Начало Книги Изборът Хитлер, Сталин, мама и татко
Изборът

Хитлер, Сталин, мама и татко

Даниел Финкелщайн
26.05.2026
23548
Лорд Д. Финкелщайн, фотография © Jack Hill

Откъс от мемоарната книга за преживяното от две семейства евреи, попаднали във водовъртежа на два тоталитарни режима

Майката на автора, Мириам, е родена в Германия, в семейството на Алфред Винер. Герой от Първата световна война, нейният баща е сред първите, осъзнали опасността, която Хитлер представлява за евреите. През 1933 г. успява да се премести със семейството си в Амстердам. През 1940 г., месеци след избухването на Втората световна война, Германия нахлува в Нидерландия и скоро след това Мириам, нейните сестри и майка им са арестувани и изпратени в концентрационен лагер.

Бащата на автора, Лудвик, е роден в Лвов като единствено дете в заможно еврейско семейство. През 1939 г., след като Хитлер и Сталин си поделят Полша, неговият баща е арестуван и изпратен в ГУЛаг, а Лудвик е депортиран в Сибир.

„Хитлер, Сталин, мама и татко“ от Даниел Финкелщайн е разтърсващ, личен и на моменти ужасяващ мемоар за преживяното от родителите на автора, попаднали в жестокия водовъртеж на два тоталитарни режима.

Даниел Финкелщайн (род. 1962 г. в Лондон) е британски журналист, бивш изпълнителен редактор на „Таймс“, колумнист, политик, член на Камарата на лордовете. Признат за един от най-проницателните анализатори на британския политически живот. Внук на д-р Алфред Винер (1885–1964), който основава прочутата библиотека за документиране на нацистките престъпления.

„Хитлер, Сталин, мама и татко. Семейни мемоари“, Даниел Финкелщайн, превод от английски Даниела Атанасова, издателство „Световна история“, 2026 г.

Мисля, че е време да разкажа историята на майка ми и баща ми и на техните родители. Да разкажа какво се е случило с тях, защо се е случило и защо е важно.

Родителите ми Мириам и Лудвик не се жалваха от съдбата си, но и не криеха какво са преживели. Можех да им задавам всякакви въпроси и го правех. В същото време майка ми смяташе, че е страдала, за да не страдаме ние.

Малко преди смъртта на мама беше публикувана книгата Survivor („Оцелял“), в която са поместени снимки на фотографа Хари Бордън на хора, преживели Холокоста. Към тях има кратки бележки, написани на ръка от хората на снимките. На една от тях майка ми стои на вратата на трапезарията ни. Бележката с големите и спретнати букви, характерни за почерка на мама, написана на следващата страница, гласи: „Мисля за себе си на първо място като за човек, съпруга и майка и на последно място – като за оцеляла“.

И тя наистина беше такава – беше преодоляла случилото се, вместо да му позволи да я пречупи.

Когато през 1985 г. президентът Роналд Рейгън планираше посещение на гробището в Битбург в Западна Германия, се разразиха спорове, защото там са погребани офицери от СС. Бях в спалнята си, когато чух по радиото, че било решено Рейгън да успокои напрежението, като посети и мястото, на което се е намирал концлагерът Берген-Белзен. Слязох долу в кухнята, където мама миеше съдовете. Развълнувано ѝ казах: „Мамо, президентът Рейгън отива в Белзен“. Без да се обръща, тя отговори спокойно: „И какво от това? Аз съм била там“.

Баща ми дори се шегуваше деликатно за това, което е преживял. Дотолкова, че понякога приемах шегите му за истина. Дали наистина той и баба ми са подкупили един от съветските пазачи на влака с шише одеколон, наречен „Дъхът на Сталин“? В историите, които ни разказваха, когато бяхме малки, те винаги описваха руснаците, държали ги в плен, като неумели бюрократи и глупаци, които не можели да се справят с неподчинението на баба ми. Наистина ли е било така?

В резултат на подхода на родителите ми почти нищо от историите им не се пазеше в тайна от мен. Но все пак оставаше известна загадъчност. Защо бяха такива? Как бяха успели да преминат през толкова травматични преживявания и да са толкова нормални?

Защо не бяха по-гневни? По-враждебни? Когато баща ми четял лекции в Източна Германия и му казали, че във въпросния ден се провеждат избори, как е могъл той да се усмихне и да отвърне: „Ако не възразявате, няма да стоя буден, за да чакам резултатите“? Защо са възпитали децата си така, както са го направили?

Започвам да разбирам това по начина, по който възрастен човек би го разбрал. Защото, когато си млад, не задаваш толкова много въпроси за родителите си. Те са просто такива, каквито са.

***
Това е историята на разрушаването на този живот и неговото повторно изграждане от нулата.

Това е история за любов и убийства. Разказ за това как великите сили на историята са се стоварили като помитаща вълна върху две щастливи семейства, как тя ги е подмятала и преобръщала и накрая е изхвърлила на брега онова, което е останало от тях. Това е история за гениална изобретателност, голяма смелост и почти невероятни съвпадения.

Това е история за тайни архиви и мразовита пустош, за фалшификации и кражби, за нацистки концлагери и съветския ГУЛаг. За злото и последиците от злото. И за свободата и благата, които тя ни осигурява.

Тази е историята на пътуването на моето семейство, завършило щастливо в Хендън, където близките ми са похапвали хрупкави хлебчета с масло в кафенето на супермаркет „Теско“ близо до магистрала М1, но което е преминало по заобиколен път през ада.

Даниел Финкелщайн
26.05.2026

Свързани статии

В лоното на Католическата църква
Изборът

В лоното на Католическата църква

Книгата включва разговори на проф. Владимир Градев с епископ Христо Пройков. Поводът е 80-годишни­ят юбилей на монс. Христо Пройков. Пред читателите се разкрива историята на едно всеотдайно свещеническо служение, а чрез нея и автентично свидетелство за живота на Католическата църква в България в два различни ис­торически периода. „Когато в края на 2024 г. участвах в погребението на отец Йосиф Йонков, пасионист, си дадох сметка, че оставам вече най-възрастният католически све­щеник в цялата страна. Тогава спонтанно в мен се роди мисълта, че трябва да разкажа за своя път, не толкова заради себе си, колкото за да се съхрани спо­менът за нашата Църква от източен обред в Бълга­рия през последните десетилетия като свидетел­ство за вярата“, пише във въведението монс. Христо Пройков.