Хората на древните времена са и днешните хора, но човекът на вчерашния ден не е днешният човек.
Мари Ебнер-Ешенбах, „Афоризми”
Големият въпрос е защо на българина му липсва съзнание за историчност, защо в националната ни съдба днешният ден често се оказва стъпка не напред, а назад във времето. Докато, щадейки собственото си здраве, редица други народи се учат от чуждия опит, ние и от собствения си опит отказваме да се поучим. Колкото и висока да е цената му, с колкото и много кръв и сълзи да е бил той заплащан. Изглежда народите са като хората: пораснали и непораснали екзистенциално, зрели и незрели. Ако е така, ние едва ли ще да сме от зрелите народи. Когато младият Езоп е изведен на градското тържище, за да бъде продаден като финикийски роб, между него и новия му господар се повежда един знаменит диалог. Слисан от остроумието му, купувачът му пита: „Мъдър си – много книги си прочел, нали?” „Не, много бой съм изял” – скромно отговаря робът Езоп. Мъдър значи се става само чрез осмисляне на собствения опит – друга, по-приемлива цена няма нито за личности, нито за общности. Тъкмо затова великите, еманципираните нации са себесъздали се нации. Сиреч нации, които са били създавани и оформяни през вековете не от обстоятелствата, а от изпитанията, през които са минали със собствени усилия. А нас, българите, все са ни създавали и пресъздавали, оформяли и моделирали по свой тертип външни обстоятелства и владетели – я византийци, я отоманци, я руски, я съветски братя и побратими. А това дезориентира исторически и демобилизира морално – така не се изграждат характери, способни да противопоставят индивидуалността си на обстановката.
Така една от съществените задачи е да се проследи откъде тръгва и накъде води скритата носталгия по добрите стари времена. Впрочем, накъде води, е ясно като ден – води в шеста глуха, но въпросът за произхода, за генезиса, за органиката на тази некрофилна носталгия не е за всяка уста лъжица. Не са ли страданията на милиони българи, десетки хиляди от които са заплатили свободолюбието с физическия си живот, достатъчен аргумент?
Макар и разорена икономически и похитена морално, днешна България е свободна страна, в която всеки има право да си ознаменува идолите – толкова церемониално, колкото си реши. Това право никой не оспорва, въпросът е само за отношението на празнуващите към собствения им празник. По своята природа церемониите са открити, публични изяви. Откъде тогава това амбивалентно, това лицемерно отношение на празнуващите – и то в една свободна за празнуване страна? Демагогията е толкова видима, че прераства в арогантност. Тази балканиада, това хитряшко, андрешковско отношение си има своя цена – то превръща спектакъла в истинска клоуниада, а актьорите му – в клоуни. Ако имаха малко повече доблест, искрица себеуважение ако бяха съхранили, стожерите на правата вяра щяха да се изправят открито като Вожда и учителя на българския народ на Лайпцигския процес и да защитят подобаващо и идеите, и идолите си. Ама де сърце за тази работа! Пък и докато зад Георги Димитров бе застанал непоклатимо целият Съветски съюз, зад нашите герои на деня стои само Путин.
Всяко настояще има качеството да идеализира миналото – не по-различно е и в моята биография. Най-малкото, защото това беше минало на младостта ми, докато настоящето е настояще на старостта ми. И понеже по стечение на Хегеловата, а не, както ни учеха в 41-ва и 65-та аудитории, на марксистко-ленинската диалектика количествените натрупвания прерастват в качествени изменения, личната, личностната носталгия неусетно прераства в обществена – и това е вече опасно. Така в съзнанието на много мои сънародници Сталин е лошият комунист, а Ленин е добрият; добър е и Георги Димитров, докато Тодор Живков е лош; и Людмила Живкова е добра – за разлика от лошия живковизъм. Това опростенческо разделение на моралните блага и облаги, това елементаризиране на понятията е фактически изопачаване на историческата истина за една епоха, която по цинизъм и жестокост няма равна на себе си в цялата ни национална история. Място за нюанси и алтернативи тук няма – тоталитаризмът обича не нюансите, а контрастите; не алтернативите, а безалтернативността. Сталин не е нищо друго освен наследник и приемник на Лениновия терор – така, както Георги Димитров е наследник и приемник на тероризма на Съветската империя, онаследен впоследствие и от Тодор Живков и компания. Приемник и продължител на цялото това безмерно зло е съответно и Людмила Живкова, въпреки многото й налудничави странности. Ако има разлики, те са само в детайлите, докато принципът се запазва непокътнат. И този принцип гласи: безусловно и пълно господство на еднопартийната доктрина над духа, превръщането на стотици милиони човешки същества в безправни роби, обезпечаващи кастовите привилегии на привилегированите номенклатурчици. Тъкмо затова, отрезнял от младежките си левичарски халосвания, Оруел обрисува бъдещето – светло и комунистическо – на света като ботуш, стъпил върху човешко лице. Завинаги стъпил.
Трябва да призная, че споменът по онези обезобразени и обезчовечени, идеологизирани до неузнаваемост времена и за мен е сладък. Сладък е обаче по малко по-различен начин, сладък е с обстоятелството, че е спомен – при това безвъзвратен. Комунистическото ни минало ме очарова именно със своята неповторимост, с бедствията и страданията, с лъжите и измамите, които ни спести чрез гибелта си преди четвърт век, очарова ме с несъстоялите се издевателства, които са ми били спестени, с издевателствата, които ще бъдат спестени и на сина ми, и на нашите далечни потомци. Превръщането на една кошмарна социална реалност в спомен, е благородно дело. Дано само – церемония след церемония – превъплъщението не се повтори един бъдещ ден с обратен знак. Хораций проклина онези „хвалители на миналото”, които препречват пътя на цели поколения към бъдещето. Това минало възкресяват в роден вариант и подобни некрофилни ритуали.
Откровено казано, днешна България не е мой идеал, не бих желал националното ни бъдеще да заприлича на националното ни настояще. Най-будният ми страх обаче е бъдещето да не повтори, да не пресъздаде в някаква форма миналото ни. Колкото и грозно да е настоящето ни, то има несъмнената заслуга, че ни измъкна от едно гибелно минало, което преди стотина години не на шега се закани да завладее от полюс до полюс света. Като че ли за него Оскар Уайлд пише в „Портретът на Дориан Грей”: „Единственото очарование на миналото, това е, че вече е минало”. Друго очарование в комунистическото ни минало аз не откривам. За разлика от милиони мои сънародници – и в най-цветущите етапи на младата ни демокрация българите, които предпочитат живковизма пред плурализма, винаги са били мнозинство. А най-популярният аргумент, с който бива бранен носталгичният спомен, е, че, видите ли, в дебрите на тоталитаризма светът ни е бил по-сигурен и по-спокоен. Рекламираната социална сигурност е измамна. Ако в онези времена градските паркове бяха и нощем безопасни като обществените читални, ако действително не си заключвахме колите и апартаментите по цели години, заключвахме си душите. Еднопартийната власт действително се справи с уличната престъпност, но само защото беше по-крупен, по-безскрупулен, по-силен престъпник от самодейните бандити. Престъпността по места, с други думи, бе победена от централизираната, от тоталната престъпност на тоталитаризма. Под чиято сурова сянка зацари не всеобща сигурност, а всеобща несигурност, повсеместна взаимна подозрителност, мнителност, шпиономания и едно общонародно доносничество, което прерасна в истински фолклор и по чиито доноси за един прошепнат политически виц държавни пълномощници къртеха ченета и кършеха ребра в милиционерските участъци, а по държаните ни граници разстрелваха всеки, дръзнал да ги прекрачи на път към Свободния свят. Така че не сигурност – страх и несигурност владееше в онези вледенени времена опустошените ни души. От това обстоятелство тръгват два съществени въпроса – и двата ловко заобикаляни от родната публицистика. Първият е: защо не преработихме подобаващо комунистическото наследство? Отговорът на този въпрос е тема за многотомник – не за статия. Тук ще се опитам бегло да скицирам само един от многото отговори: психологическия. Да преработваш едно минало, значи да осъзнаваш и преосъзнаваш вина – включително (и даже преди всичко) и твоя собствена вина. А осмислянето на вината по необходимост значи изживяване на болка – друг път няма. На човешката природа обаче е свойствено по-скоро заобикалянето на болката, отколкото конфронтацията с болката – дори когато тази болка е оздравителна и градивна. Ето защо значи не съумяхме, психологически погледнато, да оползотворим горчивия опит от близкото си минало. Вторият помоему не по-малко съществен въпрос съседства с първия: Защо идеализираме и венцеславим едно минало, от което всички ние имаме основание да се срамуваме – не да се гордеем? Отговорите са отново много, а един от тях ни връща към първия въпрос. Именно непреработеното минало създава предпоставки за неговото идеализиране и прославяне. Ако злодеянията на комунизма бяха разобличени с необходимата безпощадност, демокрацията едва ли щеше да тръгне да вдига паметници на неговите лидери. Това че шепа вчерашни номенклатурчици увековечават в монументи най-отявлените ни национални злодеи и палачи, не е най-голямата беда. Далеч по-страшно е, че всички ние им се прекланяме с упование в едно бъдеще, което тръгва да пресъздава миналото. Ако това се случи, ако надигащият се граждански мазохизъм завладее душите ни, прогнозата на Оруел ще се сбъдне. Неминуемо и завинаги….
Снимка на главната страница: Надежда Чипева, „Капитал“.
