„Хиатус“, Георги Борисов, Анатолий Корольов, превод Здравка Петрова, художник на корицата издателство „Лист“, 2023 г.
В началото бях подозрителен и дързостта ми стигна дотам, че търсих основателни причини за съществуването на тази книга. На моменти дори се обвинявах в литературен конформизъм: замисълът ми убягваше. Какво е „Хиатус“? Пътен дневник на пустотата? Наситен километричен гуляй на двама хедонисти със солидна библиография? Или безкраен, абсурдистки диалог на двама приятели, руски писател и български поет, чрез който те по неочакван начин се опитват да артикулират културно-историческия и политическия хаос около нас и вътре в нас – и то докато патетично обикалят развалините на Делфи, тракийската гробница в Казанлък или концептуалните със своята еднаквост витрини на „Билла“? Тогава на помощ се появи Василий Розанов с един любим фрагмент:
Извадени траверси. Павета. Пясък. Камъни. – Какво е това – ремонтират пътя? – Не, това са „Съчиненията на Розанов“. И по железните релси уверено се движи трамвай.
Книгата на Анатолий Корольов и Георги Борисов е подвеждащо небрежна. И на моменти стряскаща със своята дълбочина. В нея километражът отчита само условно, а същински изминатият път се натрупва от написаното слово: от нахвърляните сякаш мимоходом сюрреалистични идеи и тътнещи стихове, в които са вплетени цитати от световната култура. А там, както би могло да се предположи, авторите се разхождат с хермесовска лекота. Точно по тази причина именният показалец в края на този том е респектиращ със своята, бих казал, свободолюбива сериозност: до имената на Орфей, Манделщам и Хлебников ще откриете тези на Тодор Живков, Путин, братя Аргирови. Както и тези на – цитирам – Дежурната от „Арбанаси Палас“, Сервитьорът от „Джамура“, Продавачът на зеленчуци. Но нека не избързваме.
Не съм литературен критик и не бих желал да бъда сполетяван от подобна участ, но лично според мен „Хиатусът“ много прилича на виртуозен колаж-пътепис, който продължава да търси своята форма. В него документалното и въображаемото, незначителното и цялостно покъртителното са в постоянна мистична зависимост, което придава основната кинетична енергия на разказа. Държи го вечно настоящ. Сатиричният поглед на Корольов към България и невъзмутимата непоносимост на Борисов към днешна Русия постоянно си съперничат по веселие и горчивина, но и оформят едно категорично по своята самоотверженост приятелство. Само поет може да пожелае да преспи в спряла бетонобъркачка, за да докаже любовта си. И само писател от висока класа, какъвто е Корольов, може да обсъжда с еднакъв възторг бурята над Епидавър, както и магичната текстура на българския гювеч, в чиито съставки руснакът прониква с вещината на квантов физик. За читателите, които все още не са се впуснали в това естетико-сомелиерно приключение, е нужно уточнението, че в „Хиатус“ има и други, съвсем реално съществуващи главни герои. Между тях са високоучената Александра, съпругата на поета, чийто край на туниката винаги потреперва от древногръцки вятър. Както и Стоян Богданов, неговият брат-екскурзовод, който владее абстрактната теория на числата. Едно е сигурно: изпита ли някой озадачение при срещата с този валпургичен текст, може да обърне сериозно внимание на дизайна на книгата (Кирил Златков), който може да бъде съществен ключ към кодовете, заложени вътре.
И все пак: какво обсъжда тази жанрово неустановена книга? Трудно е да се каже. Може би целия наш Световен сън на привидно цивилизовани същества, в които се съчетават нежността на спящото като глухарче дете и бруталността на поголовното военно изтребление. И ако си спомним известната фраза на Джойс: Историята е кошмар, от който искам да се събудя, донякъде ще разберем Корольов и Борисов. Тези двама хелиоцентрици, обхванати от кротка графомания, използват всички възможни средства на литературата, за да намерят своя пукнатина в смазващата цялост на времето. И да надникнат оттам към Онова, което не утре, а може би още днес ще ни всмуче със спокойна неизбежност към себе си.
