„Словосъздания“, Марко Лукези, двуезично издание, превод от португалски Румен Стоянов, издателство „Огледало“, 2026 г.

1.

Нашата захвърленост в света ни заставя да пребиваваме в състояние на скалъпване, в смисъл на импровизиране, а в глъбината ни захлупва пропадналостта в-света-заедно-с другите и оттам се потапяме в основанието на основата – страха. Но защо страхът? Защото хората се делят на два вида – щастливо-нещастни и нещастно-щастливи, като щастливите са щастливи само понякога, от време на време, а нещастните винаги са нещастни и колкото са по-нещастни, толкова са по-щастливи. Същото е и с народите. Колкото пò на юг живеят, толкова повече са отдадени на песни и танци, любят се и се радват на лъчите на Слънцето, и толкова са по-радостни. Може би защото Слънцето им влива онази енергия, която Лев Гумильов, синът на Ана Ахматова и Николай Гумильов, нарича пасионарна. И ето ти парадокс – Лукези е бразилец, бразилците – майсторите на самбата и ламбадата – умеят да бъдат радостни. А той хлипа. Стиховете му са дълги въздишки.

Лукези пише в първото стихотворение, озаглавено „Скалъпвам“:

Месечината охлажда сърцето на ведите. Няма
Достатъчно мъгла…
Една гласна трепти в мен.
Абсентът води в мрачината – нямам
срички, нямам жад.
Белите нощи текат в кръвта ми
и дъждът пада
лек
черно Слънце.

Коя е трептящата гласна на поета, питам аз. Не е ли първичният звук Ом, звукът на Вселената, звукът О, който всъщност е нулата, а тя пък съвсем не е число според питагорейците, и Лукезе очевидно е нагазил в древните учения, със звука О започва Ох, изплакващият звук на болката, пък абсентът, любимата напитка на Бодлер, не е ли бинт за Ох-кането, аб-сент и нон-сенс в мрака на атомите, където няма други срички, няма жад – за какво, за битийстване може би…

2.

В стихотворението „Самсара“ поетът рисува –

Спят на тъмната скала синовете на множественото число.
Неуверен, замаяният изтънчен бог,
под вътрешно-телесния полъх на светлината,
глада, гнева.

Някога се е проповядвало, че реалността е съставена от числа. Всичко е число, казвал Питагор – и затова синовете на множественото число спят върху тъмната скала, Земята, запокитена във Вселената от неуверения бог. Числото изразява същността на действителността чрез нейните количествени измерения. То, числото, определя границата, контура на съществуващото. Първото значение на числото – horoi – е  било граничен камък, граничен стълб, и така границата контур играе битиезадаваща роля. Роденият под жежкото слънце поет Лукези е сбрал познания и се е натъжил. А който трупа знание, трупа знаем какво.

Заглавието „Самсара“ – кръговрат в превод от санскрит – ни отвежда към състояние на учудване, опит за откопчване от клещите на тъгата, поради възможност да очакваш – утре, вдругиден, някога, след хилядолетие – да дойде нещо светло благодарение на преобръщащия романтизиращ битието поглед, перпендикулярен на алгебраизирането на битийността.

3.

Бразилският португалски еднакъв ли е с португалския португалски, питам аз.

4.

Захласна ме стихотворението „Късогледство“.

Ето го:  

Твоите очи
Болят
Дълбоко
В заливи
Далечни
И закътани.

Стихотворение, сякаш писано от късогледащ без очила – неясно, разлято, без очертания. Късогледството е наказание и благодат едновременно. Свалиш ли очилата, ти се потапяш в океан – мъгла и светлини, звуци, обемисти като слонове, идат върху теб, можеш да надникнеш в Бразилия – чак там, и дори в Етиопия, а там, казват, се говори на език тигриня. Как ли е поезия на тигриня, питам аз. Късогледият вижда света по-красив, отколкото е. А късогледството те отпраща в кайрологични светове – там княз е Кайрос, богът на късмета. Какво имаш да правиш, освен да се надяваш на късмет, казвам аз.

5.

Стигаме до Виолетщина. Дуалистично стихотворение:

Мъглата 

Вкарва виолетщината на съня
Целомъдреният полуден
И чувствените мрачини.

Напомни ми за стихотворението на Димчо 

Тиха победа –

Денят за труд е отреден,
За сласт и мирен сън – нощта…

Какви са тия чувствени мрачини, освен дълбоките подмоли, мамещи да се гмурнеш, ако ти стиска, казвам аз.

Защо виолетщина, да питаме Марио, и да си отговорим – виолетова е папската одежда при богослужение в периоди на покаяние, виолетовото на седмата чакра, символ на целомъдрие, чистота, мъдрост.

6.

Сюрреалист ли е Лукези – като поетика, като подход? Не знам. Може би. А може би не е. Както всички добри поети, той създава една вътрешна реалност, описвайки сетивото на живота, което е много странно и още непознато за науката. Петте сетива ни дават непосредствено преживяване на външно-сетивния свят, но също така има и един друг вид сетива, които ни доставят непосредствено опита, получен от нашето тяло. Южните народи имат силно развити сетива от втория вид. Няма да се занимавам повече с това сетиво, освен да добавя, че това е нещо в човека, което той не чувства, когато в него всичко е наред, чувства го само тогава, когато нещо в него не е наред. Това сетиво изгражда човешкия Аз. И неговият орган се оказва, че е симпатиковата нервна система, и по-конкретно – т.нар. блуждаещ нерв.

Ето как описва Лукези сетивни картини в стихотворението „Низе де Силвейра“

Пръсти на Ел Греко
Очи живи сякаш на коте
и огнените ѝ зеници
повече от герба на роза
обкръжена с бодли…
Ваза с цветя върху масата
Облаци натоварени с дъжд и почуда
Цялото вещество е
По необходимост
Безконечно
Бог
Или чрез други слова
Веществото състоящо се
От безкрайни атрибути
Съществува необходимо…
Котешките очи на Лео
Пият Божието мълчание
Тъй както някой вади
Удавник от дълбините…

Лукези – чрез въжето на логиката – мен не успя да ме изтегли от смисловите дълбини на тази кратка поема, но за щастие съществуват и друг вид въжета – интуиция, фантазия, фантазиране, разфантазиране, фантасмагория, с други думи – фантуиция. Не е добре, че усещането за това стихотворение не може да се предаде на околните чрез думи. Толкова по-зле за тях, казвам аз.

Та може би Лукези е поет на фантуицията. Свръхфантуизъм.

7.

Румен Стоянов е от големите български преводачи, голям във всеки смисъл – дори като възраст. Преводите на Маркес го направиха темелен камък на превода. И в тази стихосбирка си личат неговите пръстови отпечатъци. Оставил е следи на местопрестъплението, както се казва. Проникнал през коравата черупка на тази поезия, Румен Стоянов е доплувал до нашите брегове с ценен товар на гърба. Изровил е от пясъците на времето думички със седефен блясък – усетливост, неопетним, утрайва, непомерни. За тези преводи не може да се говори ясно и определено, с логична мисъл и твърдения. Но какво пък, това ги прави интересни. Ще цитирам още две късички:

„На път“

Чувам съдбовен глас в тъмата:
Марко, Марко,
Защо се преследваш.
Очите късогледи
и ръцете пълни с кръв,
завързвам своя кон под Месечината.

И странното „Минотавър“:

Елипсовидната крива и рационалните точки
Живата самота, в която се намира
И се храни само със схватки

8.

Когато пада здрачът и ме обгръща аленият плащ на страха, аз каня на масата си стария езичник Лукреций, той идва с бавни старчески стъпки, сяда, надига чаша и усмихнато шепне – Когато ние сме, нея я няма. Когато тя е – нас ни няма.

И в очите му прочитам мъдър съвет: Започвай да си търсиш учителка по португалски – но да е майсторка на самбата и ламбадата.