конституция. Теофраст открива и надиндивидуалното основание за този характер. В поведението на неговите типове действа логиката на житейските обстоятелства и тя оцветява по подобен начин пъстрилото от тези отрицателни човешки типове.
Значението на „Характери“ в античността не се изчерпва с това, че са станали образец за подражание. Те помагат да разберем стандартните характери, които развиват новата атическа комедия (Менандър) и римската комедия (Плавт и Теренций). Ласкателят на Теофраст е подготовка за „Войникът самохвалко“ на Плавт, Черногледецът и Подозиращият са съвременници на Менандровия „Мъчен човек“. Затова Лесинг с право изтъква значението на „Характери“ на Теофраст за изработване на принципите на комедията. Античната комедия обаче не ползва целия реалистически потенциал на „Характери“, напротив – стандартизира го.
В новото време Теофраст има един конгениален събрат – Лабрюйер. Неговите „Характери“ са по-обширни, по-изтънчени, по-задълбочени психологически, но не и по-пластични. „Характери“ на Лабрюйер често преминават в морализация и затова, общо взето, те са лишени от хумор. Ако в нещо предимството на Теофраст е безспорно, то е, че неговата книжка е смешна. Разбира се, съвременният читател едва ли ще се разсмее на всички смешни места.
Може би „Характери“ биха ни разсмели повече, ако умеехме да се смеем и исторически. Но историческият смях изисква усилие и способност за метаморфоза. Бъде ли постигнат, той би доставил по-дълбока наслада от обикновения смях – човек би се усетил реално безсмъртен, способен да възкреси вкуса на хора, живели преди хилядолетия. И все пак усилието не е задължително условие, за да се изпита наслада в случая. „Характери“ на Теофраст са от ония значителни творби в световната литература, които имат и буквален смисъл.
Теофраст, „Характери“, изд. „Изток-Запад“, 2016, превод от старогръцки, бележки и послеслов Богдан Богданов
Характери
Въведение[1]
И по-рано съм се чудел на тази мисъл и вероятно ще продължа да се чудя защо, след като Елада диша един и същи въздух и всички елини получават подобно възпитание, не се е случило те да бъдат устроени и като характери по един и същи начин. Аз, Поликлесе[2], съм вече на 99 години, дълго време съм наблюдавал човешката природа, а и съм общувалн с много и различни човешки натури. Затова и добре, и с голяма точност съм прозрял какви са добрите и лошите хора, поради което и смятам, че трябва да опиша те как постъпват и какво правят в своя живот.
Та това ще ти изложа род по род – характерните черти, които имат хората, и как всеки от тях е проявен в своите домашни работи и общувания. Защото смятам, Поликлесе, че нашите синове ще станат по-добри, ако им се оставят такъв род напомняния, от които, като черпят примери и като общуват и събеседват с възможно по-достойни хора, няма да стоят по-ниско от тях.
Вече се заемам с моето изложение, а ти, като го следваш и разбираш правилно, ще прецениш дали съм прав. Ще започна първо с проявилите се в престореността, без да се впускам уводно в обяснение какво представлява тя. Започвайки с нея, първо ще я определя[3], след което ще представя и самия престорен човек – какъв е и как се държи. А после ще се опитам да ти изложа ясно род по род и останалите негативни човешки характери.
I.
Престореният
И ако продава[6], ще каже, че не продава, и обратно – ако не продава, че продава. Чуе нещо, преструва се, че не бил чул; види нещо, казва, че не бил видял. Споразумее се, после твърди, че не си спомня. „Ще помисля“, „не зная“, „чудна работа“, „и аз съм стигнал до същия извод“ – това казва. И все такива са му думите: „Не вярвам“, „не разбирам“, „озадачен съм“, „от твоите думи излиза, че си е променил мнението, а на мене друго разправяше – просто невероятно!“. „Сподели го с друг – аз се обърках и не знам на тебе ли да не вярвам, или него да подозирам.“ „Внимавай да не проявиш доверие прекалено бързо.“
Та такива думи, козни и увъртания можеш да чуеш от престорения. И трябва да се пазиш повече от непростия му коварен характер, отколкото от този на една пепелянка.
IІ.
Ласкателят
Ласкателството бихме определили като липса на достойнство в общуването с хората, от което ласкателят извлича полза. Ето какъв е ласкателят. Върви с тебе и ти говори: „Забелязваш ли, че хората все в тебе гледат? В града това не се случва на никой друг освен на теб.“ „Вчера те хвалеха в стоата[7]. Бяхме седнали над тридесет души и се заговорихме, кой е най-достойният. Всички, начело с мене, се спряхме на теб.“ И наред с тия думи ти маха конче от дрехата или пък някоя сламка, която вятърът ти е закачил на брадата. И се усмихва и ти казва: „Виждаш ли? Два дена не съм те срещал и брадата ти се е прошарила[8]. Въпреки че никой друг на твоята възраст няма толкова черна брада!“
Речеш ли да кажеш нещо, дава знак на другите да млъкнат. И кажеш ли, те хвали и отбелязва, ако успее: „Правилно!“ Дори плоска шега да кажеш, се разсмива, че и с дрехата[9] си затиска устата, уж че не може да си сдържи смеха. А на хората, които ти идат насреща, вика да спрат и да ти сторят път. Ще купи ябълки и круши на децата ти, но ще им ги даде в твое присъствие, ще ги целуне и ще рече: „На добър баща дечица!“[10] Придружи те да си купиш обувки, ще каже, че кракът ти бил фин и тия обувки не подхождали. Ако тръгнеш за някой приятел, търчи напред и съобщава: „При теб иде“[11], и се връща да ти каже: „Казах му.“ Естествено, способен е моментално да иде за теб и на женския пазар[12].
Ако ти е гост, пръв хвали виното и ахва: „Колко изискана кухня!“ Вдига нещо от трапезата и казва: „Виж какво хубаво парче.“ Пита те не ти ли е студено и не искаш ли да те наметне и както ти говори, се навежда и ти шепне нещо на ухото. Като говори с други, тебе те гледа. И в театъра грабва възглавничката[13] от роба и сам ти я подлага. И къщата ти хвали, че била добре построена, и нивата ти, че била добре гледана, и портрета[14] ти, че приликата била пълна.
IІІ.
Празнодумецът
IV.
Селякът
Задиря тайно слугинята, която се грижи за хляба, а после ѝ помага да смелят двамата дневната дажба жито за цялата къща. И додето обядва, хвърля кърма на добитъка. Когато се хлопне на портата, сам отваря[22], повиква кучето, хваща го за муцуната и казва: „Ето кой пази къщата и имота.“ Отказва да вземе сребърна монета, понеже била изтъркана и по-лека, и кара човека да я замени с друга. А даде ли назаем плуг, кошница, коса или торба, през нощта се събужда, сеща се за тях и тръгва да си ги иска. Като слиза в града, спира първия срещнат и го пита как вървят на пазара кожите и солената риба и дали днес не е първият ден от месеца. И веднага споделя, че, слизайки надолу, ще се подстриже, ще попее в банята и ще си забие на подметките кабари и че, минавайки покрай Архий[23], ще си купи солена риба.
[1] Издателите на текста смятат, че това въведение е по-късно добавено. Това се доказва и от заявената в него възраст на Теофраст. Според Диоген Лаерций („Животът на философите“, съчинение от III в.сл.Хр.) Теофраст починал на 85-годишна възраст, а написал „Характери“ трийсетина години по-рано.
[2] Поликлес – събеседникът, към когото написалият това въведение се обръща, е неизвестно лице. Знае се, че същото име носел един македонски генерал (Диодор Сицилийски 18.38.2).
[3] Въвеждащите определения се опират на текстове от съчиненията на Аристотел „Никомахова етика“ и „Евдемова етика“. Много от тях са по-късни добавки. Аз обаче ги включвам в настоящия превод, защото смятам, че те са в духа на текста.
[4] Българското „престореност“ не предава точно старогръцкото eironeía. Това е нашата „ирония“, която днес има друго значение.
[5] Престореният се смята за противоположност на Самохвалеца (вж. XXIII), който преувеличава смисъла на своите дела.
[6] Повечето атиняни имали място извън града, от което изкарвали продукти и за собствена употреба, но и за продан, част от които лично продавали на пазара.
[7] Става дума за прочутата Шарена колонада (Stoa poikile) в Атина, изографисана от Полигнот. На това място на границата на IV и III в.пр.Хр. събирал своите слушатели философът Зенон от Китион, oнователят на стоическата школа, поради което тя и получила това име. Стоите били покрити колонади, обичайно място за срещи и приказки.
[8] Намеква се, че ласкателят между другото скубе белите косми на своя събеседник.
[9] Навсякъде в превода под дреха се разбира горната дреха на елините, т.нар. химатион.
[10] Елинска поговорка.
[11] В случая ласкателят върши задължението на роба.
[12] Част от пазара, където се продавали предимно женски вещи; затова и присъствието на мъж там се считало за необичайно.
[13] Понеже седалките в елинските театри били каменни, на театър ходели с възглавнички, носени от роб.
[14] През IV в.пр.Хр. Елада била обхваната от мода да се правят портрети; тук не е ясно дали става дума за рисуван на дъска портрет или за мраморен бюст.
[15] Големите Дионисии, наричан още Градските Дионисии, в чест на Дионис Елеутереус; наред с Панатенеите това е бил най-големият празник в Атина. Чествал се е през месец елафеболион (март-април), когато започвал навигационният сезон. На този празник се уреждали театрални състезания.
[16] Елевзинските мистерии – мистериален празник в чест на Деметра и дъщеря ѝ Кора, празнуван през месец боедромион (септември-октомври) в Елевзина в Атика. Факелът бил негов свещен символ.
[17] Одеона–т.нар.Музикален театър, построен в основите на Акропола в Атина по времето на Перикъл.
[18] Апатуриите– първоначално тридневен, а по-късно четиридневен празник през месец пианопсион (октомври-ноември) в чест на Атина и Хефест. В тези дни тържествено внасяли в списъка на фратриите (т.нар. задруги или родове) имената на родените през предходната година.
[19] Селските Дионисии – празник в чест на Дионис, празнуван в атическите деми (селските общини на Атина) през месец посидеон (декември-януари).
[20] В оригинала става дума за kykeón – вид питие, направено от вино, стрито сирене и ечемичен булгур или брашно, понякога и с мед. Имало същото храносмилателно и пургативно въздействие като зелевата чорба.
[21] Елините винаги разреждали виното с вода. Мярката била 2/3 или 3/5 вода. Да се пие несмесено вино или дори, както е тук, с недостатъчно вода, се считало за неприлично.
[22] Това е неприлично, както е неприлично, че селякът вика кучето. Пътната порта се отваря от роб-вратар.
[23] Архий– име на търговец на солена риба. Солената риба била обичайно ядене за бедните. В случая селякът е характеризиран и като стиснат.
