
„Алита: Боен ангел“ е вдъхновен от мангата Gunnm (1991–1995) на Юкито Киширо, чието действие се развива в XXVI век. Във филма на Робърт Родригес девойка, страдаща от амнезия, се събужда в свят от бъдещето, който не разпознава. Спасителят ѝ Дайсън Идо (футуристична версия на доктор Франкенщайн) обяснява, че увреденото ѝ тяло на киборг, което е сглобил наново, носи човешко сърце. В Железния град Алита постепенно преоткрива света и бойните си умения – уникални и високо ценени от опасни и корумпирани сили. За нея това е началото на дълга битка за спасяването на човешкото.
Камерън
Осъществяването на „Алита…“ е отдавнашно желание на Джеймс Камерън. Подготовката на проекта датира от 2003 г. и американският режисьор от канадски произход се канел да го режисира лично преди повече от десетилетие, но „Аватар“ внезапно се оказал приоритетен. Като цяло идеята за екранизация по мангата на Юкито Киширо предизвиква доста безпокойства сред запалените фенове, тъй като оригиналният материал е ключово произведение на киберпънк културата (също като „Дух в броня“ на Масамуне Широу) и в хибридната му основа се съдържа сериозно изследване на чувствителни теми за бъдещето на човечеството.

От друга страна, вече е известно, че Камерън не е най-талантливият сценарист на света и произведенията му често се получават доста наивни в третирането на сериозни екзистенциални проблеми. Подобно на „Бездната“ и „Аватар“, интригата на „Алита…“ е архетипна и линеарна, преливаща от емоции и дуализмът между доброто и злото се „набива на очи“, което ще подразни зрителите, привърженици на нюансирането. Същевременно дори и да остава на едно по-повърхностно ниво, сценарият на филма дава материал за философски размисли: от любимата на киното тема за сблъсъка между човека и машината, до идеята за елитния въздушен град Залем, който виси в небето над една опустошена земя (използвана за сметище) и се е превърнал в мечта за хората от Железния град – ненатрапчива алегория за социалната йерархия, която оцелява до последно в един изчезващ свят.
Родригес
Казват, че „Алита…“ бил най-добрият филм на Робърт Родригес до момента. Феновете на „Sin City: Град на греха“ (2005) могат да поспорят по въпроса (не, той не се броял, защото Франк Милър имал по-голяма роля за осъществяването му!). Факт е, че тук се усеща как двата творчески подхода, практикувани от Родригес (този от „Десперадо“ и „От здрач до зори“ и другият – от „Деца шпиони“) се обединяват, за да преборят наивизма на Камерън и да трансформират манга-схемата по свой вкус. Така крайният филмов резултат за киберпънк бъдещето смесва топлите нюанси на Мексико с японската антиутопия (солта на произведението на Киширо), но режисьорът се задоволява да окаже почит на мангата, без да разбива кодовете ѝ.
„Алита…“ прилича повече на „Аватар“, отколкото на „Sin City“, защото не усещаме „непочтителността“ на Родригес, но все пак е налице бруталността, характерна за част от заглавията му. Филмът съдържа превъзходни спецефекти и е визуално зашеметяващ, а състезанията по Моторбол (по същество лов на хора или киборги) са здраво вплетени в сърцевината на сюжета. Футуристичният град оживява със собствена идентичност, а стилът на Родригес избухва рядко – като епизода в бара на ловците на глави, докато през останалото време режисьорът се скрива зад един калибриран блокбастър с безспорна ефективност.
Алита
Крайъгълен камък на преживяването „Алита…“ естествено е главната героиня на филма, гениално превъплътена от Роса Саласар и заснета с технологията motion capture.

От мига, в който две огромни очи се отварят върху нежното лице на едно „сглобено“ хибридно тяло, зрителят е запленен от желанието ѝ да преоткрие външния свят. Човечността на Алита – любопитно съчетание между детската невинност и бруталността на възрастния, направлява целия разказ, като механичната ѝ форма парадоксално подчертава нейната човешка природа. Настоящето ѝ на девойка в непознат град, която постепенно опознава правилата на живеенето, се преплита с ретроспекциите на едно много реално минало, любовта ѝ към млад крадец на метални части и безмилостната ѝ ярост в свирепите битки, а крехкият ѝ силует бързо се превръща в символ. И ако първоначално сте озадачени от идеята за намесата на технологията в създаването на персонажа, а на следващ етап си казвате, че това сигурно е свързано със статута ѝ на „машина за убиване“, който постепенно излиза на преден план, то най-късно на финала ще стигнете до прозрението, че сложното съчетание между човек и машина в този образ абсолютно оправдава „скриването“ на живия актьор зад анимационната визия.
„Алита: Боен ангел“ е нещо като ревизиране на мита за Франкенщайн, филм хибрид – между спецефекти, motion capture и реални декори, между романтична комедия, зрелищен екшън и екзистенциална драма, с някои доста мрачни, изтерзани нюанси. Дуетът Родригес/Камерън успява там, където Нийл Бломкамп се проваля („Елизиум“, 2013), благодарение най-вече на емблематичния образ, който създава, и на въздействието на визуалните решения, оставящи отпечатък на оригиналност. Мангата неизбежно е „камерън-изирана“, но душата ѝ присъства във всеки кадър.