За нас, децата, бате Руйчо беше велика загадка. Той беше първият на село, който вдигаше ос на вагонетка, за да развие раменете си. Ходехме да го гледаме сутрин в двора му, нареждахме се като пилци край мрежата, слушахме го как пуфти и си мечтаехме, като пораснем, да станем като него.
Той ни научи да си правим хвърчила, той ни научи на някои хватки от самбото, той ни показваше соколите в небето, той се качи на стълба до църквата и поправи гнездото на щъркелите, което се беше развалило от една силна буря и когато щъркелите дойдоха през пролетта, отново се настаниха в своето гнездо, без да изпитат никаква криза.
Гледахме го как причаква вечер Габриела от тото-пункта, въоръжен с голям букет цветя, но истински, купешки букет, с целофан и панделка. За този букет той ходеше с мотора до града, моторът му гърмеше в пладнето, а ние се нареждахме в очакване край тото-пункта, за да видим как ще се върне и ще поднесе букета на Габриела, а тя ще го отреже. Защо го режеше, ние не знаехме, но се изпълвахме със злоба към Габриела, какво толкова, викахме си, дай му една целувка, какво ти коства. Но Габриела заключваше напечената от слънцето будка, вдигаше голите си ръце, за да си оправи косата, и ние виждахме как бате Руйчо прималява на седлото на мотора. Бяхме намислили да напълним с лепило ключалката на будката, за да ѝ отмъстим, че така тормози бате Руйчо, но тогава стана нещастието.
Бате Руйчо караше един от онези големи камиони, с които возеха чакъл от кариерата извън селото. Един ден обаче той спрял тежкия камион и отишъл зад него да погледне нещо. Но май забравил да дръпне ръчната спирачка, камионът потеглил ненадейно назад, бате Руйчо отскочил, но единият му крак останал под задната гума на камиона.
Закараха го с линейка до болницата, там лежа дълго. Липсваха ни неговата тренировка, неговият смях, неговият възглас към нас „Хей, вагабонти!”, това че ни водеше до сладкарницата и ни купуваше от жълтата лимонада, която просто удря в носа и после правиш едно дълго геройско оригване, което разкудкудяква бабите на пейката пред пощата. А Габриела само това я спаси, че около нея витаеше ореолът на бате Руйчо, не знаехме как да го обясним, тези неща уж ги знаехме, но не съвсем и този ореол по някакъв начин я пазеше по-добре и от куче.
После бате Руйчо се върна един ден, ние с викове се събрахме и отидохме да го видим, но не ни пуснаха при него, майка му каза, че си почива. Той излезе навън чак след седмица, беше слаб и жълт, силните му рамене се бяха стопили. Но най-страшното, единият му крак от коляното надолу го нямаше. Нямаше го.
Сякаш някой отряза едното крило на лятото и то започна да се влачи по земята. Нищо вече не беше същото. Дори Габриела вече не ни беше интересна. Но някой ни каза, че я видели как отива до къщата на бате Руйчо и влиза вътре. И на другия ден пак отишла. Веднъж ги видяхме седнали на пейката отпред да си говорят, бате Руйчо разправяше нещо смешно, а тя се смееше и премяташе косата си ту от едната страна, ту от другата.
Една сутрин се бяхме събрали, както обичайно, на моста, за да измислим какво ще правим, дали ще ходим да берем джанки, дали ще ходим горе в пещерата, когато Джинко, на когото майка му работеше в пощата, извика:
– Дошла нога́та на бате Руйчо!
Веднага се изсипахме в пощата да гледаме нога́та на бате Руйчо. Ето я и нея, увита в амбалажна хартия, със сини печати върху хартията, а отдолу се подава едно стъпало, с цвета на голите манекени от магазина за дрехи в града.
След няколко дни бате Руйчо вече ходеше с нога́та си и ако не знаеш какво му се беше случило, няма да познаеш, че едната му нога́ е изкуствена. Той започна да прави дълги разходки с Габриела по пътеката над селото, а ние ги следяхме до едно време, а после се настанявахме в тревата, сред бръмбарите и скакалците и си викахме, защо не се разхождаше с него, когато бате Руйчо имаше два здрави крака, ами се разхожда сега. Но нали ви казах, тези неща ние уж ги знаехме, но не съвсем.
После Габриела забременя, ние се притеснявахме да не би и детенцето да е с едно краче, но нищо такова не се случи, видяхме го в количката, беше си едно дебело бебе с крачета като козуначета.
Нас момичетата също започнаха да ни режат и когато се събрахме една сутрин на моста, разбрахме, че сме пораснали. Но все пак направихме заедно едно последно нещо. Взехме най-голямото хвърчило, с оранжевия гръб и с изрисувания отгоре сокол, и го отнесохме до мрежата на двора на бате Руйчо. И го закачихме там. За да може синчето му да не започва от нулата.
