0
2288

Хляб

Фурната беше на другия край на селото. Близнаците и дядо им тръгваха от тяхната къща по такова време сутрин, че да сварят за десет часа, когато вадеха хляба. Спускаха се по стръмната уличка и излизаха на централната. И продължаваха по тротоара под черничевите дървета, край хоремага, край заключената църква, край училището и читалището, през площада, край кметството. Пред фурната в другия край на селото, както всяка сутрин, вече имаше опашка. Но хората чакаха търпеливо, хлябът обикновено стигаше за всички. Дядото почваше да си приказва с хората около него, а близнаците клякаха до близкия зид. Скоро дебелата Труфка, фурнаджийката, започваше да подава горещите, вдигащи пара самуни на чакащите. Идваше и ред на дядо им. Той пъхаше трите самуна в мрежата и поемаха обратно. Сега обаче не бързаха, дядо им, когато срещаше човек, спираше да си поприказват. До края си остана такъв, сякаш някога дълго е мълчал и сега не може да се наприказва. А близнаците през това време провираха пръстчета през дупките на мрежата, чупеха си от хляба, и от препечената кора, и от средата, и ядяха. Във фурната правеха само един вид хляб, на големи самуни, но дори когато остаряха и когато дядо им вече отдавна го нямаше, близнаците можеха да се закълнат, че никога после през живота си не бяха яли по-вкусен хляб от онзи от фурната на село.

Връщането обратно през селото можеше да продължи и часове покрай дългите приказки на дядото. Когато влизаха най-сетне вкъщи, единият хляб от торбата най-често го нямаше. Ха, май някакви мишки са изяли единия хляб, смееше се баба им, те също се смееха. И дядо им като че ли се смееше, но смехът беше само в очите му, не на устните. Макар че близнаците бяха убедени, че той не забелязва кога си чупят от хляба.

Дядо им никога за нищо не им се караше или поне те, когато станаха големи хора, не можеха да си спомнят за такъв случай. Освен един-единствен път. Но и то не беше каране, а по-скоро нещо като урок.

Пак така се връщаха с хляба през селото, но приказките на дядо им се проточиха твърде дълго и на близнаците им доскуча, те измъкнаха през мрежичката останалия крайшник от хляба, пуснаха го на земята и започнаха да го ритат като топка. Когато дядо им видя какво правят, приключи надве-натри разговора си, заведе ги в къщи, настани ги да седнат на масата под крушата, и той седна срещу тях, обърса с ръка лицето си и им разказа една история, която те помнеха и досега.

Едно време имало места, оградени с бодлива тел, където затваряли различни хора. Тези места се наричали лагери. Хората живеели в бараки вътре зад телта, през зимата им било студено, а през лятото горещо, всеки ден ги изкарвали на работа и те страшно се уморявали, но най-страшното нещо не бил студът или жегата, или умората, а гладът. Хранели ги уж три пъти дневно, но само с рядка супа и на всяко хранене им се полагала по една порязаница хляб. Хората гаснели от умора и недояждане. Може би по-страшен от глада бил само комендантът на лагера. Той  обичал да държи хората с часове на студа или на жегата сутрин и вечер, да шляпа по лъснатите си ботуши с кожената нагайка и да произнася дълги речи. Понякога посред тия речи изпадал в бяс, приближавал се до някой от лагерниците и започвал да го налага с нагайката, докато човекът не паднел на земята.

Малък лъч светлина успявал все пак да проникне през единствената възможна пролука в това страшно ежедневие, пълно със студ или жега, умора и глад. Това ставало през онзи половин час между строя и заминаването на работа, когато лагерниците оставали без особен надзор зад телената ограда и можели да си кажат по някоя дума. Жената на коменданта живеела с мъжа си в спретната тухлена къщичка извън очертанията на телената ограда. И ето, всяка сутрин тя започнала да минава отвън край оградата, а мъжете я следели с поглед. Под палтото си тя носела един самун хляб. И там, където нямало пряка видимост от вишката на охраната, тя замахвала с ръце и хвърляла хляба над оградата. Той попадал в протегнатите ръце и мигновено изчезвал. Колко бил един хляб за цялата тълпа от гладни мъже. Нищо. Но очакването на този хляб се превърнало в чудото, което им давало кураж да изтърпят и този ден, и следващия, и по-следващия.

Това каза дядо им, нищо повече. Не каза, че хлябът трябва да се уважава или, да речем, да им припомни някоя поговорката от рода на никой не е по-голям от хляба.

Дядото вече го няма от дълги години. Близнаците сега са на възрастта, на която е бил той, когато ходеха тримата да купуват всяка сутрин хляб от фурната. Бяха го питали по-късно, разбира се, когато станаха вече големи момчета, откъде знае онази история, за хляба. И той отговаряше, че я е чел в някаква книга. Но е забравил заглавието.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗащо не обичаме старите хора?
Следваща статияЗащото е на скрито…