0
3031

Хлебников на български

 

На първо четене това заглавие звучи като оксиморон.

Будетлянин, заумник, Председатель Земного шара Велимир (Виктор) Хлебников е прочут с феноменалните си игри със словото, с измислянето на нови лексеми, сякаш нечувани дотогава, с осъществяването на оригинални и в същото време напълно логични връзки между различни думи, с палиндромите и езиковите главоблъсканици… Дори самото име Велимир, което си измисля: повелител на света, властелин на вселената – как може да се преведе на друг език този виртуоз на руския, който от всяка дума може да извади дим, но може да извади и дом; всяко слово може да превърне в слава, но и в слама; а всяко изречение – в извержение или в излечение. Сам казва за себе си, че не прилича на никого другиго: „Такива като мен изобщо няма“, а моят любим руски критик Дмитрий Биков (го) допълва: „[…] бил е дервиш, светия, скитник, без да си измисля маска и съдба, обречен е на такъв живот”. „Типът на странника (такъв е Велимир Хлебников: „В информационния отдел на РОСТА в Пятигорск пристига по долно бельо – с парцалив войнишки шинел и износени обувки на бос крак, – във влака са го обрали и изхвърлили от вагона. Без никакви документи за самоличност, но с вързоп ръкописи“) – пише Николай Бердяев – е тъй характерен за Русия и тъй прекрасен. Странникът е най-свободният човек на земята. Той ходи по земята, но неговата стихия е въздушна, той не е врасъл в земята, в него няма приземеност. Странникът е свободен от „света” и цялата тежест на земята и на земния живот се е свела при него до неголяма торбичка на рамото“. Или до „вързоп с ръкописи“. Това всъщност представлява Председателят на Земното кълбо: „само с няколко предни зъба в устата”, но с гениален усет за родния руски език – усет, изобщо май непреводим…  

Георги Борисов, съставител, издател и преводач на 700-страничния том с „Творения” на Велимир Хлебников („Факел експрес”, 2020) не мисли така: „Да заявим просто, че даден поет е непреводим, каквато мантра за преводите в класически стих слушаме повече от век откъм Запад и все по-често и на изток от призрака на Берлинската стена, ще е най-лесният начин да оправдаем творческия си егоизъм, леност и безсилие. Няма поет, който владее езика на оригинала и най-вече своя собствен, тънкостите на литературния занаят и тайните на прозодията, поет с око и ухо за сърдечния ритъм и пърхащото крило на Светия Дух под фонтанелата на новороденото стихотворение, няма такъв поет, който да не е в състояние да улови този дух и да го облече в собствената си плът. За тази цел обаче се иска и друга, чисто човешка дарба: да се откажеш поне за миг от себе си и своето лично творчество, да споделиш час по-скоро възторга от откритието си със света около теб”. Ще рече: „Да, Велимир Хлебников е предизвикателство, но на това предизвикателство трябва да отговорим, а не да се свиваме страхливо в собствената си черупка на самозадоволени словодейци. Зъбите на поета се изпробват в костеливия орех на творчеството на друг негов събрат, не в топлото ложе на усвоените до клише собствени хватки и прийоми“. Съгласен съм с Георги Борисов: през превода си личи поетът.

За да реализира този толкова важен том на български, събрал произведения на – ако не най-великия, то поне един от най-великите световни поети на ХХ век, издателят привиква истинска звездна преводаческа флотилия, Star Trek: освен на себе си, разчита още на Кирил Кадийски, Бойко Ламбовски, Иван Тотоманов, Надя Попова. Всички се справят блестящо, ето пример. Хлебников пише през 1921 г. стихотворението „Безумный язык”:

Безумный язык

Глюм, глюм лип.
Правительственный восторг
топчет капусту.
Две мыслящие печи
бзам, бзам кво.
Сапогоокие кси и ксо,
девы с волосами и гребенкой.
Щетка есть,
Один сапог – одна копейка!
У жеребенка
отымите «же»,
без «же» буду я.
Пою: гзи, гзи бзи,
дом, дом мом,
маю, мею чин.
Мокрый морской студень, кисель с пятачком.
Сел на пустую дыру,
Вынул зеркало.
Ба! батюшки, здравствуй, Иванушко Грозный.
Апчхи!
Дыра меня ждала четыре столетия.
 

Георги Борисов предава през 2020 г. „Безумният език” така:

Безумният език
Глюм, глюм мип.
Правителственият възторг.
            Тъпче зелето.
Две печки мислещи.
            Бзам, бзам кво.
Ботушооки кси и ксо, моми с коси и гребенче.
            Четка има,
един ботуш – една копейка!
Махнете от жребчето б-то,
бе ще съм аз,
пея: гзи-гзи-бзи,
                        дом-дом-мом,
                        маю, мею, чип.
Мокра морска пача, кисѐл с петаче на зурла –
            седнах върху празната дупка,
            огледало извадих.
Я виж ти! Ха, здравей, Иванчо Грозни!
            Апчхи!
            Четири столетия дупката ме чакала.

Трябва да бъдем честни – в българската традиция няма такъв поет, радикален и взривяващ, какъвто е Велимир Хлебников. Или поне няма през първите две десетилетия на ХХ век, единствен донякъде само Гео Милев му прилича. Но и той, както отбелязва Георги Борисов, не посяга към творчеството му: „[…] толкова ли не е имало тогава поети у нас – образовани и отворени за света, с кръгозор, достатъчно широк и висок, че да прехвърли хребета на Балкана, та от цялото тяхно съзвездие с пламенния Гео на върха само един Христо Радевски да посегне към този най-голям лирически поет на руския ХХ век и през 1938 г. да включи четири негови стихотворения в своята „Антология на съвременната руска поезия”. Вероятната причина е, че българският архи-модернист не го е познавал, макар че за неистово любопитния Гео едно такова твърдение е преизпълнено с риск – той е търсил къде ли не новаторски поетични образци и им е откликвал със също толкова отривисто-новаторски поетичен размах. Но че един друг български поет със сигурност е познавал Велимир Хлебников, това заявявам с категоричност: езиковите лудории на Биньо Иванов в „Си искам живота“ и особено в „Часът на участта“ не просто се родеят, те проиграват прозренията на руския му предтеча на българска почва и то така, че отиват отвъд тях; не просто ги проиграват, но ги и преиграват. Преиграват, разиграват, надиграват… Не съм голословен, чуйте само и повярвайте:

Вятърна топола –
раждания вятър

Тревата жълта до зелена все луди ветрове сънува:
с немирни пръсти как я будят, вихрушка нежно ѝ подават,
я тя по нея се увива, тъй расне-стига до небето.
А ниско е, почти в земята тревата росна до слана –
да я прегледаш под ухото на Мадарския славен кон,
уж има вятър там, но няма; по-скоро, тя му е пързалка
из него, нещото съсипно, до вчера нищо, днеска полъх.

До вчера нищо, полъх стана, щом сети, че наблизо нейде
кротува прелестта сребриста – фиданка още, не топола.
                           До вчера полъх, днес ветрец,
мирисът ѝ го замая и тоя мирис го прогледна:
в мъгла от трепет я съзря, света изпълнила докрай.
Пленен навеки, той въздъхна – тя с две листенца го отмахна;
тя с две листенца го отмахна – пердето пред ума му смъкна.
                           Ветрец до вчера, днес стръвник,
пълчище гладно, заприижда по зелената пързалка.
И се прикриха долчинките, къде с калина, где под шипка,
                           та да не видят що ще стане.
А тя развърна се и гледа: гората е трънлива тел,
на юг веднъж до дваж отплита, на север три пъти заплита
                           и – гълъб в таралеж се гуши!
                           А оня, бесен-необесен,
с невестулките се метна, с орлите – крепости крещящи;
тя вика, той сто пъти вика, тя удря, той от смях се дави,
тя бяга, той я изпреварва, тя се обръща, той загръща…
И като лястовица литна. И се прекърши върху него.

                           Стръвник до вчера, днес разбойник,
                           ей го – свирка си в полята,
                           в планините, облак яхнал.

Би било интересно да се съпостави късното творчество на Биньо Иванов с късното творчество на Велимир Хлебников, още повече, че вече го има на български този безценен том, който откровява за нас бъдещето на поезията през творенията на будетлянина (бъдеянин, превежда неологизма Георги Борисов), отишъл си толкова рано и толкова нещастно от света. Житието гласи: „Когато го попитали трудно ли му е да умира, отвърнал: „Да“. // Издъхнал в ръцете на Пьотър Митурич. Художникът го окъпал, над леглото изсякъл с брадва: „Тук живя и умря първият Председател на Земното кълбо“.

Умрял?! Едва ли: „Смъртта е временно окъпване във вълните на небитието“.
Казал го е Хлебников, „Творения“ го доказват – и на руски, и на български…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПърва френска антология на българските символисти
Следваща статияПод егидата на лъжата и злото