Георги Борисов и Анатолий Корольов се впускат в две пътешествия – из България и из Гърция, които после описват в тази книга – реален и нереален разговор между тях за видимото и невидимото, изкуството, българите, националното самосъзнание… Наричат я „Хиатус“, защото, както пишат в нея, думата има много значения, в поезията това е мястото, където се сблъскват ударените срички, във философията е идеята за нищото, за зейналата пустота, за паузата, в медицината хиатус означава отвор. Руският текст е в превод на български от Здравка Петрова. Корольов все още не е виждал книгата, тъй като в момента не е възможно тя да стигне до него в Русия. Невъзможно е и той да дойде тук.
Основният разказ се води от Корольов, който проследява две изпълнени с хумор и превратности пътешествия към „пъпа на Земята“, където според него от хилядолетия дреме неразкритата загадка на битието и на оракула, който ръководи съдбите ни. Борисов следи думите му и се намесва, когато въображението на руския писател надхвърля произволно видяното или тенденциозно тълкува, за да внесе уточнения, добави стихове и по свой начин да възвиси или най-„прозаично“ да принизи.
Трудно е да се определи жанрово двойният разказ в „Хиатус“. Замислен като пътепис – в духа на ироничния абсурдизъм, той ни предлага тънък и дълбок с предупрежденията си анализ на сложните връзки между Русия и България, на реалната политическа и социална обстановка. В същото време текстът е белязан и от някои особености на постмодернизма, пародийни наглед по своя замисъл – Корольов и Борисов са и автори, и герои на своя разказ, а историята, която разказват, си остава в полето и на художествената литература, и на високата есеистика, и далеч не може да бъде наречена документална, макар да описва реални събития и герои.
На полето на книгата Корольов и Борисов водят диалог – подават си реплики, отговарят двусмислено, влизат в спорове отвъд времето и пространствата, които лежат между тях. Ироничният, понякога гротесков, а на места крайно сериозен (при Г. Борисов) поглед на двамата писатели е различен от всичко, което до този момент сме чели на български за българите. Подобно е и описанието на Русия от последните години – мрачно и далеч не ласкаво за властта там.
Премиерата на „Хиатус“ е на 30 май от 18 часа в книжния център „Гринуич“.
„Хиатус“, Анатолий Корольов, Георги Борисов, превод Здравка Петрова, издателство „Лист“, 2023 г.
Щастието е нещо, което не забелязваш.
Едва когато свърши, изведнъж осъзнаваш колко щастлив си бил, и с удоволствие се потапяш в миналото като в топла вана. Та, значи, веднъж през есента на 2003 година – за пръв път долетях в България от Москва (където вече валеше сняг) – да видя своя стар приятел Георги Борисов. Георги не е човек, а водопад. Когато го прегръщах на летището, още не разбирах, че съдбата ми се е понесла като лодчица към ръба на бездната и всеки миг ще полети стремглаво в тоновете пенлива вода.
Опитвали ли сте да изскочите от водопад?
С една дума, една прекрасна вечер с Георги решихме да прескочим за ден с брат му Стоян до Пловдив, аз дори не си взех четката за зъби – а вместо това се впуснахме в дълго пътешествие към центъра на Хиатуса, към точката на абсолютната сияеща пустота, където като Сириус греят истината и свободата.
В това пътешествие към истината имаше всичко – слънце, антични амфитеатри, нощ с привидението на Ламартин, луди, които приличаха на птици, и птици, които приличаха на говорещи бутилки вино, пророчески сън на певеца Бойко и колекция от абстрактните картини на поетесата Божана, манастир в Бачково, плаж на Слънчев бряг, самотна бегачка по морския бряг, мраморна колона в храма „Свети Стефан“ в Несебър, която оживя от прегръдката на поета, битка между българи и византийци при Симеон Велики, в края на краищата самата Ванга излезе за миг от вечната сянка, за да ни мине път.
Когато се върнах в студената Москва, пожелах да продължа нашето сладко пътешествие към истината и още дълго се полюшвах на вълните на паметта си, докато с наслада съчинявах (спомнях си!) ХИАТУСА.
Така от морската пяна възникна нашият общ паметник на творческата дружба – съюзът на българския поет и руския прозаик – смерч, който приличаше отпред на Венера, а отзад на лъв, и имаше профил на египетски сфинкс. Само сънят ни свързва с отвъдния свят, е казал Ехнатон. Само поезията придава здравина на мрамора.
И последното – за истинската Пустота може да се пише единствено с чувство за хумор.
Анатолий Корольов
МОТО: Този текст не съдържа свинско.
19 октомври 2003 г., неделя
Посрещането
В София вече е нощ.
В залата за пристигащи пътници цари гълчава на всички местни наречия, долетелите от Москва турци веднага разстилат килимчета на пода и бързат да изпълнят вечерния намаз.
А ето го и моя скъп брат по Хиатус, великия български поет Георги Борисов с брадата на Овидий, когото император Август прокудил от Рим в братска България.
Прегърнахме се.
– Толя, а къде ти е куфарът? – възкликва Георги на прекрасен руски. Навремето е учил в Москва.
– Нямам куфар!
В превод на обичаен език диалогът ни всъщност звучи така:
– Къде са презрените вериги, които оковават всеки живот?
– Обявил съм война на всичко тленно, скъпи ми Овидий. Мои окови са само музите. Но те, слава богу, са невидими и безтегловни.
Аз съм първият руски писател, който идва в България без куфари и автомат „Калашников“.
В колчана си (спортния сак) нося само самобръсначка и четка за бръснене, както и подаръци за Георги, който обича речна риба: хайвер, сьомга, пъстърва и кралицата на трапезите – снежнобялата тесномуцунеста чига, уловена от бракониери в руската Волга.
А ето я и Александра, съпругата на Георги, необикновено умна и обаятелна българка, на волана на един фолксваген голф, както е редно за всяка истинска българска жена, станала съпруга на поет. Георги също като мен не шофира. Нещо повече, Георги все още не вярва, че електричеството не е нищо повече от поток насочени електрони.
Зад стъклото на автомобила е нощна София.
Изненадан съм – не виждам нито едно минаре, не чувам да пеят мюезини, впрочем вероятно добата е твърде късна. Пък и ние се отдалечаваме от центъра, движим се по склона на планината Витоша, през елитно предградие.
Вила в подножието на планината.
Колата с ръмжене подминава руините на италианското ресторантче „Венеция“, където Александра обичала да похапва стриди с бяло вино в момичешките си години, и се изкачва по асфалтовата лента. Някъде наблизо се намира вилата на покойния лидер на Българската комунистическа партия Тодор Живков, разказва Александра, той много обичал чистия въздух.
На никого не позволявал да пърди във вилата, добавя Георги.
Отклонение първо (народопсихологическо)
Тук вече явно ще трябва да се намеся. По не особено възвишен повод, наистина, но възвишени поводи нататък дал бог. Първо, за разлика от нашия пръв държавен и партиен лидер, който се имаше за неподражаем шегобиец, аз едва ли бих си позволил такава волност, пък била тя и от задния двор на комунизма. Просто не ми е в кръвта. Вместо „пърди“ или „попръдва“ (или „пръцка“, както е в оригинал) да съм казал най-много „пуска си душата“, и то със значителна доза сарказъм, като помня как я криехме и стискахме тая своя душа по ония времена. Готови бяхме пред цял свят да се насерем, дето се вика, само и само нея да не опетним, да не се издадем какво ни е отвътре, ако отвътре изобщо е имало нещо. Второ, аз и до ден днешен не знам съществува ли такъв израз не само на руски, но и на всеки друг език по света, и по какъв начин би могъл да се преведе той така, че да ни разберат правилно останалите народи; мисля, че ние, българите, сме ненадминати в дарбата да опредметим и най-неуловимите душевни състояния, да приземим и унизим и най-възвишеното, да възвисим и най-долната земна твар. И трето, след като специално поразрових редица енциклопедични пособия, както и приспаната си от времето памет, и пак не успях да издиря аналог на тоя крилат наш израз в руския език, значи горната реплика е изключително плод на въображението на моя спътник, съхранило своята детинска свежест и до ден днешен. Ако наистина е така, да му свалим шапка, читателю, защото подобна интуиция малцина притежават с едно само прелитане на нощната кола покрай „вилата на Тодор Живков“ да се достигне до самата същина на тоя наш недостижим, преминал вече в отвъдното ръководител, до най-неосветените кътчета на неговата душа.
Но и да бъдем постоянно нащрек, читателю.
Защото какви ли не уловки, примки и капани е заложил в искрящия като утринна градина текст този толкова опитен ловец на души, чието четвърто превъплъщение съдбата ни явява под името Анатолий Корольов. Какви ли не други превъплъщения и мистификации, граничещи с действителността, фантасмагории, двусмислици и измислици, гейзери от образи, речи и въображаеми ситуации ти предстои да разгадаваш!… Разбирам, че тяхната единствена цел е била истината и вълшебната бързина, с която ти, като на летящо килимче, да бъдеш пренесен до нея. Но за какво тогава цели десет денонощия през онзи октомври 2003 година следвах (водейки, или по-точно подвеждайки) този неизтощим дух? За какво ми повери той своя ръкопис, преди да се изгуби в мъглявините на далечността, ако не за да те водя сега тебе, читателю, а него, когато трябва, да го засичам и изобличавам, когато не трябва да го превъзнасям като нов Барон Мюнхаузен?…
А че обичаше Бай Тошо чистия въздух, помни целият ни народ, поне в оная му част, която още се опитва да диша, и като пръдне, не се насира. Обичаше го дори повече от българо-съветската дружба, която за същия този народ трябваше да бъде „като слънцето и въздуха“ според ослепителната метафора на друг негов учител, моабитския лъв Георги Димитров. Тук му е мястото да добавя и още едно име, чийто принос за сближаването на двата братски народа ние незаслужено пренебрегваме. Имам предвид Васил Коларов, верния съратник на генералния секретар на Коминтерна Димитров, както и многолюдните сталински лагери, в които той, по повелята на историята, преселва хиляди свои сънародници. Именно покрай бялата стена на неговата бивша резиденция, а не покрай „вилата на ТЖ“ се катереше по разкъртения паваж в оная паметна нощ фолксвагенът със своя скъпоценен товар. А на „италианското“ ресторантче само името му беше италианско.
Но пак ме изпълва с носталгия.
