„Транс” може да се похвали с все по-рядко срещана в съвременното кино драматургична непредвидимост, която носи истинска наслада за феновете на Дани Бойл и на добре разказаните филмови главоблъсканици.
Дани Бойл обича да експериментира с жанровете. Не винаги му се получава успешно (да, определено не ми допада „Проектът Sunshine”), но резултатът неизменно носи печата „добро европейско (разбирай неамериканско) кино”. Той прави нещата различно. Давате му тема дрога, получавате „Трейнспотинг”, давате му Олимпийски игри, получавате историята на Британия на стадион, давате му Франкенщайн – и ето ви спектакъл за края на света, в който двама мъже се превъплъщават последователно в докторът и неговото чудовище… Да, Дани Бойл, винаги е готов да ви изненада, дори когато снима индийска мелодрама, печели 8 от 10 номинации за Оскар и „Беднякът-милионер” е обвинен в… популизъм. Или да вземем например „Транс”. Последният му филм излъчва все същото специфично британско киноусещане, което превръща стандартен сюжет за екшън трилър в нетипична кримидрама с елементи на психотрилър.
Саймън е служител в аукционна къща, който менажира търгове на предмети на изкуството. Той е отлично подготвен как да опази произведение за милиони долари… или как да го открадне. Една картина изчезва по време на търг, след обир, организиран от гангстера Франк и неговите момчета. Но картината не е у Франк, защото тайният съучастник Саймън го е изиграл. Може би. Проблемът е, че по време на обира Саймън получава удар по главата и изпада в амнезия. Може би. И последната надежда да си спомни къде е картината е намесата на психотерапевт-хипнотизатор. Може би. Така на сцената се появява Елизабет… Може би тук е моментът да се обзаложите, кой от двамата „бизнес партньори” ще се влюби в нея!
След „Плитък гроб”, Дани Бойл отново ни поднася едно „адско трио”, движено от невероятна вътрешна динамика, нито за миг не позволява да сме напълно наясно кой от тримата персонажи всъщност води действието. Потапяме се в почти хипнотична (не)реалност, напомняща с по нещо на сюжетните кодове на „Мементо” и „Блясъкът на чистия ум”. В зоната на капризите на паметта всичко става възможно. До степен, че въображението на зрителя изпада в състояние на хипноза и от един момент нататък трудно се ориентира в реалността, от което филмът отлично се възползва. Получава се очакване за драматургични обрати на две нива: правилата на уж разпознаваемия в началото филм „за обири” постоянно мутират, а липсата на ясни граници на психотерапевтичните сеанси придава достоверност на всяко потенциално предположение за манипулация.
„Транс” може да се похвали с все по-рядко срещана в съвременното кино драматургична непредвидимост, която носи истинска наслада за феновете на Дани Бойл и на добре разказаните филмови главоблъсканици. Аз обичам да не съм наясно накъде ме води историята от екрана, както жанрово, така и сюжетно, а вие? Оригиналността на филма се крие по равно в уменията на Дани Бойл и неговите сценаристи, в европейските корени на приключението и в избора на претекст за развитие на действието, при който всичко е позволено. Има едно-две малко необясними (сюжетно) почти хорър залитания, но ще му простите, защото интригата и актьорската игра си заслужават… И не, няма да ви кажа на кого е отрязаната глава! Упс!
Шотландецът Джеймс Маккавой първоначално изглеждал твърде млад за ролята на Саймън, но режисьорът открил, че самият персонаж го „състарява” и необходимата достоверност в излъчването не страда от реалната възраст на актьора. По-сложна задача било изграждането на образа на Франк – гангстер, който да се отличава от американския стереотип и да няма нищо общо с персонажите на Гай Ричи. Ролята, с която французивът Венсан Касел се справя чудесно (прощавайте за пристрастността!), са пропуснали да изиграят Михаел Фасбендер и Колин Фърт (тук щеше да се получи доста интересен злодей).
Дамското попълнение в триото е американката Росарио Доусън (последната й интересна роля в киното май беше през 2005 г. в мюзикъла Rent). Тя дава най-доброто от себе си за мистериозното присъствие на хипнотизаторката Елизабет, чиято слабост е най-голямата й сила. Казват, че за първи път във филм на Дани Бойл женският персонаж има толкова ключово значение…
От 10 пълнометражни филма, заснети от британския режисьор, съм гледала 8, затова ще си позволя да твърдя, че разпознавам стила му, независимо зад каква фабула е „законспириран”. Може би в случая с „Транс” важна роля за това „разпознаване” играе и съучастничеството на Джон Ходж (сценарист също на „Трейнспотинг” и „Плитък гроб”, а се говори и че работи върху продължението на първия, чиято премиера е предвидена за 2016 г.). Филмът е опит за обновяване на жанра филм ноар и за модернизирането му в емоционален план. Същевременно, както вече стана дума, той флиртува с множество жанрове и е типично за Бойл задъхан, фрагментарен, изобретателен, музикално подплатен и смислово пъстър. Стаеното насилие, изригва в кратки, наситени „пърформанси”, а напрежението лениво се прокрадва между сцените в търсенето на пролука, през която да превземе повърхността. И над всичко доминира неспокойното усещане, че уж знаеш какво гледаш, но във всеки един момент можеш да се окажеш в друг филм.
