Романът на Колъм Маккан може да завладее всекиго. Той притежава елегантен и балансиран език – едновременно рационален и метафоричен, сложна структура с множество персонажи,  преплетени истории, усещане за обрат и ирония,  блестящ финал. Показва в рядко срещаната плътност умението да застъпва граници: между реалност и фикция, между единичност и обобщение. Това се изразява, от една страна, в способността да разказва правдоподобно съдбата на отделния персонаж, на този, който не сме, а от друга, в способността да произвежда крупни метафори за духа на времето ни, за кризата и тревожността, които всички преживяваме, за  усещането за загуба на баланс и власт над собствените ни животи. „Нека големият свят се върти” има всичко, за да бъде голяма литература, включително и много престижни награди, които го превръщат в безспорно събитие в англоезичната литература през 2009 г.

7 август 1974 г.: един мъж върви по въже, опънато между кулите на Световния търговски  център. Името на мъжа е Филип Пети[1]. В романа това реалното събитие се превръща в композиционна рамка, синхронизираща историите вътре, и в блестяща метафора за един свят, за един град, и то не кой да е, а Ню Йорк. Метафора, която улавя усещането за трудно постижим житейски баланс на персонажите в текста, на човека въобще. Един свят, който се движи между разрухата и свободата и всяко залитане в която и да е посока може да бъде фатално; един свят, който е на ръба на кризата, гледайки в лицето на трагедията, но възхитително се държи именно там, никога не пропада.

„Нека големият свят се върти” започва в Ню Йорк през 70-те и завършва в средата на първото десетилетие на XXI век. Това е обаче само формална рамка на повествованието. Текстът е пълен с множество ретроспекции за живота на персонажите преди това: времето на Голямата депресия и американският Юг, средата на 50-те в Дъблин, САЩ преди Виетнам и трагедията на липсващите синове след това – са само част от многото времена в романа. Книгата на Маккан вижда света, който се променя. Както гласи мотото й, „Всички животи, които можехме да изживеем, всички хора, които никога няма да познаваме, никога няма да бъдем – те са навсякъде. Такъв е светът” ( из романа „Проектът „Лазар” на Александър Хемон[2]). Съществува някакво обсебване, прецизно, дори педантично изпълнено в структурата на този роман, от чуждия живот, главозамайваща вавилония от хора и места. Ако човек реши да брои не само основните персонажи (същевременно и разказвачи), а микроисториите, ще види измеренията на това буквално зашеметяване на Маккан по чуждия живот, което не се изчерпва с представянето на правдоподобна картина на мегаполиса. Залогът на „Нека големият свят се върти” е да изгради пълнокръвна картина на втората половина на XX век, която минава освен през историческите кризи и през микроекзистенциалните бунтове. При внимателно четене ще се види, че всеки от централните герои се противопоставя, оспорва т.нар. status quo, това, което обществото очаква спрямо неговия/ нейния пол, раса, произход той да представлява. Това оспорване е същностно, то тече през вътрешното самополагане и разказ на персонажите – чернокожа проститутка, която чете Руми, образована афроамериканка, в младежките си години активистка за правата и свободите, която обича операта, и пр. Не става дума за иронична апология на индивидуализма, а за собствените вътрешни актове на освобождаване, на противопоставяне на кризата, която реалността за нас сама по себе си е.

Романът на Маккан е апология на свободата, до която трудно се достига, която ни поставя на ръба на разрушението. Включително и тази свобода по ръба на бръснача, между изстъплението и смелостта, която метафоризира целия замисъл на романа – да опънеш (противозаконно) метално въже между двете кули близнаци и да вървиш по него пред погледа на всички. Не е случайно и че книгата завършва с образа на младата Джейзлин – свободна, еманципирана, внучка и дъщеря на проститутки, отвъд отредената съдба, оптимистичен финал след серията от провалени или трудно поносими животи.

Маккан умее да навързва нишките, да държи читателското внимание и да възкреси като отвъдроманова фигура цялата трагедия и митология около 11 септември. Книгата е политическа, без да говори за политика, хуманна, без да залита в сантименталност. Също като Филип Пети, който присъства и като персонаж в романа, „Нека големият свят се върти” не изпитва страх, усещането да погледнеш към собствените си страхове отвъд самия себе си е оставено на читателя. Колъм Маккан не прави компромис, той стои отстрани: светът се върти, „има още толкова истории за разказване”.

Колъм Маккан е роден през 1965 г. в Дъблин, Ирландия. автор е на пет романа и два сборника с разкази, преведени на над 30 езика. Носител е на много литературни награди и отличия. Живее в Ню Йорк и преподава литература и творческо писане в Хънтър Колидж в града. „Нека големият свят се върти” се превърна в едно от литературните събития на 2009 г. Романът печели Американската награда за литература. Обявен е за книга на годината от Amazon, Observer, Financial Times, Guardian.