Гледна точка

Хлебец

4180

Чаках на опашка в заведение на самообслужване. Знаете ги тези нови заведения, изникнаха като гъби, приготвената храна е вкусна, обикновено хората взимат от нея за вкъщи или за офисите, но човек може да се нахрани и на място. Пред мен си поръчваше храна възрастен господин и накрая каза: и малко хлебец ми сложете, две три филийки хлебец. Изрече думата хлебец с такъв дълбок и съкровен глас, с толкова нежност, че аз като че ли я чух за първи път, като че ли за първи път проумях значението ѝ. В топлотата, с която произнесе хлебец имаше съзнание за неговия благословен земен и небесен цикъл.

После, докато се хранех, тази нежна, топла, ароматна и любовна дума не излизаше от съзнанието ми. Хлебецът излъчваше друг аромат. Преди да нахрани нашето тяло, той засища сетивата ни. Когато го разчупваме с благодарност, подхранва и душите ни.

„Аз съм хлябът на живота“ (Иоан. 6:35, 48), „Аз съм хлябът, слязъл от небето“ (Иоан. 6:41), „Аз съм живият хляб“ (Иоан. 6:51). А българската поговорка „Никой не е по-голям от хляба“ е вярна в буквален смисъл.

Хлябът е живот и в духовен, и в материален смисъл. Затова духовното и материалното не са откъснати едно от друго, а се преливат едно в друго. Ежедневното ядене на хляб е свещенодействие, когато се приема с онзи трепет, с който го изрече господинът пред мен на опашката. Но също така светата Литургия, най-върховното свещенодействие, представлява ядене на хляб, претворен в Божие тяло.

Яденето на „хляба, слязъл от небето“, ни прави жители на небесното царство, на небесния град. Яденето на земния хляб ни прави жители на земния град, на цивилизацията.

Хлябът е връстник с цивилизацията. За нея говорим, откакто за първи път хората започват да живеят уседнало. Затова и понятието цивилизация, с което обозначаваме материалните и духовни достижения на едно общество, се извежда от ранните градове-държави – полисите, като е използван латинският еквивалент на полис – cívitas. Човекът престава да води номадски живот, когато се научава да отглежда земеделски култури и се научава да прави хляб, да не разчита единствено на лов. Малко по-късно се появява и писмеността, защото възниква нужда да се отбелязват земните участъци и засетите върху тях култури. Така, паралелно с цивилизацията, възниква и културата. Оттук нататък през вековете те ще се движат и ще се развиват успоредно и ще се превърнат в измерител на развитието на едно общество. Но колкото и да се развива обществото, в неговата сърцевина винаги е бил хлябът, който поддържа живота. В един много по-късен етап Иисус ще каже, че „не само с хляб ще живее човек“ (Мат. 4:4), но ще каже тези думи, не за да отхвърли хляба, а да отхвърли изкушението на сатаната, който Му предлага да превърне камъните на хлябове.

А ние знаем, че хлябът се ражда от земята, от камъните, затова се яде с пот на лицето (вж. Бит. 3:19), както гласи благословението (или проклятието), което идва в резултат на грехопадението. И в примитивните праисторически времена, и днес, във времето на високите технологии, хлябът винаги се изкарва с усилие. Без труд не идва хлябът нито на бедния човек, нито на богатия.

Когато Иисус учи ученици Си да се молят с молитвата, която наричаме Господня, Той им казва да се молим и за хляба си. Ние се молим за насъщния ни хляб – за хляба, от който зависи нашето съществуване. И още нещо, Божият Син не ни е казал всеки да се моли за своя хляб, а всички да се молим за нашия хляб. Никой човек не може сам да си осигури насъщния. Производството на хляб и на всичко потребно за живота ни изисква синергията на обществото. Именно тази синергия, впрегната за общото благо, ни изгражда като общество. И тъй като не се молим в единствено число, то това означава, че когато произнасяме свещените думи на молитвата, трябва да имаме предвид и гладуващите, и умиращите от глад. А щом се молим за тях, това ни задължава да полагаме усилия молитвата ни да не бъде само на думи.

Хлябът е единственото земно нещо, за което умоляваме в Господнята молитва. Поставяме го наравно със светостта на Божието име, с идването на Божието царство, с утвърждаването на Божията воля. Измолването на насъщния е поставено наравно с измолването прошка на нашите грехове, така и с прощаване от наша страна на нашите длъжници. Хлябът става фактор не само за физическото ни съществуване, но и фактор за хармонията в човешкото общество. Измоленият чрез Господнята молитва насъщен хляб го прави Божествен.

На светата Литургия ние се молим Светият Дух да претвори поставеният на евхаристийната трапеза хляб в тяло Христово. Там са поставени две вещества, плод на земята и труда – хляб и вино. Те изобразяват всички плодове, с които ни дарява земята, всичко, което тя ражда, за да бъде благословено, осветено и принесено в жертва на Бога, Който ни дава тези дарове – принасяме Божието на Бога. Хлябът, сложен на Господнята трапеза, е приношение, просфора. Чрез благословението и освещаването на просфората и виното се благославят всички плодове и цялата природа.

Поради грехопадението на човека земята е прокълната да ражда тръни и бодили. Когато плодовете на земята се осветят на евхаристийната трапеза, се възстановява изгубеното достойнство на земята. Когато съгрешилият човек принесе земните плодове в жертва, той освещава не само себе си, но и цялата земя, цялата природа, целия свят. Така чрез евхаристийния хляб и вино Литургията придобива вселенски, космически мащаб. Слезлият на земята като „хляб от небето“ Христос, издига на небето не само човека, но и цялата земя.

За приготвянето на хляб освен жито, е потребен и квас. Той е също толкова важна духовна съставка, колкото и житото. Квасът е душата на хляба, той прави тестото да набъбва, да нараства, придава му като че дихание за живот. Апостол Павел казва: „Нека празнуваме, прочее, не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина“. (1 Кор. 5:7–8)

Това е новият духовен, небесен, свещен квас, който ние вкусваме на евхаристийната трапеза, за да станем жители на Христовото царство. Това е новата цивилизация на духовната правда, мир и радост.

И на всичко това ние можем да отвърнем единствено с благодарност. Със съкровения, свещенодействен трепет в гласа на онзи възрастен господин, когато произнесе думата хлебец.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора