0
2118

Хляб, вино и пчели

Или за Благата вест на земята

Фабрис Аджадж

Най-важното нещо днес е да се прави бъззз… Можете да правите каквото и да е, но правете в същото време бъззз и всичко ще е наред. Във времето на културата са говорели ухо на ухо, под шума на тромпетите или пък са вдигали „шум като в Ладерно“[1]. В нашите времена на маркетинг разполагаме с тази удобна сричка, идваща от американския изказ и телевизионните игри. Защото бъззз идва от buzzer, този звуков индикатор, чрез който играчът обозначава, че има отговор на въпроса, поставен от водещия. Ето защо този buzzer се представя като емблема на нашето актуално достойнство. Става дума за голямо, обикновено полукръгло копче в яркочервен цвят, което подсказва до каква степен всяка човешка дейност ще бъде улеснена в бъдеще, защото ще се свежда само до това да постигаме всичко, натискайки копчета. Когато правите бъззз в интернет, милиони хора кликват върху вашата публикация: позволили сте им да упражнят върховната си свобода, доколкото чрез бъззз, както отбелязват с вълнение специалистите по маркетинг, потребителят най-сетне става „промоутър“ на стоката.

От своя страна аз бих искал да говоря за един бъззз, който е на повече от 50 милиона години. Един бъззз, който е в основата на бъззза, препращайки към жуженето на насекомото. Бих искал да говоря за пчелите. Това е един много християнски сюжет. Св. Павлин Милостиви, епископ Нолански, обявява през IV в. пчелата за „твърде тайнствена“. Свети Августин се хвали с това, че е добър пчелар (светият покровител на пчеларите обаче е неговият учител св. Амвросий). А св. Франциск Салски непрестанно си служи с пчелата като фигура от духовния живот. Без пчели не би имало пророк, нито обетована земя. Обетованата земя е земя, където тече мед и мляко[2], което предполага и животните, които ги произвеждат, както и удара от рогата на овена или пък жилото на пчелата. Единствената пророчица в Библията се нарича Девора[3], което означава на еврейски „пчела“, а последният от пророците – Йоан Кръстител – изпитва симпатия към ципокрилите насекоми и не се бои от жилото им, тъй като в пустинята се храни с див мед (Марк. 1:6). И накрая, пчелата е един вид пасхална мушица. Тя e единственото животно, възславено заедно с Христос в Exultet (Да възликува) – големия литургичен химн, с който започва Бдението. В латинската версия на римския мисал[4] дяконът благославя пасхалната свещ с думите: „Макар огънят да се разделя на множество части, струи светлина. Подхранва я топящият се восък, даден ни от майката пчела“. Защото в живота няма само мед, има и восък. Той, стапяйки се, подхранва светлината, а тя ни озарява, докато го стапя. По същия начин, за да стане осезаема Христовата светлина, тя, която отблъсква сенките на смъртта, тя, която ни се дава, без да оскъднее, постоянно се нуждае от кошера. Бог Отец ни говори за майката пчела, за да осветли тайнството ѝ.

И все пак тази светлина е на път да помръкне. Медийният бъззз слага под похлупак жуженето на пчелите. Или по-скоро те стават част от медийния бъззз заради своето мълчание. Пчелите изчезват. Това напомня за нещо, наричано CCD (сиреч Colony Collapse Disorder), което може да се преведе чрез „синдрома на унищожаване на колониите“. Кошерите се изпразват. Или от пчелите остава само куп мъртви насекоми. От днес за утре. Както във фантастичните филми. Причината за това унищожение се корени в множество фактори: климатичното затопляне, паразита, наричан Varroa Destructor, пестицидите, промишленото свръхпроизводство, азиатския стършел, американския гнилец, намаляването на генетичното многообразие, дължащо се на селекцията, електромагнитните вълни… Честно казано, не е ясна основната причина за внезапното измиране на пчелите. И все пак то е факт. Американският департамент по земеделие отчита около 30 % загуби годишно в кошерите и равнища, които достигат при отделни пчелари около 99 %. В Европа липсват вече 13 млн. колонии от домашни пчели за опрашването на културите. Защото става дума не само за мед и восък, но и за опрашването. На темата за опрашването са посветени водещи заглавия в икономическите издания, които оценяват този феномен чрез собствения си морал – този на финансовата стойност: „Изчезването на пчелите ще струва 2,9 млрд. евро на Франция“. В Китай, в Съчуан, работници вече опрашват ръчно, с цигарени филтри. Една лаборатория в Харвард работи над изработването на дронове с големината на половин тромбон: щом роботите трябва да заменят повечето работни места, защо да не заместят пчелите?

Пасхалната свещ и петролната платформа

Както много точно отбелязват братя Тавоало в книгата си Пчелата (и) философ (ът), пчелата е „огледалото на човечеството“: животинка в служба на растителния свят, производителка на блага, които ни се дават на масата без никаква необходимост от промяна, тя е на границата между природата и културата. И тъкмо поради тази причина списъкът от заплахи, насочени срещу нея, е много сходен със заплахите, дебнещи нашия вид. Алберт Айнщайн бил казал: „Ако пчелите изчезнат, човечеството няма да разполага с повече от четири години живот“. Нещо, което не е съвсем вярно. Първо, тази фраза не може да бъде открита никъде в текстовете на Айнщайн. Второ, ако ми позволите този евфемизъм, пчелите осигуряват едва една трета от нашето изхранване, което е съпоставимо с пораженията от няколко ядрени експлозии, но не е равносилно на цялостното ни унищожение.

Този вид бъззз нехае и за търтея (bourdon), без съмнение. Но не това е целта на тази лекция, посветена по-скоро на „фобурдона“ (faux-bourdon), на това старо църковно песнопение, сливащо два или три нови гласа в грегорианското пеене. Нещо, което препраща и към лайтмотива на енцикликата Laudato Si: „Всичко е свързано“. Папа Франциск не престава да го повтаря и разгръща. Защото тази връзка между хората, пчелите и всичко живо е също и връзката между духовното и материалното. Както отбелязва папа Бенедикт XVI във встъпителната проповед на своя понтификат: „Пустините в света нарастват, защото и вътрешните пустини са станали толкова големи“. Едва ли може да се опише по-добре взаимната обвързаност между култура и Евангелие, грижата за земята и известието за небето. Това е смисълът на „интегралната екология“ и от тази гледна точка едно друго изчезване на пчелата също трябва да ни безпокои – изчезването ѝ от пасхалния Exultet.

Горният цитат е от латинския мисал, но във френския му превод въпросният пасаж е премахнат. Майката пчела е изчезнала. Прекъсната е връзката между ангелите и насекомите. Интегралната екология нанася обаче решаващ удар. И то в името на реализма: пасхалните свещи не са просто свещи от пчелен восък. В наши дни те основно се правят от парафин – продукт, извлечен от петролни остатъци. Такава свещ пряко съответства на шестцилиндровия мотор. Колкото свещта е по-бяла, толкова повече тя идва от „черното злато“, тъй като пчелният восък е по-скоро жълто-оранжев. Така изчезването на пчелите от Exultet донякъде се изяснява. Ако бяха задържали въпросните стихове, почтеността би изисквала те да бъдат преформулирани, а „майката пчела“ да бъде заместена с „майката  петролна платформа“. И най-сетне би трябвало да се признае, че Христовата светлина зависи днес от един горивен остатък. Което би било като петно в пасхалната литургия.

И защо е цялата тази сдържаност, в крайна сметка? Защо споменатият бъззз няма доблестта да се позове на жуженето на пчелите? И защо не се въведат експлицитно в Литургията наименования като петрола или ядрената енергия, доставящи ни почти изцяло нашата конкретна светлина? Защо в нашите химни продължаваме да пеем „Благослови труда на френските селяни“, а не „Благослови иновациите на агрохранителната индустрия“? Какво ни задържа? Един отминал романтизъм? Някаква сляпа носталгия? Един езически остатък от космическата религия? Зад тези питания изниква един съществен въпрос: Благата вест може ли да разцъфти и под електро-луминесцентните диоди, а не само под слънцето на културата?

Отвъд света, крепко прегръщайки го

Християнството не е религия на космоса. Още от началото християните са заявили, че ще има край на света. Краят на света е по някакъв начин тяхната отправна точка. Днес това е голямо предимство, доколкото този догмат е станал научна констатация. Напротив, в Античността това е шокирало мнозина езичници, за които светът е бил хармонична, постоянна и абсолютна цялост. Идеите за творение от нищото и за апокалипсиса са им се стрували като възможно най-голямото безчестие от всички кощунства. Затова са обвинявали християните, че са атеисти и дори, че са побъркани. Вместо да вярват в тъй божествения Космос, включващ в себе си самите богове, християните са вярвали в един неясен Евреин, разпнат като злосторник, който на всичкото отгоре е имал самомнението да заяви: Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат (Мат. 24:35; Марк. 13:31; Лук. 21:33). Подобен род слова са минавали трудно. И фактът, че подобни неприемливи думи и днес все още отекват, докато небето и земята не се държат никак добре, може със сигурност да се възприема като чудо.

Може ли от това да се заключи, че християнската вяра е религия на отвъдното, която съкровено пренебрегва всичко тук долу? Трябва ли фундаментално – или „фундаменталистки“ – да се заяви, че Евангелието няма нищо общо с природата, нито със съпътстващата го култура? Какво значение има, че пчелите измират, нали винаги ще има ангели, ще запалим пасхалната свещ с електричество, а защо не и с адски огън? Някои ще оспорят това твърдение, настоявайки, че християнството е също религия на човека, но на човека в безтегловност, задъхващ се в благодатта. От тази гледна точка сме загрижени за съдбата на пчелите дори по силата на една антропологическа необходимост, предвид на собственото ни оцеляване и на екологичния утилитаризъм, за да се избегне загубата на милиарди евро в очакване на усъвършенстването на нашите дронове…Очевидно е, че се е давало и все още се дава място на подобни ереси, залегнали в основата на технократичната парадигма. Ала тези ереси се противопоставят на християнската вяра, както разложението на трупа се противопоставя на живото тяло.

Християнската вяра е преди всичко вяра в Бога Творец, Господ и Спасител. Ала не можеш да обичаш Твореца, без да обичаш творението, както не можеш да заявиш на някой художник, че му се възхищаваш, плюейки върху творбите му. И не можеш да обичаш Спасителя, ако не обичаш неговата, макар и смъртно наранена твар, както и не можеш да заявиш на някой лекар, че професията му е чудесна, но че в заниманието с болни има нещо срамно. С други думи, ако християнинът не обожествява Природата, то е за да може по-добре да я обича и пази. Този, който съзира в Природата някаква божественост, би трябвало да се покруси пред разрушението, съдържащо се в същата тази божественост: трусът, който разтърсва земята, и чумата, погубваща стадата, за него ще са бедствия на локално равнище, дори би трябвало да му се струват нещо добро, доколкото съдействат за общата хармония. Поне така са смятали стоиците. Но в нас има нещо по-обширно, идващо от света, който сме прегърнали здраво, което отива отвъд собствения ни интерес, до такава степен, че дори изпитваме тайнствена потребност от динозаврите и пазим паметта за тях.

Трансценденция на земното място

Големият поет Ив Бонфоа бе убеден, че християнската вяра, тъй като говори за Небето, презира земните неща. Той съхраняваше, не без основание, някаква носталгия по Вергилий и възпяваше „трансценденция, различна от християнската, която е естествена: безкрайното, присъщо на всичко, което е. Трансценденция в иманентността, големият урок от Буколики, Георгики и Метаморфози на Овидий. Трансценденция на дървената копаня, на маслината, на клона, натежал от плод. Трансценденция на земното място, съхранена в шепота на малките богове на полята и горите“.

Тази „трансценденция на земното място“ обаче е много по-дълбока в християнството, отколкото в езичеството. Небето не е онова, което убягва, а което извайва, обгръща и просветлява земята. И дори под дърветата да не шумолят фавни и нимфи, долавя се полъхът на ангелите, които носят словото на Вечния, това любовно и творящо слово, отменящо завинаги истината на фавните и нимфите и способно да удържи атаките на науката.

Преди Десетте заповеди ги е имало десетте слова, с които Бог е създал света. И тези десет творящи слова са необходимата предпоставка, без която не може да се вкуси щедрата истина. От голямо значение е да се разбере, че словото, заповядващо да не си правим фалшиви кумири, е същото, създало щрауса или птицечовката, бразилския тукан или съседа от етажа. Връзката между „не убивай“ и биоразнообразието е достатъчно очевидна: фактът, че понасяме хората, към които изпитваме смъртна ненавист, ни кара да оценим компанията на осата и скорпиона. По-малко очевидна е връзката между „не прелюбодействай“ и банановия паяк или европейския язовец: дългите години вярност ни учат, че и най-мимолетният брак (menage) съдържа в себе си цяла менажерия. Очевидността е тъкмо във връзката между съблюдаването на шабата и съзерцанието на творението: Бог отдъхва от труда Си, давайки възможност и на бика, и на агнето също да си отдъхнат, като има достатъчно време, за да съзерцава мушиците. Равините от Мидраша напомнят, че следвайки реда на творението, би било редно да се заяви на човека, надул се от гордост: „Помни, че мушицата и комарът те предшестват!“. Дори апостолът може да извлече добър урок от това, защото равините добавят: „Даже онова, което ти се струва излишно в света, като мухите, бълхите и комарите, е неизменна част от творението. Защото Светия, да се слави името Му, е превърнал в свой апостол всичко, което е – дори змията, комара или жабата“.

Така Небето се възвестява със земни думи. Чуваме го в неделя, прочитайки в Битие за жертвоприношението на Авраам: Ангелът Господен прибягва до телеца и къпината, защото тъкмо от къпината Бог откровява Името Си, а тъкмо от телеца, yobel на иврит, идва думата ликуване. Нашият духовен живот се нуждае и от дървото, и от звяра, и от пчелите, и от свраките. Папа Франциск ясно го заявява в един пасаж от напътствието Evangelii Gaudium: „Бог ни е сътворил да бъдем толкова тясно свързани със света около нас, че усещаме опустошаването на земята почти физически, а изчезването на определени видове като същинско обезобразяване“[5].

Тайнството на Въплъщението ни отвежда още по-далеч в „трансценденцията на земното място“: Той е обитавал сред нас. За разлика от боговете на гърци и римляни Вечният дори е живял като нас, в скромен дом, разговаряйки на прага с хора от селото, пиейки от дървена чаша, вкусвайки от маслините (сюблимната му битка се води в една маслинова горичка), познавал е вкуса на смачканото грозде и на хляба, замесен и изпечен от майка Му, нареждал е на учениците Си да съзерцават свраките и полските цветя, а също и пчелите, отъждествявал се е с малките, затова и в книгата на Иисуса, син Сирахов, която предобразява словото Му, се съдържа следният стих (11:3): Малка е пчелата между хвъркатите, но плодът ѝ е най-добър от сладините.

Християнската вяра ни учи, че всекидневният живот на един еврейски дърводелец от I в. си остава недостижим и че всички свръхчовеци, киборги и бъдещи безсмъртни са само следствия на невъзможността да се признае онова, което този недостижим живот ни дава като неизчерпаема поезия. Можем да четем по този начин Евангелието и разказа за Преображението – не само като небесно сияние, което кара земята да помръкне, а като разгръщане на небето, в което всички малки земни неща са преобразени.

Светците и роякът

Пчелите са били апостолите на тази Блага вест на земята и на успението на езическата култура в Евангелието, дошло от Израил. Имало е дебати сред първите християни дали трябва да се скъса с Платон и Цицерон, с Омир и Вергилий, или те да бъдат възприети като предшественици и драгоценни помощници. Свети Павел е категоричен в първо послание до Тимотей (5:21): да спазваш това без предубеждение и да не вършиш нищо по пристрастие. Климент Александрийски през II в. дава пчелата като пример за такова приемане, което означава да се вземе квинтесенцията на нехристиянските автори, за да се получи мед: „Научи се да се трудиш от пчелата: тя черпи нектар от всички цветя по полята“.

Други Отци на Църквата са далеч по-въздържани от едно такова преклонение. Свети Йероним например. Когато дяконът Президий го моли да напише възхвала на пасхалната свещ, той се възмущава, намира го за твърде езическо, без съмнение, защото едно такова възпяването на пчелите би било възхвала и на четвърта книга на Георгики на Вергилий. Трябва да се припомни, че Йероним е имал съновидение, направило го твърде подозрителен към латинските автори. Човек би казал, че става дума за някоя сцена от Процесът на Кафка: „Бях изправен пред трибунала на Съдията. Светлината бе тъй ослепителна, че от мястото, където пребивавах, не смеех да вдигна очи нагоре. Запитаха ме какъв съм. Отговорих: „Аз съм християнин“. Ала Онзи, дето заседаваше там горе, ми рече: „Лъжеш, не си християнин, ти си цицероницианин“. И нареди да ме бичуват“. Можем да приемем, че Йероним е съхранил някои белези от тази история.

Възхвалата на восъка и на пчелата все пак бива написана от св. Амвросий и св. Августин. В проповед, приписвана на последния, отекват слова, напълно подходящи за Великия пост: „Пламъкът пари, конецът гори, а восъкът се стича капка по капка; мъдростта учи, душата се кае, плътта пролива сълзи“. Сетне проповядващият светец се заслушва в жужащия рояк като в дълбоко Божие слово: „Колко е свято делото на пчелата, щом като царете и поданиците им се възползват от труда ѝ, за да поддържат здравето си. В очите на всички тя е надарена с благодат и колкото и слаба да е, тя се издига с мъдрост. Какво ни учиш, о, Христе, чрез пчелите? Това е малка животинка, надарена с крила, и смирението е в нейния полет; тя лети с помощта на двете си сияйни крила. А какво е по-сияйно от любовта? Любовта съдържа две предписания – да възлюбиш Бога и да възлюбиш ближния, които са двете крила, с които ние се въздигаме на небето. Кротостта е делото на пчелата, а истината е в устата на праведния“.

В сакраментария на Геласий, композиран през VIII в., се среща пасхално песнопение, в което възхвалата на пчелите е много по-пространна, отколкото фразата, съхранила се в римския мисал и изчезнала във френския превод. Ако е била впоследствие съкратена, то е защото нейният символизъм се основава отчасти върху една антична легенда, според която пчелите възниквали непорочно. Ето някои от тези прекрасни стихове, които в нощта на Възкресението представят медоносните пчели по следния простодушен начин: „Пчелите са въздържани в пилеенето, целомъдрени в майчинството си. Те изграждат килийки, укрепени с течен восък, а изкусността им, предхождаща човешката сръчност, е наистина изумителна. Те стъпват с крачета върху цвета, без да му причиняват ни най-малко зло. И раждат малкото си, следвайки великолепния пример на пораждането на Христос от Отца (…). Те са, Господи, достойни за светите ти олтари, и християнската религия не се съмнява, че Ти им се радваш“.

Либералният кошер

Какво стана с онзи Бог, Който се радваше на пчелите? Къде останаха самите пчели? Не само че изчезнаха от литургията, не само че изчезнаха от света, но и тяхната символика бе подменена, усвоена от техно-либералния ред. Вече сме твърде далеч от насекомото, чрез което творящото Слово ни учи на добродетел. Единственият културен симулакрум, който днешната култура удържа за тях, това е „баснята за пчелите“.

Известният текст на англичанина Бърнард Мандевил, публикуван през 1714 г., се възприема като основа на икономическия либерализъм. Пълното му заглавие е: Баснята за пчелите, или как частните пороци носят обществени изгоди, следвана от есе за милосърдието и благотворителните дейности. Пчелата тук се възприема като индивид, преследващ само собствения си интерес, без да е загрижен нито за работниците, нито за кралицата, нито за каквото и да било друго, освен за собственото си щение; тъкмо този егоизъм го подтиква да прави по-голямо добро на кошера, отколкото ако ставаше дума за алтруизъм или за общо благо. Така развратният денди се държи икономически по-добре, отколкото пестеливият и верен съпруг, защото „неговата разточителност дава работа на шивачите, на сервитьорите, на парфюмерите, на готвачите и на жените, водещи порочен начин на живот, на свой ред води до заетост срeд хлебарите, дърводелците и т.н.“. Раздаването на милостиня, както се прави през Великия пост, е абсолютно аморално от гледна точка на конкурентната и продуктивна икономика: давате на някой беден, който не произвежда нищо, като по-този начин го насърчавате в паразитното му състояние, съдействайки той да обърне гръб на charity business, който хуманитарни организации извършват много по-добре от вас, при това с помощта на множество кинозвезди. Оставете се да бъдете съблазнени от рекламния бъззз, влагайте парите си в някой ключов сектор и това ще има благоприятни последици за цялото общество, ще създаде работни места и ще позволи на вашия бедняк някой ден да бъде нает от мултинационална компания или да изтегли потребителски кредит. „Така – пише Мандевил, – порокът произвежда хитрост, а хитростта стимулира индустрията и постепенно кошерът преизобилства с всички удобства, които предлага животът.“ Ала той не ни казва нищо за момента, в който удобствата на живота вземат връх над самия живот, или когато фантасмагоричният кошер е на път да разруши реалните кошери.

Тази либерална възвръщаемост днес е съпътствана и от кибернетична възвръщаемост чрез понятия като „колективен интелект“ или онова, което икономистът Ян Мулие-Бутанг определя като „информационен капитализъм“. Гугъл е нашият кошер. Подхранваме го с нашите стотици милиони кликове всяка секунда. И алгоритмите все повече функционират, изхождайки от тази swarm intelligence system, тоест от опозицията на централизиран контрол чрез една „интелигентна система на рояка“. Пчелите служат като модел на дроновете, които ще ги заместят, така както микропроцесорите днес са призвани да бъдат истината за всяко непорочно зачатие.

Пестициди в Христовото тяло?

Говорих за пчелите. Бих могъл да говоря и за Лъва на Юдея и на евангелист Марк, чиято популация намаля с 90 % през последните 100 години, съхранил се дремещ в някой зоопарк или хиперактивен в някой филм на „Дисни”. Що се отнася до агнеца, той все още се държи, за да може да изобрази пожертвания Христос: водят го на заколение, държат го под отчет и бихме могли да се питаме дали индустриалната кланица няма нещо общо с религиозното жертвоприношение.

Говорих и за восъка и меда. Бих могъл да говоря и за хляба и виното. Тук също консумацията взема превес над културата. Често се ходи на меса така, все едно че човек застава пред автомата, за да получи свръхестествената си бисквитка. Прецеждат мушицата, а пропускат камилата: дебатите, които продължават да се водят между традиционалисти и прогресисти, пропускат най-съществения въпрос – не за редовността и извънредността, а за самата материя на ритуала. От какви ръце или от какви машини са направени хлябът и виното за причастието? Дали те идват от икономиката, или от интегралната екология? Дали приношението на Голгота става зависимо от „Рауъндъп“ на „Монсанто“? Има ли сулфити в Христовата кръв? Има ли пестициди в Тялото Му? Когато задавам тези въпроси, нямам предвид единствено валидността или законността – питам относно достойнството на знака, принесен на олтара, за начина, по който Евангелието носи културата, вместо да я остави, за да бъде тя погълната от технико-икономическата култура. Не обвинявам в немарливост Римската курия, епископите и свещениците; фарисейство е да съзираш фарисейството единствено в другия; обвинявам себе си, обвинявам нас, миряните, защото както иудеите е трябвало да носят за служението в храма добитък без никакъв недостатък и най-добрите зърнени класове, така и ние трябва да бдим над материята на приношението.

Можем да го прочетем в енцикликата Laudato Si (236): „Евхаристията сама по себе си е акт на космичната любов […]. Евхаристията свързва небето и земята; тя обгръща и прониква цялото творение. Светът, дошъл от Божиите ръце, се обръща към Него в благословено и неделимо почитание […]. Така Евхаристията е също източник на светлината и причина за нашата загриженост за околната среда, като ни води към това да бъдем пазители на цялото творение“. Загрижеността за околната среда, за която говори папа Франциск, не е нещо външно, някаква отстъпка, сторена на идеите от този век. Нейният източник е в Евхаристията, в материалността на Евхаристията, защото тя предполага „плода на земята и човешкия труд“.

Дори мисионерът да иска да бъде сред най-духовните люде и да замине накрай света, той пак ще трябва да се труди като селянин – да сади лозя и жито, без които не би могъл да отслужи литургия. И когато проповядва за манната на евреите в пустинята, ще трябва пак да цитира Изход, където се разказва как този небесен хляб е бил с вкус на медена питка (Изх. 16:31). И не само Орфей е слязъл в ада, за да дири там Евридика, но и Аристей се е отправил да издирва пчелите си. Евхаристийността изисква от свидетеля на Изкуплението да бъде пазител на Творението. Евангелието изисква ние да се обърнем към конкретна култура, към тази, която е обърната към земята, аdamah, без което Новият Адам би бил само идеологически въздух под налягане. Великият пост се отваря на Пепеляна сряда със заповедта, отправена към първия Адам след грехопадението му: помни кой си; не прах, е казано на еврейски, а пръст – аdamah, и в пръст ще се върнеш. Да се върнеш в аdamah е обещание за Възкресение. Ако не се върнем, това няма да е преображение, а обезличаване на Нашия Господ и тогава споменатият бъззз ще възтържествува над истинското жужене на живота.

Фабрис Аджадж (род. 1971 г.) е известен френски философ и драматург, ръководител на швейцарския институт „Филантропос“. Роден е в еврейско семейство, завършва Института за политически науки в Париж. Бил е част от крайнолеви групи до 1998 г., когато се обръща към християнството и влиза в лоното на Католическата църква. Негова съпруга е актрисата Сифреин Мишел. Баща на осем деца. От 2014 г. е член на Папския съвет за миряните. Участник в проекта „Изгубеният обект“ заедно с Мишел Уелбек, Джон Гелдер и Клод Александър (1995 г.). Автор на книгите: Земята, път към небето, Да успееш смъртта си, на есеистични творби за художници – Страданието на Възкресението (за Аркабас) и Мистичният агнец (за братята Ван Ейк) и др. Предложеният тук текст е на лекция, изнесена на 25 март 2018 г. в базиликата „Нотр Дам“ в Париж.

Превод от френски Тони Николов

Текстът е публикуван в бр. 145 на сп. „Християнство и култура”.

На главната страница: Миниатюра от свитъка Exultet Barberini, 1087 г.

–––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Израз от пиесата на Александър Дювал „Наследниците или корабокрушението“ (1796 г.), синоним на голяма врява. Б.пр.
[2] Изх. 3:8.
[3] Срв. Съд. 4:4–9.
[4] Последованието на Месата със съпътстващите я текстове. Б.пр.
[5] Виж бълг. издание на Апостолическата католическа екзархия, с. 164, превод Момчил Методиев. Б.пр.