Малко след стоте дни на новото правителство е редно да си спомним откъде тръгнаха нещата и как се стигна дотук. През лятото на 2020 г.  площадите бяха изпълнени с десетки хиляди хора, които искаха оставката на правителството и на главния прокурор Иван Гешев, правосъдна реформа, която преминава през конституционни промени, радикална борба с корупцията, разкриване на истината за прословутите шкафчета и златните кюлчета. Беше се формирало мислещо гражданско общество, което разчиташе, че разграждането на т.нар. модел „Борисов” ще допринесе за разчистване на политическата среда от криминогенни фактори и зависимости и респективно за повишаване на стандарта на живот. Протестите и поредицата от парламентарни избори през миналата година още веднъж потвърдиха развитието на добре познатата тенденция на задълбочаващата се криза на представителството. Тя на свой ред предизвика дългосрочна политическа криза. Ходът на събитията е добре известен, но за да стигнем до днешното състояние, е добре да подчертаем три обстоятелства.

Както каза съвсем наскоро известен ляв политик, настоящата коалиция е сглобена в условията на идеологическа несъвместимост във възгледите на участващите в нея субекти, на публично заявеното нежелание на ДБ и на ИТН да си партнират с БСП и на негативните настроения в самата БСП относно обвързването ѝ в управленския формат. Оттук следва, че формално изборът на правителството на Кирил Петков постави края на политическата криза, но реално този избор създаде всички предпоставки за по-нататъшна ерозия на доверието към четирите формации и за задълбочаване на процесите на разпад и фрагментация на партийната система.

На второ място, комбинацията от кризи тотално промени приоритетите на правителството и на парламента. Инвазията на Путин в Украйна предизвика първото сериозно сътресение в коалицията. Проблемът не беше в отстраняването на Стефан Янев, който използва руската трактовка за специалната военна операция, а в нежеланието на БСП да подкрепи кандидатурата на проф. Тодор Тагарев, което безспорно предизвика напрежение. Притеснителни са и искрите, които прехвърчат  между левицата и останалите три субекта по въпроса дали България трябва да доставя военна помощ за Украйна. Икономическата криза и инфлацията създават впечатление, че кабинетът не е в състояние да овладее процесите, социологическите проучвания регистрират спад в неговия рейтинг.

Трето, опозицията като цяло и най-вече ГЕРБ се опитва максимално да се възползва от пробойните в управлението, за да го атакува по всички възможни линии. На него изцяло му се приписва вината за ценовия шок, без да се отчита влиянието на международната конюнктура. Разминаванията между БСП и нейните коалиционни партньори по отношение на украинската криза се превръщат в отправна точка за критика на разколебаната евроатлантическа ориентация на държавата. Техниките на парламентарния саботаж, за които стана дума в предишен текст, продължават да се използват с пълна сила и до настоящия момент. НС не изчерпва дневния си ред, едни и същи точки се включват в работната му програма в продължение на седмици. Наред с процедурната блокада опозиционните партии са активирали и мощна пропагандна машина. Тя конструира изкривена картина на действителността, в която всяко действие на мнозинството е провал, всеки приет закон е излишен и маловажен. В този смисъл придоби актуалност и темата за политическите репресии. Бойко Рашков е подложен на синхронна атака от две страни. ГЕРБ се опита да извлече дивиденти от ареста на Бойко Борисов. ДПС е отправило 90 въпроса към вътрешния министър за тормоз над негови симпатизанти, упражнен от служители на МВР по време на парламентарните избори на 11 юли миналата година.   

Това са в общи линии условията, при които четворната коалиция трябва да управлява. Струпването на негативни фактори не може да опровергае истината, че засега няма постигнати съществени резултати в областта на съдебната реформа и борбата с корупцията. Четири месеца след конституирането на парламента все още не са закрити специализираният съд и специализираната прокуратура. Поправките в Закона за съдебната власт минаха на първо четене в правната комисия и в пленарна зала въпреки мощния отпор на ГЕРБ и на ДПС, както и на засегнатите страни. Адвокат Николай Хаджигенов отбеляза в свои публични изяви, че още в предишното НС е имало готов законопроект, изработените допълнения към него са отнели неоправдано дълго време и забавянето е напълно необяснимо. Хаджигенов беше част от т.нар. „Отровно трио”, отношението му към управлението на Бойко Борисов е добре известно. Уточнението е важно, защото касае заемането на страна по един от ключовите конфликти в българското общество, който извежда на преден план борбата за справедливост. Тя се превърна в двигател на идеята за промяна, или по-точно казано – в структуроопределящ фактор на противопоставянето статукво–промяна. Субектите, участващи в този конфликт, са определили еднозначно своите позиции. Наред с артикулацията на мнение, изразяващо субективната воля, от съществено значение е и предприемането на конкретни действия. Липсата на резултати очертава известно разминаване между думи и дела. Критиката към това състояние е принципна, свързана е с отстояване на идеи. За съжаление, изостреният характер на вътрешнополитическите противопоставяния доведе до изкуствено налагане на погрешната теза, че този, който изразява някакво несъгласие с политиката на новата власт, е привърженик на ГЕРБ и работи в негова полза. Погледът към още няколко съществени събития ще докаже, че правителството на Кирил Петков не разполага с достатъчно мощен ресурс, за да осъществи бързи и ефективни реформи, не защото няма необходимата воля, а поради факта, че трябва да се съобразява с поредица от независещи от него обстоятелства. Но в крайна сметка истинското политическо лидерство е свързано с максимално успешно преодоляване на възникналите препятствия.

Очакваше се още в началото на януари, когато никой не предполагаше, че Путин ще нападне Украйна, че МС ще внесе и законопроект за разформироване на КПКОНПИ, който между другото целеше да предизвика оставката на Сотир Цацаров. Противоречията в коалицията забавиха изготвянето на нормативния акт, такъв все още не е изработен, Цацаров се оттегли сам, а и не е стартирал изборът на негов приемник. Съзнавайки какво е доминиращото статукво във ВСС, Надежда Йорданова инициира предварително обречена на провал процедура за отстраняване на Иван Гешев. Министърът на правосъдието дори не изчака предстоящата промяна в състава на съвета и предпочете да защитава с морални аргументи една напълно справедлива кауза, без да отчете съществуващото разграничение между силата на правото и правото на силата. Няма смисъл да се спираме на отделните елементи от действията на съдебните кадровици по производството срещу главния прокурор, защото техническите хватки са от второстепенно значение. Получава се размиване на границите между истина и неистина. Гешев нарича мотивите за освобождаването му „правно нищо” и обвинява Йорданова, че действа политически. На практика се случва точно обратното – ВСС политизира казуса и не желае да се заеме с правната му страна. Новото управляващо мнозинство няма да успее да удовлетвори искането на протеста от 2020 г. за отстраняване на главния прокурор. Няма да бъде проведена и очакваната конституционна реформа. Близо два месеца след сформирането си временната парламентарна комисия за промени в Конституцията, която беше оглавена от Христо Иванов, още не е провела първото си заседание. Нейният мандат изтича. Оправданието на управляващите е, че украинската криза е променила приоритетите. Истината е, че съпротивата на ГЕРБ и ДПС предварително обрича на провал работата на тази комисия. Скандалът в Комисията по конституционни и правни въпроси при първото четене на Закона за съдебната власт остана незабелязан за широката публика покрай ескалацията на военното напрежение. Той би трябвало да се разглежда като нагледен пример за начина, по който се реформира българската съдебна система. По всичко изглежда, че ще остане без реален резултат изпълнението и на още едно ключово искане на протеста, което е свързано с разкриване и налагане на наказание за корупционните злоупотреби на Бойко Борисов. Около неговото задържане се разигра истинска война между МВР и прокуратурата. Детайлният анализ на тези събития е от компетенцията на юристите. Неуспешният арест се вписва логически в цялата поредица от факти, които разгледахме дотук. Споменатото определение за войната между МВР и прокуратурата може да бъде контекстуално разширено, за да обхване проблематичния характер на голяма част от актуалните политически и институционални взаимоотношения. В друга ситуация би била по-уместна употребата на думата „взаимодействия”, но тя е напълно ирелевантна към това, което се случва днес. Става дума за конфликт между две сили. Опозицията статукво–промяна не е подходяща за описание на тяхното съотношение, защото съдебната власт е доминирана от старото статукво и респективно се ползва с поддръжката на ГЕРБ и ДПС, т.е. на двете партии, които съставляват парламентарната опозиция на управлението на промяната. Конфликтът е сложен, защото е базиран върху дилемата за разграждане или съхраняване на цялостен модел. Той е назоваван публицистично с различни имена – модела „Борисов”, модела „Кой?”. Не може да бъде достатъчно ясно отграничен, не е толкова видим, в него има задкулисни елементи. Войната в общи линии се развива по Хобсовия механизъм на противопоставяне на всеки срещу всеки и се разгръща на множество фронтове. Нека обобщим: Бойко Рашков е атакуван от страна на ГЕРБ, ДПС и цялата прокуратура начело с Гешев. Мнозинството в парламента е подложено на фактическа невъзможност да работи ефективно в условията на перманентните процедурни препятствия, създавани от опозицията. Кирил Петков бива необичайно често привикван от държавното обвинение за разпити и свидетелски показания. Президентът си позволява епизодични критики към правителството, но атаката на ГЕРБ към държавния глава се изостри след назначаването на първия служебен кабинет миналата година и не е спирала досега. В момента успоредно с нея и противно на логиката се развива и заявената стратегия на партията на Борисов за предизвикване на предсрочни избори.

Накрая следва да се спрем на актуалното вътрешнокоалиционно противопоставяне между ПП и ИТН във връзка с избора на управител на БНБ. Процедурата стартира след вкарване на извънредна точка в дневния ред на парламента за приемане на процедурни правила по искане на ИТН, при силна съпротива от страна на ПП и при динамично мнозинство, съставено от гласовете на ИТН и на опозицията. Управляващите излязоха с две отделни кандидатури, а Христо Иванов изрази тревога от липсата на единна позиция. На 1 април изникнаха нови факти по отношение на една от номинациите, които дават основания за сериозно притеснение. Андрей Гюров е придобил докторска степен във Виенския университет, без да е завършил магистратура. От биографичните данни, които са публикувани на сайта на НС, е видно, че след като е завършил като бакалавър, той е преминал следдипломна квалификация, но не разполага с диплома за магистър. По австрийското законодателство това е позволено, но не и по българското. От изложеното дотук става ясно, че той не отговаря на условията за гуверньор на националната банка, а именно да има магистърска степен, тъй като формално погледнато за българската държава Гюров е само бакалавър. Сега ИТН е в по-силна позиция от гледна точка на възможността да наложи кандидатурата на Любомир Каримански. Освен това след скандалите около Петър Илиев партията на Слави Трифонов придоби изострена чувствителност по темата за дисертациите и сега избира подходящия момент, за да отвърне на удара.

Отново можем да се върнем към Хобсовото състояние на война на всеки срещу всеки като обобщаваща характеристика на събитията. Въпреки че сме изправени пред дефинитивния проблем за очертаване на границите на политическото, това състояние е подходящо за интерпретиране на настоящата ситуация. В нея разграничението между съюзници и противници до известна степен се превръща в условно, тъй като вече ударите започват да се нанасят от всевъзможни посоки. Нещо повече, погледът върху процесите в управляващата коалиция и в средите на опозицията дава основание да се твърди, че общественият договор е тотално разрушен, а правилата са игнорирани. Функцията на договора е да уреди съвместното съществуване на гражданите, което се гради върху спазването на общ за всички закон. Днес обаче тази конвенция е тотално разрушена. Егоцентризмът се е превърнал в базов принцип на политическото оцеляване. Разделенията и противопоставянията между партиите са придобили уродливи измерения, които напомнят повече на естественото, а не на гражданското състояние.