С израелската писателка Нога Албалах разговаря Антония Апостолова
Израелската писателка Нога Албалах (1971) гостува на последния Софийски международен литературен фестивал за представянето на издадената у нас „Сбогуване“ („Жанет 45“, 2024), книга за нейния отиващ си от деменция баща, който е с български произход. В този фрагментарен, лаконичен роман тя стъпва и у нас – чрез спорадични спомени за детството и младостта на баща си тук и споменавайки спасяването на българските евреи. Нога Албалах е автор на редица романи и носителка на няколко литературни отличия. Дипломира се като икономист и десетина години работи в областта на банковото дело и капиталовия пазар в Израел, но на трийсет и две се сбогува окончателно с корпоративно-финансовия свят и се отдава на литературата. Получава магистърска степен в Телавивския университет и започва работа като редактор в издателство „Акибуц Амеухад“, едно от най-старите и значимите в страната. От 2019 г. е директор и главен редактор на издателството.
Романът ви е автобиографичен (или поне автофикционален) и в своята фрагментарност скицира раздялата с вашия възрастен баща, страдал от деменция. Първото, което поразява читателя, е, че в цялата книга той присъства като „стареца“, а вие – като „дъщерята на стареца“. Трябва ли да разглеждаме това като механизъм за справяне, като начин за емоционално дистанциране от травматичното – или като начин тази история да звучи общочовешки? Какво ни казва този поглед (през призмата на възрастта) за неговата личност и вашето отношение?
Да пиша за баща си като за „стареца“, бе напълно интуитивно решение, макар думата „решение“ да не е съвсем точна, да липсва съзнателна воля зад нея, понеже аз просто започнах да пиша и всичко това дойде естествено. Заради деменцията в късните си години баща ми загуби функционалната си роля на баща и родител, и вместо това се превърна просто в „старец“ – именно в този момент започнах да творя.
Сега, като се замисля върху избора си да опиша всички нас в трето лице (стареца, жената на стареца, дъщерята на стареца), ми се струва, че това е нещо, от което съм имала нужда в името на писането: да погледна на нашето малко семейство от дистанция, подобно на изследовател в лаборатория, на наблюдател отвън. Да направя крачка встрани от случващото се тук и сега, бе насъщно с оглед на това да мога да опиша новата реалност, в която бяхме попаднали и която преживявахме заради тази все по-разпространена болест. Опитвах се по някакъв начин да разбера всички тези странни неща, които започнаха да се случват, откакто баща ми започна постепенно да губи паметта си.
Не философствате, а показвате – описвате ситуации, маркирате части от ежедневието или миналото, движейки се между изключително конкретното и почти пословичното, абстрактното. Книгата е силно поетично лаконична. Смятате ли, че сте казали достатъчно, камо ли всичко, за вашия протагонист? Можехте ли да напишете много по-плътна и дълга книга – или и субстанцията, и недостатъчността ѝ щяха да са същите, така или иначе…
Там е работата, че пишех в реално време, правех записки в стремежа си да регистрирам части от реалността, сюрреалистични или откровено абсурдни разговори с баща ми, мисли, които възникваха на място. И все пак исках това своеобразно документиране на живота ни да не представлява обикновен дневник, а да бъде изкуство – да е заредено с една поетичност. Кратките фрагменти го направиха възможно, беше почти като писане на поезия. Гледам на тези лаконични текстове като на снимки в албум. Всъщност така и никога не изпитах желание да пиша по-дълго и подробно по този въпрос – всичко, което трябваше да кажа, е там, не бих искала да добавя нито една дума към него. 7300 думи – толкова.
Паметта е главна тема във вашия роман. Как гледате на нея – като на кинематографична истина, като на почти литературен инструмент за преосмисляне на миналото или…
Не съм сигурна. Знам само, че малко след смъртта на татко всички тези спомени за него и за преживяванията ни „баща – дъщеря“ изведнъж започнаха да нахлуват в мен, изисквайки да бъдат записани. Първите части дойдоха, докато още беше жив, като ежедневно водене на бележки, но по-голямата част от книгата се изля буквално за четири дни, точно след смъртта му. Бях залята от истории, които той ми бе разказвал, от мои собствени възпоменания. Но най-важното е, че се чувствах много близка с него в целия този процес.
Пишете, че чувствата и достойнството на баща ви са още по-силни на фона на бавното разпадане на ума му. Какво губим, когато губим паметта си?
Тогава сякаш губим личността си. Но е важно да си даваме сметка, че хората, които не помнят дори кои са и къде са, все още имат чувства и по един или друг начин все още са способни да разбират ситуациите и заобикалящото ги. Те не искат да бъдат подигравани, игнорирани или съдени, въпреки че не могат да го изразят. Затова трябва да пазим достойнството им още повече, отколкото в една по-здравословна и обичайна ситуация.
Пациентите с деменция често са агресивни, гневни… Откъде идва това според вашия опит?
С баща ми това се случи само веднъж. Той много настояваше да отиде в офиса си, но майка ми така и не му позволи. Мисля, че агресията идва именно от усещането за безпомощност и беззащитност, от невъзможността да обясниш себе си и нуждите си, от факта, че си лишен от възможността да правиш това, което искаш.
Лично аз смятам, че в една напреднала възраст, в остаряването всичко започва да се свежда до плътта (противно на това, което казват – че тогава човешкият дух все повече взема превес). Плътта започва да доминира над човешката ни същност и достойнство. Спомням си онзи гол образ на баща ви само с памперс, като дете, острата миризма…
Точно така. Тялото е това, което остава в деменцията, не интелектът. Според мен интересният въпрос тук са чувствата. Къде отиват те? Вярвам, че продължават да съществуват.
Силно ли е в днешно време чувството за вина, че все по-често оставяме родителите си на грижите на други (както героинята е поверила баща си на филипинската имигрантка), или това се е превърнало в прагматичен бизнес въпрос? Споменавате този абсурден обмен: въпросната имигрантка е оставила собствените си родители/деца, за да дойде чак в Израел и да се грижи за нечии непознати родители/деца. Какъв е вашият социален коментар?
Глобализацията има много морални недостатъци и това, което назовавате, е само един пример за тях. Възползването ни от по-бедните територии в името на комфорта и благополучието на по-богатите. Чувствам се виновна за това, но съзнавам, че не мога да променя от днес за утре системата, не мога да си позволя да напусна работа и да се грижа само за родителите си. В капан сме във въпросния механизъм, който сами създадохме.
Знаете как защитаваме личността и личния живот на децата си във Facebook (не публикуваме техни снимки и т.н.). Можете ли да си представите това да бъде прилагано и към писането за най-тежките моменти на нашите близки – тяхната смърт, старостта им, рухването им – или литературата ни дава опрощение? И в този смисъл гледате ли на собствения си живот като на литературен материал?
Вярвам, че в писането носим отговорност – грешно е да нараняваме другите, говорейки за тях, описвайки ги. Но аз гледам на книгата си като на любовно писмо до моя баща. Вярвам, че нито за миг не го засрамвам или унижавам, споделяйки дори и най-интимните му моменти. Няма нищо срамно в гледката на старец с памперс, един толкова състрадателен момент, нито в това, че не е способен да разпознае собствената си дъщеря.
Вашият герой е участвал в редица войни. Със съответните белези. Спомням си онази сцена, в която убиват последния останал жив старец арабин в едно село по време на войната за независимост от 1948 г. Страната ви бе в много трудна ситуация доскоро. Дали 7 октомври се е превърнал в нещо като вододел, след който целият наратив около Израел претърпя пренаписване?
7 октомври и това, което се случи след това в Израел и в Газа – заложниците, масовата загуба на живот, бе огромен преломен момент и появата и присъствието му в нашата литература все още не е ясно, предстои. Засегнах темата донякъде в последната си книга Eden (от англ. – рай, едем, б.а.), където една жена изчезва точно на 7 октомври и само няколко дни по-късно е арестувана близо до резиденцията на премиера. Всичко, което иска, е да види как изглежда човек, загубил дома си.
Вярвате ли, че човек наистина може да „реши“ да умре (уточнявам – не чрез самоубийство)?
Не знам, но чувствам, че човек може да реши да се откаже, да спре да се бори повече, да се предаде, да поиска силно да си отиде.
Как човек успява да произнесе думи като тези, които героинята/вие произнасяте към спешния екип: „Моля ви, не го реанимирайте“?
Удължаването на живота по изкуствен начин за хора, които вече не са в съзнание, е ненужно, насилствено. Мисля, че е по-добре да оставим тези хора да си отидат, да си тръгнат по естествен път. Така е уважително, щадящо, достойно. Това е, което чувствам.
