Принадлежа към поколението, за което взривът на младежките „субкултури” на 60-те години на миналия век и преди всичко хипи-движението с прокламираната от него „сексуална революция” представляват скъп, носталгичен опит. В България генерацията на застигнатите от „революцията” на 1968-ма година се противопоставяше на тоталитарния комунизъм и изживя своята младост като органично (макар и пасивно) „дисидентска”. Във всеки случай тя по никакъв начин не можеше да свърже ценностите на „сексуалната революция” с левичарската „антибуржоазност” и вече съвсем никак не можеше да ги види като бунт срещу „вековния иудео-християнски морал” като елемент от всеоръжието на модерния следпросвещенски атеизъм. Разбира се, това бе съвсем естествено за страната ни, в която, както навсякъде в съветския блок, лявото бе геронтократично-официозно, а атеизмът – ако на шега перифразираме „вожда и учителя” Георги Димитров – бе див и варварски, откровено репресивен и ужасяващо примитивен.
Но ето защо, когато днес, много години по-късно прочетох нашумелия съвременен роман на френския писател Мишел Уелбек „Елементарните частици”, той ме накара да се замисля в посока радикално различна от тази, в която обичайно коментират тази – спрягана непрестанно като „скандална” или „порнографска” книга. Всъщност, позволявам си да утвърдя аз, романът може да бъде прочетен като разгърната диагноза за наистина мащабното дело на неглижираната по нашите географски ширини (пак казвам, по разбираеми причини) европейско-американска, западна левица от десетилетията на двадесети век, съвпадащи с годините на нашето тоталитарно робство; за катастрофичната антропологична (както се изразява Уелбек) работа на един друг, мъчно забележим откъм Изток, много по-перфиден, не „див и варварски”, но също така напълно откровен – „демократичен” атеизъм (или антитеизъм – антихристианство).
Че става дума именно за левичарство (което ние тогава не забелязвахме) става ясно от базисния ценностен конфликт, белязал движението от 60-те. Както казва друг съвременен френски автор – Паскал Брюкнер – на „буржоазната” ценност на успеха тогава бе противопоставена „революционната” ценност на свободното наслаждение. „Живот тук и сега”, „непрекъснатост на насладата”, „освобождаване от лицемерните табута”, „свободна любов”, „потенциране на удоволствието” (включително чрез различни практики за „разширяване на съзнанието”, предполагащи търсенето и предлагането на разнообразни наркози) – това бяха основните лозунги на „освободителите”, а основният резервоар на разрушавания от тях „буржоазен свят” бе „иудео-християнския морал”, потискащ, непозволяващ перманентността и абсолютната законност на сексуалната наслада.
До какво доведе всичко това? Вглеждайки се в широката панорама на живота на „поколението от 68-ма” тридесет-четиридесет години по-късно, която Уелбек ни представя в „Елементарните частици” бих се осмелил да го систематизирам (и схематизирам) приблизително така. Първо: ценността на „успеха” разбира се не бе денонсирана (защото тя изобщо не е „буржоазна ценност”), а се премести в сферата на самото „наслаждение”. Да имаш успех в наслаждението, да се конкурираш с другите за консумиране на наслаждение, да не оставаш „парий” в сексуалното наслаждение – това отвори една невиждана дотогава борба за хедонизъм, и както става във всяка конкурентна борба, наред с победителите, от нея възникна цял слой губещи и страдащи. Наред с удовлетворението, че успяваш да консумираш „политически коректната” сексуална наслада възникна (никога няма да разберем колко масово) и трайната неудовлетвореност, че си хедонистично непълноценен, хедонистично ощетен. Състезанието в сферата на хедонизма породи страшна похот за похот, и похотта за похот стана дори по-силна от самата похот, към която се изпитваше похот. Ако по-рано, както забелязва Уелбек, наслаждението (неизбежно личностно у човека) се бе преживявало в парадигмата на „любовта”, сега – в състоянието на похот за похот – то можеше да бъде преживявано най-вече в парадигмата на „приключението”, а оттам възрастна ролята на „съблазняването”. По парадокс – много точно диагностициран от френския автор – вместо да се породи артистизъм в тази сфера (присъщ на големите съблазнители от осемнадесети век) тук се стигна по-скоро до натурализация на съблазняването.
Втората и по-важна последица от победата на свободното наслаждение над „репресията” на иудео-християнския морал бе радикалното отделяне на сексуалността от възпроизводителната способност на човешките същества. Тук поборниците срещу „остарелите църковни предразсъдъци” постигнаха неподценими политически успехи (техните осъществители без изключение, това може да се види днес, бяха левите сили). Узаконяването на аборта в практически всички християнски държави, в добавка към социалното дотиране на една разцъфтяваща контрацептивна индустрия доведе до пределна релативизация на семейството, до еманципирането на сексуалната наслада от сексуалната отговорност, а най-накрая – както ни го е показал в най-„скандалните” си страници Уелбек – до релативизация на самата семейна моногамия. В еуфорията от „свободната” (без-отговорна) наслада, която във всеки момент и по всякакъв начин могат да си доставят мъжете и жените, потънаха нечути предупрежденията на папата на същите тези 60-те години, Павел VІ в енцикликата Humanae vitae.
Най-абсурдната последица от „сексуалната революция” и победата на култа към насладата над буржоазния „култ към успеха” обаче, се оказа пораждането на едно практически ненормално фаворизиране на младостта. Понеже насладата (най-вече от сексуално естество) естествено е свързана с младостта, възможна е в младостта, то младостта се превърна в безусловно ценният отрязък от човешкия живот – отрязъкът от живота, който изобщо си заслужава да бъде живян. И тук, само десетина години след „избухването” на „сексуалната революция” настъпи трагедията, в която пребивават героите на Уелбек от „Елементарните частици”. Защото до младостта можеш да достигнеш, но, разбира се, в нея не можеш да останеш. „Революционерите” от 1968-ма бяха осъдени да остареят, да се окажат губещи в състезанието по консумиране на наслади „тук и сега”. А това означава – самоосъдиха се на неизбежен маргиналитет. Самоосъдиха се както на пренебрежението на „новите млади”, така и на ужасната гротеска на вкопчилите се в отминаващата си младост неспособници за хедонизъм. Гротеска, казвам, чиито антропологични симптоми Уелбек много точно посочва в областта на все по-отчаяните и все по-перверзни опити за дразнене на едно угасващо либидо. Оттук и преливането на разбитите армии на генерацията на „младите от 60-те” в течението на New Age – разцъфтяването на модернизирани далекоизточни квазирелигиозни практики – тантристки „разширявания на съзнанието”, магични „събуждания на змията Кундалини” и т. н. и т. н.
Разрушеният „иудео-християнски морал” разтвори хоризонти за триумфиращ езически магизъм и примитивен анимизъм. Антибуржоазната западна левица започна да става и паганистична към началото на двадесет и първи век. Нейно произведение се оказаха огромно множество люде, които след четиридесетата си година можеха да живеят живота си не вече като „зрели хора”, а единствено като „бивши млади”, отчаяно опитващи се да удължат единствено заслужаващата си да се живее възраст отвъд естествените й предели със средствата на един отблъскващ мистико-технологичен онанизъм от най-разнообразен вид.
Накрай, четвърто и последно, превръщането на живота в непрестанно и похотливо консумиране на телесни наслади, освен че легна в основата на нелицеприятното „консумативно общество”, еманципира човешкото тяло от (личната му) душа – обезличности тялото, превърна го, така да се каже, от факт на натурата във факт на медицински-козметичното изкуство, направи го артефакт, който може (и трябва) да се закупува от притежателя му. Нали само обработено и поддържано от индустрията на пластичната хирургия, на химико-козметичните и спа-процедури, то можеше да се окаже годно да служи колкото се може по-дълго като оръдие за консумиране на наслади. С две думи, бе подкопана дори базисната очевидност на „остарялата” иудео-християнска антропология, че в тялото на човека има душа.
