Книгата „Хляб в пустинята“ (изд. Фондация „Комунитас“) на Томас Мъртън, един от големите християнски мистици и мислители на ХХ век,  е посветена на псалмите и Псалтира, най-значителния сборник с религиозни поеми, писани някога. Прочетете откъс от книгата.

Книгата „Хляб в пустинята“ излиза през 1953 г. Това е една книга за псалмите и Псалтира, който според автора е може би най-значителният и влиятелен сборник с религиозни поеми, писани някога. По думите на Мъртън „псалмите притежават изненадваща дълбочина, възхитителна и неизчерпаема актуалност. Те са хляб, чудодейно дарен от Христос, за да нахрани онези, които са Го последвали в пустинята“.

Тази книга не е систематичен трактат, а само сбор от лични бележки върху Псалтира, посочва още авторът. „Това са бележки на монах, издържани в монашеската традиция, поради което може да се допусне, че ще се харесат най-вече на други монаси. В тези странни времена обаче е трудно да се каже до кого ще достигне тази книга – въпреки че никой не очаква тя да достигне до всички. Поради самата й същност тя има претенцията да бъде адресирана до онези, които не разбират достатъчно добре защо са задължени – по силата на своето призвание – да направят от псалмите основна част от своята молитва… Що се отнася до тези читатели, които възприемат псалмите само като „литература“ – тази книга може да им предложи обяснение на причините, поради които Псалтирът е нещо повече от литература за тези от нас, които сме го приели като хляб в пустинята.“

Томас Мъртън е един от най-влиятелните католически писатели на XX век. Роден е през 1915 г. във френското градче Прад, в артистично семейство от баща новозеландец и майка американка. В разгара на Първата световна война, когато Томас е на осем месеца, семейството се премества в САЩ, където майка му умира, когато той е едва шестгодишен. През следващите години живее или с баща си, или със семейството на майка си, като често пътува между САЩ, Европа и Бермуда. През 1933 г. Мъртън се записва да учи в Университета в Кембридж, но не го завършва поради бурния живот, който води по това време. Две години по-късно – през 1935 г., започва да следва в Колумбийския университет в САЩ, който завършва през 1939 г. като магистър по английска литература. В университета е привлечен от католическото богословие, с което се запознава, четейки книгите на Етиен Жилсон. Кръстен като дете в англиканската традиция, през 1938 г. Мъртън преминава в католицизма, като получава първо причастие в университетската църква „Тяло Христово”. След като завършва образованието си, взима решение да се отдаде на Църквата, но изпитва колебания дали да стане свещеник, или да приеме монашество. В началото се насочва към францисканския манастир в Ню Йорк, но приемането му е отложено с една година, тъй като през 1939 г. в манастира няма място за нови послушници. През лятото на следващата 1940 г. той става преподавател в университета „Св. Бонавентура”, а на 10 декември 1941 г. влиза в траписткия манастир Гетсимания близо до градчето Бардстоун в щата Кентъки, където под ръководството на абат Фредерик Дън на 19 март 1944 г. полага първите си монашески обети. Настойниците му в манастира насърчават неговите литературни занимания, а приятелите от студентските години му помагат да издаде първите си стихове. На 19 март 1947 г. Мъртън полага последните си монашески обети, като в следващите години продължава да пише книги, свързани с цистерцианската традиция и мистичното богословие.

Томас Мъртън проявява интерес към източните религии и учения, като в най-голяма степен е заинтригуван от дзен-будизма. Интересът му е насочен към личните преживявания на хората, които следват тези учения, без това да поставя под съмнение християнската му вяра. Привърженик на диалога между различните религиозни традиции, Мъртън умира през 1968 г. в Тайланд по време на среща между християнски и източни монаси. През живота си води активна кореспонденция с известни автори и мислители като Борис Пастернак, Чеслав Милош и Д. Т. Судзуки. Интересът към творчеството на Томас Мъртън продължава да расте и след смъртта му и той е признат за един от големите християнски мистици и мислители на ХХ век. Сред почитателите му са настоящият Кентърбърийски архиепископ Роуън Уилямс и митрополитът на Диоклея Калистос Уеър.

„Хляб в пустинята“, Томас Мъртън, изд. Фондация „Комунитас“, 2014 г., превод Димитрина Чернева, 8 лв.

Хляб в пустинята

ПОЕЗИЯ, СИМВОЛИКА И ТИПОЛОГИЯ

Псалмите са поезия, а поезията има смисъл (макар поетът да не е длъжен да изяснява непосредствено вложения от него смисъл на всеки, който не желае да положи усилия да го разбере). Твърдението, че поезията има смисъл, не означава, че тя непременно трябва да предаде някаква практическа информация или определено послание. В поезията думите са натоварени със значение по много по-различен начин, отколкото в прозата или в научен труд. Думите в едно стихотворение са не просто означения на понятията, те носят богати емоционални и духовни асоциации. Поетът използва думите не за да прави декларации и да излага факти. Това е последната му грижа. Той се стреми преди всичко да подреди думите така, че тайнствената и витална връзка между тях да освободи скритото им асоциативно значение и да предизвика у читателя изживяване, обогатяващо го духовно по уникален начин. Доброто стихотворение предизвиква вълнение, което не би могло да бъде породено от никое друго словесно съчетание. В този смисъл то е значимо само по себе си и носи самобитност, която го отделя от останалите произведения на изкуството.  Като всички велики художествени творби, истинските поеми сякаш живеят изцяло свой собствен живот. Това, което трябва да търсим в стихотворението, е не случайно позоваване на нещо външно – трябва да дирим онзи вътрешен принцип на индивидуалността и живота, който е неговата душа или „форма”. Това, което всъщност „означава” стихотворението, може да се открие само в цялото съдържание на поетическото преживяване, породено у читателя. Именно това цялостно поетическо преживяване се опитва да изрази поетът пред останалия свят.

Изключително важно е тези, които четат и пеят псалмите по време на обществената молитва в църквата, да уловят, ако могат, тяхното поетично съдържание на велики песни. Поетичният дар не е даден с еднаква щедрост на всички човеци, а за жалост е нужен не само на хората, които творят поезия, но и на тези, които я четат. Това не означава, че рецитирането на божествения Часослов е естетическо пресъздаване или че неговата пълнота може да се постигне само от посветените, надарени с изтънчен вкус и образовани хора. То означава обаче, че читателят, чийто поетически вкус намира удовлетворение  в римите от рекламите на кремове за бръснене, окачени по рекламните табла на магистралите, трудно би оценил псалмите. Смятам, че причината, поради която толкова хора не успяват да разберат псалмите – освен факта, че не познават църковния език, – е, че латентните им поетични способности никога не са били събуждани от човек, способен да им покаже, че псалмите са наистина поеми.

След като псалмите са поеми, тяхната функция е да ни подтикнат да споделим поетичния опит на хората, които са ги написали. Независимо колко внимателно и научно интерпретираме думите в псалмите, независимо от степента, в която познаваме техния исторически контекст, ако тези познания не ни помагат да навлезем в поетичното преживяване, което предават псалмите, те няма да ни помогнат да разберем какво ни разкрива Бог, тъй като вложеното съдържание в Псалтира е поетично. Нека сме наясно, че след като вдъхновеният писател на тези поеми е инструмент на Светия Дух, Който според католическата вяра е истинският автор на псалмите, разкритото в Псалтира е разкрито именно в поезията на Псалтира и се разбира напълно в поетичния опит, съответстващ на опита на неговия вдъхновен творец. Когато обаче говоря за поезията на Псалтира и за неговото съдържание, предадено в поетическа форма, аз не искам да кажа, че трябва да четем или изричаме псалмите на оригинален иврит, на който ни е дадена тяхната автентична и цялостна художествена  форма. Предполагам, че всеки съзерцател би желал да може да пее псалмите на оня език, на който ги е пял на тази земя Исус, на езика, на който ги е промълвил той, когато е умирал на кръста! Малцина от нас могат да осъществят този копнеж. Но това е второстепенно. Всъщност простотата и универсалността на псалмите като поезия ги прави достъпни за всяко съзнание, за всяка възраст и всеки език. Мисля, че поетическото сетиво на читателя трябва да е необичайно закърняло, ако той в нито един момент не е разбрал псалмите и не е бил поне малко трогнат от техния дълбок и универсално-религиозен характер.

Псалмите са повече от поеми – те са религиозни поеми. Това означава, че опитът, който предават и който читателят трябва да се опита да сподели, е не просто поетически, а религиозен опит. Религиозната поезия – за разлика от обикновения благочестив стих – извира от истински религиозен опит. Не е задължително това да е мистичен опит. Благочестивата поезия борави с религиозни теми, при това може би действително на поетично ниво. Но опитът, съдържащ се в поемата, е в най-добрия случай поетичен. Понякога не е дори това. Много от стиховете, които минават за „религиозни”, са просто добре познати благочестиви формули, които макар и изразени по нов начин, не съдържат каквото и да е лично поетическо осмисляне. Те са игра, в която душите, несъмнено искрени в своето благочестие, разместват като пулове определен брой познати набожни клишета. Тази дейност е породена от фундаментално религиозно желание, когато съответното стихотворение е написано за Божията прослава или за спасението на душите. Но такива стихотворения рядко „спасяват” души. Те се харесват на тези, които вече се чувстват „спасени”, но дразнят онези, които действително се нуждаят от спасение. Истинските религиозни стихове не се раждат само с религиозна цел. Нито поезията, нито съзерцанието се основават на добри намерения. Поезия, която не извира от дълбока духовна нужда, звучи пресилено и кухо. Изкуство, което е просто „желано”, не е изкуство, и обикновено има същия обезпокоителен ефект върху читателя, какъвто оказват прекомерната набожност и религиозното пресилване върху тези, които искат да съзерцават на всяка цена, сякаш вдъхнатото съзерцание може да бъде резултат от човешкото усилие, а не дар от Бога. Според мен е по-добре изобщо да няма такава поезия. Тя по-скоро подсилва подозрението на невярващия, че поезията умъртвява, вместо да подхранва всичко жизнено в човешкия дух. От друга страна, псалмите са най-простата и най-велика религиозна поезия.

Никой не би поставил под въпрос действително религиозното съдържание на псалмите. Те са песни на хора – най-велик сред тях е Давид, – за които Бог е бил повече от абстрактна идея, повече от часовникар, застинал в своята кула, докато създадената от Него вселена тиктака в пространството без Неговото участие. Бог от псалмите не е някакво абсолютно иманентно същество, което твори грандиозни явления от някакви дълбоки метафизични недра. Псалмите не са и приспивни заклинания.

Човешката символика в Псалтира – колкото и примитивна и проста да е тя – не бива да ни заблуждава, че за Давид Бог е бил „антропоморфен”. Подобна грешка може да се допусне само от материалисти, загубили всякакво чувство за поетична форма и забравили ревността, с която великите юдейски пророци защитават трансцендентността и безкрайната духовност на Яхве, извисяващ се над всички неща, които можем да си представим, и Чието име е непроизносимо. Бог от Псалтира е „над всички богове”, тоест над всичко, което би могло да се изобрази и да бъде обожавано в образ. За този, който може да проникне в поетичното съдържание на Псалтира, е ясно, че представата на Давид за Бог е съвършено чиста. И все пак този Бог, Който е „над всички небеса”, е „близо до онези, които викат към Него”. Този, Който е над всичко, е същевременно във всичко и може да се прояви чрез всичко.[1]

Хората, които са писали псалмите, са били обзети от екстатична радост, разпознавайки Бог в космическия символизъм на сътворената от Него вселена.

Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта. Ден на ден реч предава, и нощ на нощ знание открива.

Няма език и няма наречие, дето не би се чувал техният глас.

Техният  звук се носи по цяла земя, и техните думи до краищата на вселената. В тях Той е поставил жилище за слънцето, и то излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си: от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край, и от неговата топлина нищо се не укрива.[2]

Хвалете Господа от небесата, хвалете Го във висините. Хвалете Го, всички Негови Ангели, хвалете Го, всички Негови войнства.

Хвалете Го, слънце и луно, хвалете Го, всички блестящи звезди.

Хвалете Го, небеса на небесата и води, които сте по-високо от небесата.

Нека хвалят името на Господа, защото Той (каза – и се създадоха,) заповяда – и се сътвориха; постави ги за вечни векове; даде наредби, които няма да се нарушат.

Хвалете Господа от земята, вие, големи риби и всички бездни, огън и град, сняг и мъгла, и ти, бурний ветре, който изпълняваш словото Му, планини и всички хълмове, плодородни дървета и всички кедри, зверове и всеки добитък, влечуги и птици крилати, земни царе и всички народи, князе и всички земни съдии, момци и девойки, старци и деца – всички да хвалят името на Господа; защото само Неговото име е възвеличено, Неговата слава е на небесата и на земята. [3]

Макар да сме склонни да гледаме на Стария завет като на хроника на страха, в която хората са далеч от своя Бог, не бива да забравяме колко много патриарси и пророци са ходили редом с Бога със същата интимна простота, с която Адам е ходил в рая. Това е особено видно през първите дни на патриарсите, за които пише уелският поет метафизик, Хенри Воган [4]:

Боже мой, щом поема из тези бразди
и листата нашепват с дъха ти,
във всяка сянка съзирам аз
ангел, разговарящ с човек –
под покрова от хвойна,
под навеса на мирта,
под клоните на бука зелен,
или край окото на бълбукащия фонтан;
тук Яков се бори в съня си; там
Илия е хранен от гарван,
или пък от ангел, който
му носи хляб и вода;
крилатите гости под шатра Аврамова
(О, колко близо било небето!)
Яж, пий, разказвай, почивай,
дорде настъпи прохладната вечер.

Това първично възприемане на Бог се изгубва със смяната на епохите, но то остава съхранено в Псалтира. Давид е опиянен от божествената любов, той е изпълнен с първичното чувство, че човек е Leitourgos (λειτουργός) или първосвещеник на сътворението, роден със заданието да изрича в литургията възхвалата, която едно безмълвно творение не може да отдаде на своя Бог.

Функцията на космическите символи в Псалтира е много важна. Разкриването на Бога пред човека чрез природата не е присъщо само на една религия. То се споделя от цялото човечество и формира основата на всички естествени религии [5]. Същевременно откриването на Бога в природата е естествено предисловие към свръхестествената вяра, която е свързана с различно, със свръхестествено откровение. Следователно дори онези днешни читатели, които биха се смутили от „историческите” псалми, все пак ще бъдат привлечени от тези от тях, в които водеща е космическата символика и видението на Бог в природата.

Но космическият символизъм на Стария завет е несравнимо по-внушителен от онези елементи, които юдео-християнското откровение споделя с езическите култове. Писателите на Стария завет и особено авторът на разказа за Сътворението, с който започва книга Битие, не просто са боравили със символична тематика, позната и на други близкоизточни  религии – те съзнателно са се опитвали да пречистят и възвисят космическите символи, които са общо наследство за цялото човечество, и да им върнат достойнството, отнето заради деградирането на теистичните символи до нивото на политеистични митове.

Този въпрос е толкова важен, че надявам се, ще ми бъде позволено кратко отклонение, за да се спра на него.[6]

Всеки знае с какъв ентусиазъм рационалистите от края на XIX век ни убеждават, че юдео-християнското откровение е било изфабрикувано от заемки, тъй като религиозните теми и символи на Стария завет приличали на теми и символи, заети от други източни религии, а Новият завет използвал език и понятия, напомнящи в голяма степен формулите на Платоновата философия, ритуалния език на мистериозните култове и митологичната структура на други ориенталски  религии. Дори и днес светът е пълен с почтени хора, които са убедени, че този паралел поставя под съмнение християнската  претенция за изключително божествено откровение. Писателите на Стария и Новия завет били обикновени хора, но св. евангелист Йоан определено не е бил чак толкова неук, за да си въобрази, че гръцката дума logos (λόγος), която може и да е заел от платонистите, е негово лично откритие. Фактът, че библейските писатели са били вдъхновени, не ги освобождава от общата необходимост, заставяща писателите да обличат идеите си в думи, взети от речника на тяхното време и култура. Нека си представим, че авторът на Битие, който бил вдъхновен от Бог с истинния разказ за сътворението на света, би могъл да представи сътворението – по силата на някакво чудо – с езика на учебник по палеонтология от ХХ век. Това би направило Книга Битие недостъпна за почти всички с изключение на студентите по палеонтология от ХХ век. Вместо това разказът за сътворението е представен като поема, която използва свободно космическата символика, обща за цялото примитивно човечество.

Светлина и тъмнина, слънце и луна, звезди и планети, дървета и зверове, китове, риби и птици небесни – всички твари в света край нас и в цялата вселена, в която те са намерили своето място, са се отпечатали така върху нашия дух, че означават много повече за човека, отколкото сами по себе си. Ето защо те навлизат така мистично в същината на поезията, в нашите видения и в сънищата ни. Ето защо епохата, в която живеем и в която космическата символика е почти забравена, пометена от приливната вълна на търговски марки, партийни значки, рекламни и пропагандни слогани, е епоха на масова психоза. Свят, в който поетът не може да открие за себе си никакъв извор в тъканта на ежедневието и полудява в търсене на символи, погребани живи под планини от културен отпадък, е обречен на това, на което е обречен и нашият свят – саморазрушение. Това обяснява защо някои от най-добрите поети на нашето време се реят зашеметени над облените в лунна светлина гробове на сюрреализма. Верни на инстинкта на истинския поет, те са неспособни да търсят нужните им символи на друго място освен в дълбините на човешкия дух, където именно тези символи могат да бъдат намерени. А тези дълбини са се превърнали в руини и вехтории. Но поезията трябва – и често го прави – добре да използва това, което открива там: глад, лудост, безсилие и смърт.

Библейските писатели са били наясно, че споделят с други религии космическия символизъм, чрез който Бог се разкрива на всички хора. Но също така са знаели, че езическите и идолопоклоннически религии са разрушили този символизъм и са извратили изначалната му чистота [7]. За езичниците е казано, че „държат истината в неправда”[8] и са заменили „истината Божия с лъжа”[9].

Сътворението било дадено на човека като чист прозорец, през който Божията светлина да сияе в човешките души. Слънцето и луната, нощта и денят, дъждът, морето, посевите, цъфналото дърво – всички те били понятни за човека. Те му говорели не само за себе си, но и за този, Който ги сътворил. Природата била символична. Но прогресивното деградиране на човека след падението му го отдалечавало все повече и повече от тази истина. Природата станала непроницаема. Народите изгубили способността си да долавят значението на света, в който живеели. Вместо да гледат на слънцето като на свидетелство за Божията сила, те започнали да го мислят за бог. Цялата вселена се превърнала в затворена система от митове. Значението и ценността на тварите ги обвили в илюзорна божественост.

Хората все още чувствали, че има нещо в реалността, в чудото на живота, в израстването на живите същества, което предизвиква благоговение, но вече не знаели какво всъщност е то. Те изгубили способността да разбират, че добротата на тварите е само знак за Бога. Мрак обгърнал ведрата вселена. Хората започнали да се страхуват. Вече не можели да разбират значението на създанията. Започнали да се страхуват от дърветата, от слънцето, от морето. Отнасяли се към тях суеверно. Струвало им се, че тайната на тяхното значение, което било вече скрито, се е превърнала в сила, която трябва да бъде умиротворявана и контролирана – доколкото е възможно – чрез магически заклинания.

Така красивите създания, които населявали земята и представлявали прозорци към небесата за всеки човек, също били заразени от първородния грях. Светът паднал заедно с човека и заедно с човека жадувал да се възстанови. Символната вселена, която сега се превърнала в лабиринт от митове и магически ритуали, в свърталище на милион враждебни духове, престанала да говори на хората за Бога и вече им говорела единствено за тях самите. Символите, които биха въздигнали човека към Бога, се превърнали в митове, в обикновени проекции на собствените му биологични инстинкти. Най-големите му желания, сега изпълнени със срам, станали и негови най-мрачни страхове.

Извращаването на космическата символика може да бъде разбрано чрез едно просто сравнение. То прилича на прозорец на стая, в която влиза малко светлина отвън. През деня виждаме ясно през прозореца и щом падне нощта все още можем да виждаме навън, стига в стаята да не е запалена светлина. Запалим ли лампата обаче, виждаме единствено себе си и онова, което е в стаята, да се отразява в стъклото. В рая Адам е можел да вижда през творението като през прозорец. През този прозорец като слънчева светлина е сияел Бог. Авраам, патриарсите, Давид и светите мъже на Израил – избраният народ, запазил непокътнато свидетелството за Бога – все още били способни да виждат тази истинска природа, макар и в степента, в която виждаме външния свят от стаята си нощем, осветен от луната и звездите. Но езичниците започнали да забравят небето и да запалват свои собствени светлини, в резултат на което все повече им се струвало, че собствените им отражения са „светът отвъд”. Започнали да почитат това, което правели сами, а то често било мерзост. Въпреки това във великите религии на Изтока се запазило нещо от изначалната чистота на откровението в природата. Ще го открием в Упанишадите и в Бхагавад Гита. Песимизмът на Буда е реакция срещу дегенерирането на природата в резултат на политеизма. Оттам нататък за мистицизма на Изтока природата става не символ, а илюзия. Буда добре е разбирал, че отраженията в прозореца са само проекции на собственото ни съществуване и желания, но не е знаел, че това, в което се отразяват, е прозорец и че отвъд него може да има лъчи.