„Закуска с нар“ („Жанет 45“) – най-новата книга на Александър Шурбанов, започва с едноименното стихотворение, след което се разделя на първа и втора половини, всяка съставена от четири части. Първата половина съдържа стихове, втората – фрагменти. Назовани са съответно „Четирите времена“ и „Четирите посоки“. Названия, сами по себе си говорещи, търсещи всеобхватност и пълнота. Предизвикан от стиховете, докато прекосявах първия и втория раздел, съответно „Арес“ и „Пан“, реших сам да си поставя загадка: „Как ще се наричат другите два?“ За третия познах – „Ерос“, за четвъртия – не. Предположих, че ще е „Хермес“, оказа се „Танатос“. Обективно погледнато, напълно логично: от Фройд насетне тая двойка гръцки богове си вървят заедно, ръка за ръка, обозначавайки двата най-мощни инстинкта (либида), командващи човека – на удоволствието и на (само)разрушението. Можем да ги наречем и инак: либидо на взрива и либидо на утаяването. Удоволствието е експлозивно, то цели да се разшири и увеличи – екстензивен процес е; разрушението е имплозивно, то цели да се сгъне и изчезне – интензивен процес е. В стиховете на Александър Шурбанов го откриваме изразено не толкова патетично като при Фройд, с много повече мяра:

ЕСЕНТА Е СПОКОЙСТВИЕ.
Тревата по моравата
расте все по-бавно
и не иска косене.
Лозата се грижи за себе си.
Не копаеш, не пръскаш.
Само седиш отстрани
и гледаш
как се наливат зърната на гроздето.
Слънцето свети отгоре
все по-меко,
по-невзискателно.
С всеки ден
всичко все повече
може без теб.

Не обаче тези дистинкции между Ерос и Танатос искам да разгръщам тук (ненужно е), а друго: заблудата ми, довела ме до предположението, че при/за Александър Шурбанов Хермес е някак по-подходящ от Танатос; че той е богът от древногръцката митология, който най-много му отива и съвсем органично подхожда. Има нещо в това объркване, в тази сгрешена догадка, които се опират, мисля, на съвсем действителни възприятия и субективни обосновки, каращи ме да виждам Александър Шурбанов именно като пратеника на боговете, като вестителя, медиатора и тълкувателя.

Разбира се, давам си сметка, че тук роля няма как да не играе огромното преводаческо творчество на Александър Шурбанов. В тази му визитка преброявам 23 постижения, между които не мога да не отделя „Кентърбърийски разкази“ на Чосър (1970), „Театър на английския ренесанс“ (1975), „Изгубеният рай“ и „Самсон агонистът“ на Милтън (1981, 2018), „И смъртта ще остане без царство“ на Дилън Томас (1992), дообогатена през 2018 г. с „Дордето слънцето се пръсне“, новия превод на „Великите трагедии: Хамлет, Отело, Крал Лир, Макбет“ на Шекспир (2012), както и на „Ромео и Жулиета“ (2020), на Колридж (2013) и „Манфред“ на Байрон (2020)… Бих казал, че значителен корпус от англоезичната литература – и класическа, и съвременна, четем на български благодарение тъкмо на Александър Шурбанов. Без страх мога да го нарека даже българския психопомп сред дебрите на англоезичната литература (който, слава богу, не е сам: възпитал е и е обучил още мнозина като него). Само че не е единствено това, абсолютно съм убеден, че не е единствено това, което ме привлича и принуждава да го виждам с летящи сандали, шапка с крила и кадуцей в ръката (акò и на снимката да е с жилетка и риза); има още, интуитивно чувствам, че има още…

Откривам това „още“ както в бройното структуриране на книгата, така и в съдържанието ѝ. То, както вече посочих, е четириделно и това число четири изобщо не е случайно: в космологичните и митологични системи четири е символ на пълнотата, на целостта, на изпълнеността. В „Речник на митовете“ Жан Шевалие и Ален Геербрант обвързват четворката с кръста и посочват: „Връзката ѝ с кръста я превръща в несравним символ на завършеност, всеобщност; тя е всеобхватен символ“. Тази „всеобхватност“ се проявява така: „Съществуват четири посоки на света, четири крепящи вселената колони, четири лунни фази, четири годишни времена, четири стихии, четири течности (хумори – б.м.), четири реки в Рая, четири букви в Името Божие (YHVH – Яхве), четири рамена на кръста, четирима евангелисти и т.н.“. Вселенско число, космическо число, всеобемно число, съвършено число; сферично, ако щете, макар да го припознават повече в квадрата: тъкмо това иска да ни каже четириделността в „Закуска с нар“ на Александър Шурбанов – че книгата е изпълненост, завършеност, пълноценност и целокупност. Оттук и промислените, много внимателно подбрани наименования на частите – части, които оформят цяло, едновременно стихотворно и прозаично, а в съединение – и корпусно-текстуално: времената са „Арес“ – съревнованието, конкуренцията, борбата; „Пан“ – естествеността, натурата, органиката; „Ерос“ – любовта, привличането, събраността; „Танатос“ – краят, смъртта, свършекът; посоките са „Хеликон“ – творчеството, съзиданието, изграждането; „Агора“ – народностното, общественото, полисното; „Делфи“ – свещеното, сакралното, благоговейното; „Синоп“ – скептическото, ироническото, мъдрото. И тази мъдрост, нарочно сложена за финал, е, която ме кара да оприличавам Александър Шурбанов с Хермес, тъй като Хермес е мъдър бог – може би най-мъдрият на Олимп (би могла да му съперничи единствено Атина); но и тази ирония е, пак нарочно избрана за финал, която отново ме побутва да виждам в него оня неподражаем олимпиец, подиграл се на Аполон и по особено хитроумен начин присвоил си атрибутите на своите роднини – тризъбеца на Посейдон, инструментите на Хефест, меча на Арес, пояса на Афродита и т.н. Няма мъдрост без насмешка, няма проникновение без иронична усмивка. Откриваме тази истина както в „Закуска с нар“: „Зимата пее свойта зла песен / зад двойния стъклопакет. / Радиаторът в моята санирана стая / е включен на пет“, така и в почти всеки от фрагментите. Избирам за пример един от „Синоп“ – горчив и духовит:

С ГОДИНИТЕ ЗРЕНИЕТО помътнява, слухът отслабва, обонянието и вкусът се притъпяват. Единственото сетиво, което остава вярно на човека до самия край, е осезанието, най-вече съсредоточено във върха на пръстите, но щедро разпръснато по цялото тяло. Осезанието – и особено неговата най-остра форма, болката. На тях можем да разчитаме. Те са единосъщни с живота.

Е, някому вероятно би се сторило странно, че поетическото майсторство на Александър Шурбанов закопчавам за Хермес – бога на измамата, предводителя на крадците и закрилника на хитреците (не бива да забравяме, че Одисей е негов потомък, наследил изобретателността му). Някак повече би подхождало сякаш да го съединя с друго божество, Феб Аполон, когото той преметнал още невръстен-невръстен, и който се слави като изкусен майстор на изкуството и поезията, приятел и покровител на музите, без чието вдъхновение никой поет не би могъл да посегне към лирата си: „О, музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…“ Но Хермес е познат и в друг образ, на Хермес Трисмегист (трижди великия), който е изрекъл словата, стоящи във фундамента на всяко едно мистическо учение: „Каквото е горе, това е и долу; каквото е долу, това е и горе“. В „Закуска с нар“ на това „трисмегистко“ прозрение попадаме както при стиховете, така и при фрагментите.

Четем поезия:

НЕИЗБЕЖНОСТ

Едно стихотворение
винаги свършва.
Иска ти се
да продължава вечно,
но то трябва да свърши.
Дори когато е хубаво.
Особено когато е хубаво.
За да бъде.
Както свършва денят.
Както пролетта свършва.
Или целувката.
Както свършва животът.
Както лист пада наесен
от дървото.
Листът пада на масата. 

Четем проза:

И НАЙ-СТРАШНАТА поетична трагедия оставя в душите ни просветление. Самото изказване на мъката в термините на изкуството вече е преодоляване на мъката, надмогване и подреждане на хаоса в космос. Това е същността на Аристотеловия катарзис.

Четем Хермес… Или по-точно: четем Хермес Александър Шурбанов Трисмегист…