Портал Култура представя късометражния филм на Павел Веснаков в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Химера“ (2019), режисьор и сценарист Павел Веснаков, оператор Орлин Руевски, продуценти – Поли Ангелова, Елена Мошолова, Николай Тодоров. В ролите: Георги Иванов, Йоана Буковска-Давидова, Даниел Рашев, Иван Пасков
Пред очите ни е филм енигма. Режисьорът и сценарист Павел Веснаков създава късометражен трилър мистерия, който остава верен на жанра от началото до края. В нито един момент не сме освободени от напрежението на действието и само догадките могат да ни предложат някакво значение или тълкуване на случващото се. Сюжетът ни отвежда в Пловдив, където семейство е извикало свещеник (Георги Иванов) с цел екзорсизъм заради едно същество, с което те не могат да се справят и което предизвиква тръпки и в нас като зрители. Дори свещеникът обаче не е подготвен за това, което заварва.
„Химера“ е от онези истории, които дават толкова малко от летливатa категория, която наричаме „смисъл на филма“, че неминуемо трява да подкрепя текста с всичко, което мога да извлека от заглавието и неговата етимология. Добре известно е, че Химера е древногръцко митологично огнедишащо чудовище, което има тяло и глава на лъв, още една глава на козел и опашка, която завършва със змийска глава. Химера е дъщеря на две от най-страшните създания в гръцките легенди – гиганта Тифон и Ехидна, която е полужена, полузмия. Тя е кръвожадно същество и в крайна сметка е покосено от героя Белерофонт. Химера е още нарицателно за всяко хибридно създание, което е съставено от частите на повече от едно животно. Химерата има няколко същности, тя е хетерогенна и хермафродитна. Любопитно е също използването на понятието в съвременната генетика, където химера е организъм, който поради ред обстоятелства се е сдобил с повече от едно ДНК. Не на последно място трябва да спомена и фигуративното използване на израза „това е химера“, тоест нещо, което е по-скоро неосъществима, нереалистична мечта, недоказуема теория или понятие, накратко някаква илюзия.
Във филма на Павел Веснаков като че ли откриваме по нещо от всички тези аспекти. Страхотен е изборът до края да не разберем какво именно се крие под кървавия покров, с който е загърната химерата. Има само загатвания. Вижда се човешка ръка, но можем да забележим и рога, а също така и черни пера. Изглежда това не е класическата химера, но е същество, съставено от три или повече вида. Същество, което не можем да вместим в представите си, което е абсолютен кошмар, притежава свръхестествени телекинетични способности и не може да бъде убито. Как обаче се е появило във въпросното семейство, дали е било намерено от по-младия мъж с пистолета (Иван Пасков), или пък е рожба на жената (Йоана Буковска-Давидова) и на мъжа (Даниел Рашев)? Какъвто и да е отговорът обаче, то е в техния апартамент и очевидно те не са безразлични, което пък говори по-скоро за втората възможност. Показателни са отчаянието и безсилието изписани върху лицата на двамата. В една от финалните сцени героинята на Йоана Буковска потапя пръстите си в кръвта, оставена от създанието, и я доближава до лицето си, сякаш иска да я вкуси, да се докосне поне по този начин до своята химера.
За състоянието на света, в който се развива действието, разбираме от новините, които текат по телевизията. Глобално затопляне, световен катаклизъм, 31 години от аварията в Чернобил. Като че ли се загатва, че радиацията, изпусната от тази катастрофа, има нещо общо с този случай, но дали е така? Още по-мистериозно става всичко с метаморфозата, която съществото претърпява в рамките на фабулата. Ако в началото от него се чуват някакви нечовешки, смразяващи кръвта писъци и стонове, то в края те се преобразуват в чисто човешки плач на новородено бебе, но как това се съвместява с размера на ръката, която се подава под одеялото, с което то е завито, както и с размерите на цялото тяло, които си личат под завивката? А може би всичко това е някаква групова илюзия, може би през цялото време сме били свидетели на ужаса и бруталните халюцинации на едно импотентно семейство, което не може да поеме отговорността за своето новородено.
Правят впечатление в чисто психологическо отношение безнадеждността и пасивността пред неизвестното на двамата родители (ако ги приемем за такива), както и агресията на младия мъж пред лицето на непознатото, дали той не е техен син? Две диаметрално противоположни, но предизвикани от един и същи страх реакции. Онова, което ни плаши, което е ново, сложно, комплексно, което ни изглежда чудовищно и грозно, не е задължително зло, но пред лицето на химерата ние губим моралните си устои. По дефиниция всяко същество би следвало да има право на живот, а когато сме отговорни за този живот, наше задължение е да се опитаме да направим най-доброто за него. Другостта обаче ни ужасява, тя застрашава установеното и предвидимото и може би всички ние бихме реагирали именно като персонажите във филма, макар и да ми се иска да не е вярно. Тук идва ролята на свещеника, който, според традицията, поема ролята на морала, на милосърдието и зрелостта. Той единствен се осмелява да подходи с доброта и смирение към съществото, да го погледне с очите на емпатията.
Филм за ценители на тръпката, мистерията и тъмните нюанси в киното. Сивкаво-сините филтри на картината, бурята, клаустрофобичните, запуснати и кървави пространства в апартамента, мълчанието, сприхавостта – допринасят за специфичното угнетено настроение в тази история. А може би всичко това е коментар на нашето колективно безхаберие и безотговорност относно последствията от човешката дейност. Със сигурност тези и още въпроси ще изникнат във вашето съзнание, когато видите „Химера“ – безспорно един от най-загадъчните късометражни филми, които съм гледал.
Иван Врамин
