Трилогията на Кшищоф Кешловски „Три цвята: Синьо, Бяло, Червено” е снимана през 1993-1994 г. Имах късмета да гледам филмите почти веднага или може би година-две по-късно. За мен най-хубав е първият филм – „Синьо” с Жулиет Бинош, това беше една от първите й роли. Сюжетът го знаем и помним – главната героиня загубва при катастрофа мъжа си и детето си. На ръба на самоубийството е. Успява да се съвземе – по един или друг начин – и продължава напред. Но най-много бях поразена от един монолог във филма, в който се говореше за любовта. „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост… любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее… не безчинства, не дири своето, зло не мисли, всичко извинява, на всичко вярва, всичко претърпява… любовта никога не отпада…”. Как е възможно да бъде написан такъв „монолог”, мислех си, кой го е написал, как, как е възможно! Невежеството ми по онова време, уви!, беше безпределно. По някакъв начин този „монолог” започна да се разпространява – виждах го на флайъри по кафенетата, натъквах се на отделни цитати от него, вече не си спомням как точно разбрах кой е неговият автор. И го научих наизуст така, както научавам наизуст стихове, които ме поразяват и които години наред звучат в съзнанието ми като фон. Научих наизуст този химн заради уникалната поезия, именно поезията беше, която ме порази от първия път, в който се срещнах с този текст. Давам си сметка, че нямах ни най малка представа за каква любов, за Чия любов говори апостол Павел, бях отчайващо далеч от Евангелието, от църквата, бях залутана и оплетена досущ като изгубената овца.
И ето, че съвсем наскоро отново слушахме цялата единайсета глава от Посланието до евреите: ”…които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягаха острието на меча, от немощни станаха крепки… с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани… скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани, измъчвани… скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти…” Каква е тази сила у апостол Павел, която го издига над цялата старозаветна история, кара го да вземе оттам най-драматичните и убедителни примери и с лекота, с естественост, с простота да ги претвори в литература от най-висока класа! Думите му са толкова ярки, сетивни и градивни именно защото са удивителни като литература, като поезия, като художествен изказ.
Монологът за любовта от Първото послание до Коринтяните наричаме Химн на любовта. Той е също така химн на християнството, тъй като неговата същност е любовта. Христос казва „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”, а апостол Павел дава дефиницията за любовта, изпълва я със съдържание, очертава нейните параметри, изброява характеристиките й, илюстрира я с живи примери. Ако е лишена от една от изброените характеристики, любовта вече не е тази, за която ни говори Христос. Апостол Павел говори за любовта толкова поетично, защото красивата реч е също неотменна част от нейната същност. Ако за любовта не се говори красиво, то е същото, ако тя не е дълготърпелива или ако не е пълна с благост, или ако се превъзнася.
По същият химнообразен начин апостол Павел говори и за вярата. Най напред той дава дефиниция – „Вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, което се не вижда”. Ако вярата е само представа, а не жива представа, това би било някаква фантазия. Когато има жива представа, тогава можем да говорим и за жива вяра. Християнската вяра е жива представа за християнската надежда. Когато вярата е жива, тя става ново сетиво, през което се вижда онова, което с плътските очи се не вижда. С очите на вярата невидимото не само се вижда – то се разкрива. Очите на вярата са в сърцето.
И апостолът започва да пее своя химн като разкрива пред нашите духовни сетива дивните чудеса на вярата с безкрайното изброяване на примери. Започва още от творението – с вяра проумяваме, че „от невидимото произлезе видимото”. Привежда ни примерите на Авел, Енох, Ной, Авраам, Сарра. „Всички тия умряха с вяра, без да получат обещанията, а само отдалеч ги видяха и се увериха”. Вярата е обещание по-силно от смъртта. За вярата смъртта не е препятствие. Вярата вижда отвъд смъртта. Това е нейната същност и нейното предназначение, защото да виждаме в този свят са ни дадени плътските очи, а очите на вярата ни се дават, за да прозрем отвъд. Както прозряха Авел, Енох, Ной, Авраам и Сарра.
И по-нататък апостол Павел отново се връща към Авраам, не напразно наречен „баща на вярата”, защото неговата готовност да принесе в жертва единородния си син е отвъд човешките представи и здравия разум и може да бъде обяснена и разбрана само през очите на вярата. Можеш да вдигнеш ръка над сина си само тогава, когато пред духовния ти взор е разкрито „онова, що се не вижда”.
Нима вярата на Авраам в Бога е била по-силна от любовта към сина му? Нима любовта към сина му е била по-слаба? Такива въпроси бихме си задали, ако противопоставяме вярата и любовта. Но у Авраам вярата в Бога е толкова, колкото е любовта към детето му. У Авраам и вярата, и любовта произтичат от един източник – от Бога. Затова в неговото сърце те не са противопоставени. Затова Авраам вярва, че Бог на любовта няма да поиска от него да пожертва любовта си. Накрая у Авраам тържествуват и вярата, и любовта. Тържествуват една през друга „защото той мислеше, че Бог е силен и от мъртви да възкреси Исаака, поради което го и прие назад като предобраз на възкресението”. Вместо своя син, Авраам принася безкръвна жертва, принася вярата, любовта и надеждата на своето сърце на онзи древен жертвеник „в земя Мория”, предобраз на кръста.
Апостол Павел продължава своя поетичен химн с пленяващите примери на Исаак, Йосиф, Моисей. Споменава с удивление дори блудницата Раав. Защо не се въздържа да посочи като пример една блудница? А защо в Евангелието по-късно е даден за пример разбойникът, разпнат отдясно на Христос, който изпревари в рая всички праведници? С какви очи разбойникът видя висящия до него на кръста Иисус, за да Го нарече Господ? С какъв разум проумя, че умиращият на кръста Христос е Цар, за да Го помоли да си спомни за него в царството Си?
Вярата дарява нови сетива, за които може да се говори само с удивление. Затова апостол Павел така задъхано и поетично излива своя химн. Изрежда, изброява и накрая безпомощен възкликва: „И какво още да кажа?” Отново продължава и именно на финала на химна е поетичният апотеоз. Ритъмът става още по-задъхан и напорист, образите ярки и експресивни. Словото на апостола придобива баладични характеристики. Застанал е сякаш на колене – безпомощен да изрази възхищението си, безсилен да намери думи, опиянен от нескончаемите примери, запленен от подвизите, трогнат от нечовешката издръжливост, смелост и сила на тези човеци. Вече не изброява имена, защото имената са безчет. Изрежда само дивните подвизи на онези, които „от немощни станаха крепки”.
Преклонението пред вярата на „тия, за които светът не беше достоен” може да се изрази единствено с такъв поетичен химн и той боговдъхновено се излива от сърцето на апостола. Въздейства едновременно и с еднаква сила на разума и на сърцето. Възпламенява и ни възвисява. Думите продължават да звучат в съзнанието ни дълго след като сме го прочели. Именно заради това звучене ние ги възприемаме като химн. И както на всеки химн – стоим изправени, благоговейни, с трепет.
При обичайната си употреба словото изпълнява комуникативна функция. В поезията то се въздига в по-висока степен и става естетическа категория. В най-висшата си форма словото синтезира божествения дух. Боговдъхновеното слово е химн, който директно ни вдъхва вярата и любовта.
