Начало Идеи Гледна точка Хихикащият човек
Гледна точка

Хихикащият човек

1631

tdimova

 

 

Напоследък все попадам на един твърде характерен и често срещан тип хора – такива, които непрестанно някак хихикат. Каквото и да се отрони от устата им – все им е смешно. Каквото и да чуят – неизменно добавят нещо от себе си, някоя забележка, реплика, наблюдение – и изхихикват. Хихикат на своя си  оригинален и остроумен, според тях, коментар. Да речем някой споделя: днес навън е горещо. А те отвръщат: трябва да пуснем климатика. И това  – пускането на климатика  – ги кара да се залеят от смях.

Хихикащият човек никога не се интересува от това, което другият казва. Другият му служи единствено като трамплин за неговите собствени знаменателни с чувството си за хумор наблюдения.

Наблюденията на хихикащия човек, неговите умозаключения се отличават освен с неоспорима мъдрост и оригиналност, но винаги с очарователност и остроумие, които именно и го карат да хихика непрестанно.

Хихикащият човек е по презумпция интересен и забавен. Нищо, че е интересен и забавен най-вече, всъщност, единствено на себе си. Това за него е съвсем достатъчно. Той дори не забелязва, че неговите наблюдения не разсмиват никак околните. Напротив, околните едва прикриват – от възпитание – неудобството и раздразнението си от това непрестанно хихикане. Обикновено в началото околните правят насилствени опити да се смеят и те, да се веселят, да влязат в тона на хихикащия човек. Искат и те да се заразят от радостта му и непосилната му лекота. Обаче никак не успяват. Започват да се чувстват все по-смутени и по-неловко в компанията на хихикащия човек. Точно в този момент хихикащият човек придобива чувството, че е извоювал някаква невидима победа над своя събеседник и от това лекотата, находчивостта, умността и бляскавият му интелект се засилват още повече, съответно се увеличава и хихикането му, съответно нараства и смутът у събеседника му, съответно неуместността на ситуацията става почти неудържима.

Тук вече са възможни много развръзки.

Една от тях е, че с течение на времето околните започват всячески да избягват хихикащия човек, панически дори да се крият от него. Срещнат ли го, минават на другия тротоар. Окажат ли се с него в едно помещение, приемат свръхконцентриран и делови вид, съсредоточават се в някаква своя си, измислена работа, само и само да се предпазят от набезите на хихикащия човек. Защото той неизменно като лешояд търси своите жертви, пред които да хихика. Защото той има един единствен недостатък, които все пак трябва да му се отчете. Хихикащият човек не може да хихика сам. Трябва му партньор, за когото да се закачи и който да обсипва с плодовете на своето остроумие.

Защо, обаче, са така дразнещи този вид хора?

Защото пустотата и пустинята в тях се сливат в някаква уродливост с тяхното хихикане. Те смятат, че ги прикриват, а всъщност ги разкриват в най-отблъскваща форма.

Единствената им реакция на всеки проблем е хихикането. Така става невъзможно обсъждането, сериозното говорене по какъвто и да било проблем. С хихикането си те прикриват неспособността си да се задълбочават и да погледнат сериозно на каквото и да било. Така за тях проблеми не съществуват. Те ги елиминират по своя универсален начин. Те живеят в своя весел си свят, но вследствие на хихикащия подход проблемите около нас съвсем не намаляват.

И именно на такъв хихикащ човек можеше да се предложи третокачествения цирк, която една политическа партия – наследница на  комунисти – организира в деня за размисъл. Този долнопробен театър е безогледно нарушаване на закона, проява на сила и бяс, послушно изпълнение на някаква путинова поръчка. С гръмки и празни фрази – държавен преврат, диктатура, фалшифициране  –  със загрижен партиен тон – лидер след лидер се изреждаха на телевизионния екран, някакъв жабурняк от хора, готови да продадат и душата си, само и само да останат депутати, всички те омесени в общата и нелепа клоунада на един журналист, „спасител” на България.

На всичко това хихикащият човек единствено изхихиква.

Той няма да изпита погнуса. Той няма да се замисли за отвъд видимото. Няма да си каже – как да се живее на това място повече. Как да се помогне. Какво да се прави. Как – от гледна точка на християнската вяра това може да бъде понесено. Той няма да свърже пуча от 19 август 1990 в Москва със случилото се в деня за размисъл преди два дни. Не, той ще хихика.

Може би обобщението ще ви се стори прекалено. Хихикането има различни интонации, тембри, динамика, натюрел. Но в основата си, в същността си е едно и също, целта му е да замаже всичко, да се плъзга отгоре по повърхността на всичко. Задълбочаването му е противопоказно.

Времето и средата, в които живеем са не само изключително напрегнати, но и изключително тревожни. Дали това хихикане не е бягството, спасението от тази напрегнатост и тревожност. Ако е така дали скоро светът няма да се превърне в една хихикаща лудница. Дали това е веселото бъдеще, които всички ни обещават.

Аз вярвам, че има по-добър изход, по-добро решение. Само че е по-трудно, по-отговорно. Намира се по-дълбоко в душата ни, дълбоко в сърцето ни.

И ми идват наум думите на Иисус: Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от препълнено сърце говорят устата му.

Затова намирам пряка връзка между явлението с хихикането и сърцето. А знаем, че сърцето ни е там, където е съкровището ни. Обезцениха се съкровищата ни. Заживяхме в пластмаса, в имитации. И дойде хихикането. Боя се, че и вчерашните избори, пак с хихикане ги решихме.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора