Откъс от книгата на разследващата журналистка и бивша кореспондентка в Москва Катрин Белтън, издадена от „Сиела“
В последните години управлението на Владимир Путин фокусирано се опитва да създаде нова история и различна реалност за руския народ, както и да разруши отвътре западните демократични институции. Но как стана така, че малка група от КГБ успя да задържи позиции при разпадането на Съветския съюз, да си върне властта, да открадне богатствата на Русия и да ги използва, за да опита да отмъсти за загубата в Студената война?
Мащабното разследване „Хората на Путин“ е дело на журналистката и бивша кореспондентка в Москва Катрин Белтън. В него тя документира заграбването на властта и превземането на правосъдната система от Владимир Путин и неговите колеги и приближени.
В своето издание носителката на знаковата награда за защита на човешките права на името на руския адвокат Сергей Магнитски през 2021 г. представя факти, философия, идеология, стратегии, детайлно описани престъпни действия и схеми, информация, събрана от хиляди разговори в продължение на седем години.
След публикуването на книгата през 2020 г. милиардерите Роман Абрамович, Пьотр Авен, Михаил Фридман, Игор Сечин атакуваха в съда издателството и авторката на книгата, но като следствие книгата бе допълнена с няколко пасажа за тяхната гледна точка, която се свежда до отричане.
„Хората на Путин. Как КГБ си върна Русия и след това се изправи срещу Запада“, Катрин Белтън, издателство „Сиела“, 2022 г., превод от английски Васил Сотиров, Любомир Мартинов
МЕКА СИЛА В ЖЕЛЕЗЕН ЮМРУК – „ НАРИЧАМ ГИ ПРАВОСЛАВНИ ТАЛИБАНИ“
Операциите за оказване на влияние започнаха тихомълком в Украйна много преди руски агенти да проникнат в регионалните администации в източната част на страната, помагайки на прокремълските сепаратисти да ги превземат с лекота. Украински политици отдавна предупреждаваха за подривната сила на руските мръсни пари, чието въздействие бе усетено в схемите с търговия на газ, които се смята, че са корумпирали и подлели вода на поредица украински президенти. Тяхното присъствие се усещаше под формата на нарастващите инвестиции на Русия в дейността на Руската православна църква, чиито корени се простират исторически дълбоко в Украйна. Много преди регионът да бъде превзет от прокремълските бойци, руските православни свещеници призоваваха в молитвите си Москва да спаси „Светата Рус“. С това име се назовава люлката на руската империя, основана векове по-рано в Киев, която обединява Русия, Украйна и Беларус. Все по-често руското православие бе изтъквано като контрапункт на западните либерални ценности. Разпространението на посланията му се финансираше от дълбоки джобове на руски православни олигарси първо в Украйна, а след това и по-далеч на Запад.
Сред тези православни олигарси бяха Владимир Якунин, бившият кагебеец и шеф на руските железници, и Константин Малофеев, съдружникът на женевските финансови посредници с лице на херувим, протеже на Серж дьо Пален и Жан Гучков, империалистически настроените белогвардейски потомци, базирани в Женева, които бяха близки до Путин и до неговия съюзник и търговец на нефт Генадий Тимченко.
Когато за първи път се срещна с Дьол Пален в приглушената светлина на катедралата „Свети Петър и Павел“ в Санкт Петербург, Малофеев бе седемнадесетгодишен монархист. Последният пряк наследник на руските царе, великият княз Владимир Кирилович, се молеше за първи път на мястото, където са погребани предците му, а Съветският съюз навлизаше в последния месец от съществуването си. Връзката, която Малофеев изгради с високия и прегърбен Дьо Пален в онзи сив ноемврийски ден на 1991 г., подобно на тази с Путин преди него, се оказа трайна. Дьо Пален „изигра голяма роля в личната ми съдба“, каза Малофеев. „Той е уникален човек. Цялата руска история минава през него“.
Малофеев предстоеше да стане неразделна част от мрежата агенти на КГБ и империалисти, които се стремяха да възстановят имперската мощ на Русия, след като Путин пое президентския пост. Поддръжниците му обичаха да се хвалят, че той е руската версия на Джордж Сорос, милиардера финансист, който е посветил голяма част от състоянието си на насърчаването на либерализма в страните от бившия съветски блок. Но разбира се, Малофеев беше негова противоположност.
През 2005 г., на крехката възраст от 31 години, Малофеев стана основател на инвестиционния фонд Marshall Capital, който бързо се разрасна и придоби активи за над един милиард долара в телекомуникации, производители на детски храни, хотели и недвижими имоти. Той никога не е разкривал кои са били инвеститорите му, но приблизително по същото време заедно с Дьо Пален, който бе член на управителния съвет, създадоха руска православна благотворителна организация – Фондация „Свети Василий Велики“, уж за да подкрепи разпространението на православните ценности и консервативните идеали в Украйна, Европа, а след това и в САЩ. Скоро той получи подкрепа на високо равнище от вътрешния кръг на хората на Путин и през 2009 г. се сдоби с място в управителния съвет на държавните телекомуникационни гиганти Связинвест и Ростелеком точно когато те преминаваха през мащабно преструктуриране. Докато партньорът на Малофеев от Marshall Capital пое ролята на президент на Ростелеком, Газпромбанк, контролирана от Банка Россия, започна тихомълком да купува седемпроцентен дял в Ростелеком от името на Малофеев. Това беше подмолно придобиване, което помогна на близките партньори на Малофеев, както и на Якунин, да спечелят милиарди рубли по руски държавни договори. Ростелеком раздаде над 12 милиарда рубли под формата на договори, повече от 80% от общата сума, на дружество, оглавявано от друг съюзник на Малофеев от Marshall Capital. „Малофеев стана централна фигура в източването на пари от Ростелеком“, каза Евгений Юрченко, бившият ръководител на Связинвест, който по-късно стана част от Ростелеком.
Държавната подкрепа бързо превърна Малофеев в милиардер, а средствата, управлявани от неговия Marshall Capital, се увеличаваха още по-бързо. Оказва се, че за това си има причина. Фондацията на Малофеев „Свети Василий Велики“ щеше да се превърне в неразделна част от разрастващия се политически проект на Кремъл за разширяване на руското влияние, а Малофеев щеше да бъде фронтмен в борбата на Русия срещу Запада. Той беше част от процеса, започнал скоро след прозападния завой на Украйна по време на Оранжевата революция, когато Кремъл се зае да създава мрежа от руски неправителствени организации и други марионетни структури, които първо се закрепиха в Украйна, а след това разшириха дейността си на Запад. Тяхната мисия беше да се противопоставят на финансирани от САЩ неправителствени организации като Националния фонд за демокрация, „Фрийдъм Хаус“ и „Отворено общество“ на Джордж Сорос, които бяха силно презирани от Путин и приближените му. Кагебейците на Путин вярваха, че тези групи са влезли в заговор с Държавния департамент на САЩ, за да намалят руското влияние в Украйна. В очите на Кремъл техният фокус върху правата на човека, гражданските свободи и подкрепата на демокрацията не беше нищо повече от циничен претекст за привличане на бившите съветски държави, които Москва винаги е смятала за свой заден двор, в орбитата на Запада.
За разлика от Сорос, който е публична личност, Малофеев работеше в сянка. Той никога не е разкривал бюджета си или с какво се е занимавал. И вместо либералната откритост, която „Отворено общество“ на Сорос се стремеше да насърчава, хората на Путин искаха да развиват идеология, основана на общите славянски ценности на руското православие, която проповядваше почти противоположни на западните либерални ценности на толерантност. Руското православие се възприемаше като единствената истинска вяра, а всичко останало се смяташе за ерес. Правата на личността, проповядваше то, трябва да бъдат подчинени на традицията и на държавата, а хомосексуализмът е грях. Кагебейците на Путин бяха избрали идеологическа обосновка за стремежа си да възстановят руската империя, която намери отклик сред онези, които се чувстваха изоставени в суматохата на глобализацията, както и сред вродени предразсъдъци. Те се обърнаха към някога маргинализирани философи като Александър Дугин, дългобрад политически мислител, излязъл направо от страниците на роман на Достоевски, за да изложи теориите си за съдбата на Русия като евразийска империя, която ще заеме полагащото ѝ се място на световен лидер, на единствена истинска сила, на Трети Рим. Те се бяха вкопчили в идеология, която да обедини съюзниците им срещу либералния Запад, и Путин отдавна е обсъждал тези идеи, както и тези на други белогвардейски империалисти в изгнание, с Дьо Пален и останалите женевски финансисти. Думите им, изглежда, са му направили силно впечатление. „Имахме голям късмет с тази група – каза Малофеев. – Този цивилизационен проект възникна благодарение на техния произход и разбирането им за миналото и бъдещето на страната. Путин е говорил много с тях.“ КГБ се бе захванал да отглежда крайнодесни националистически и империалистически движения в Русия още от времето на рухването на Съветския съюз. Но след Оранжевата революция в Украйна в края на 2004 г. постепенно, отначало почти незабележимо, те бяха привлечени от периферията, като бавно получиха достъп до постоянен поток от финансиране.
Малофеев и Якунин – част от руската православна благотворителна организация „Андрей Първозвани“, наречена на името на светия апостол Андрей – далеч не бяха единствените мобилизирали се. Нарастващото количество на руското богатство, официално и неофициално, означаваше все повече парични средства в мрежата от държавни агенции, създадени за проектиране на руската „мека сила“ в чужбина. Сред тях са Россотрудничество и Русский мир, или Руски свят, създадени съответно през 2008 г. и 2007 г. Те провеждаха културни и езикови програми за руската диаспора и не само, като вложиха милиони в популяризирането на кремълската версия на събитията. Русский мир твърдеше, че те предоставят „обективна информация“ за съвременна Русия и нейните граждани. Но бюджетите им винаги са били с неясни размери и произход, а според бивш високопоставен съветски разузнавач те по същество са били прикритие за руското разузнаване. Нито Россотрудничество, нито Русский мир някога са публикували финансови отчети и макар че държавната подкрепа за такива като тях да бе в размер на около 130 милиона долара през 2015 г. (въз основа на данните на правителствен уебсайт, съдържащ списък на държавните договори), тази сума не отразява общото финансиране, тъй като финансова подкрепа идваше още от Кремъл от олигарси.
Множество други организации на подставени лица също влязоха в действие. Руски казашки групи организираха паравоенни младежки лагери. Разнородна банда мотоциклетисти, известна като „Нощните вълци“, изпълняваше последователно функциите на пропагандна и военизирана групировка, получи изричната подкрепа на Путин. Четири години преди неговите „зелени човечета“ да превземат Кримския полуостров, Путин триумфално влезе в Крим с банда „Нощни вълци“, облечена в кожени якета и носеща бандана, на огромен триколесен харли дейвидсън, който вдигаше облаци прах, докато се движеше. Никой никога не е успял да изчисли общия размер на финансирането на подобни групи. Например през 2014 г. „Нощните вълци“ получиха 18 милиона рубли от Кремъл – една от най-големите подобни субсидии – за „патриотично възпитание на младежта“. Но тъй като Кремъл – и в частност ФСБ – можеше да се обърне за подкрепа към всеки бизнесмен или нелегален фонд, неофициалните източници на пари също бяха на разположение.
Операцията в Украйна започна почти незабележимо. Когато през 2005 г., малко след Оранжевата революция, събрана от кол и въже група проруски сепаратисти създаде политическото движение „Донецка република“ в Източна Украйна, никой не ги взе на сериозно. Лидерите на групата бяха наричани „трима луди“, а биографиите им не изглеждаха кой знае колко стойностни: един от тях, Андрей Пургин, як руски националист с рошава брада, изглеждаше, че е имал 80 различни професии, включително работа в цирка, преди да се утвърди като сепаратист. Групата провеждаше слабо посещавани митинги, на които призоваваше Донецк да получи специален федерален статут, по-близък до Русия. Те раздаваха окаяно изглеждащи брошури, в които осъждаха украинските националисти като фашисти. Започнаха да установяват контакти с новосъздадените руски националистически групи, спонсорирани от Кремъл, като посещаваха младежки лагери в Кремъл и се присъединиха към Евразийското младежко движение, основано от Александър Дугин, с когото Малофеев също работеше. За известно време прозападното правителство на Украйна забрани Донецката република, но тя продължи да действа в нелегалност. „Те пътуваха до Москва и участваха в програмите на Россотрудничество“, каза Константин Батозски, помощник на един от бившите губернатори на Донецк и водещи индустриалци Сергей Тарута. Дори прокремълската администрация на Виктор Янукович в повечето случаи ги игнорираше.
В един момент обаче нещата се промениха. Към 2012 г. движението „Донецка република“ разполагаше вече с достатъчно средства, за да отвори свое „посолство“ в централата на Евразийския младежки съюз на Дугин в Москва, където бяха раздадени паспорти на Донецката република, непризната от никого. И тогава според Батозски един ден, когато Украйна изпадна в хаос по време на протестите на Майдана през януари и февруари 2014 г., няколко неидентифицирани руснаци се появили в самозваното посолство и казали на лидерите на „Донецка република“, че трябва да действат сега и че Русия ще застане зад тях.
Когато Янукович избяга скоро след убийствата на Майдана, политическите цели на маргиналната група станаха реалност. Те се включиха в щурмуването на административните сгради в Донецк и за кратко издигнаха руското знаме. Въпреки че първият им опит за провъзгласяване на Донецка народна република продължи само няколко дни, след което те бяха отстранени от полицията за борба с масовите безредици, те бяха в челните редици на това, което Кремъл обичаше да нарича „Руска пролет“, първия истински отговор на Русия на продемократичните движения по целия свят. „Донецка република“ бързо се разрасна от няколкостотин души в първите дни на март 2014 г. до хиляди, тъй като руски националисти се стекоха през границата, за да се присъединят към тях. Украински официални лица твърдят, че някои от тях са били докарани с автобуси като туристи, сред които и представители на военното разузнаване, които контрабандно са вкарали оръжия.
До април демонстрациите прераснаха във военен бунт. Стотици маскирани въоръжени мъже щурмуваха и превзеха правителствени сгради в цяла Украйна. Въпреки че подкрепата на местната общественост все още не изглеждаше многобройна, някак си стана така, че до май, когато украинските войски подеха настъпление да си върнат контрола над регионалните правителства, това, което започна като протест на няколко десетки „луди“, се превърна внезапно в армия от много добре организирани и много добре въоръжени прокремълски сепаратисти. Лидерите на движението „Донецка република“ не бяха забравени: Андрей Пургин, който никога преди това не беше успял да се задържи на работа, стана първият вицепремиер на самопровъзгласилата се Донецка народна република, а военните лидери, пристигнали от Москва, се присъединиха към тях, за да поемат управлението на новата сепаратистка република. Руското правителство твърдеше, че всички те са доброволци, но връзките на някои от тях с прокремълски олигарси бяха дълги и дълбоки.
Войната в Украйна, която отне живота на повече от 13 000 души и се превърна в сериозна криза за Запада, никога нямаше да се случи без руски мръсни пари. Част от тях бяха резултат от сложни схеми за изпиране, друга – от обикновено източване. Те бяха ключов елемент в една марионетна война, в която всичко беше неофициално: от руските военни, които участваха в боевете, до оръжията, които внасяха контрабандно. Всичко трябваше да бъде отричано. Нищо не трябваше да бъде проследено. Част от парите за въстанието на прокремълските сепаратисти през пролетта, изглежда, са били прехвърлени от бунтовниците през границата в Украйна. Между Украйна и Русия винаги е имало голям обем неофициална търговия и значителна сива икономика, а границата е изключително пропусклива, което прави почти невъзможно проследяването на движението на парите. „Всичко беше в мръсни пари. Внасяха ги в куфари – казва Батозски. – Не успяхме да хванем никого.“ Украинските власти смятат, че голяма част от първоначалното финансиране на бунта е внесено от руските тайни служби, които пристигнаха в региона скоро след анексирането на Крим.
Малофеев бе в центъра на всичко това. В офиса му в центъра на Москва се намираше не само богата колекция от старинни икони и редки царски карти, но и работното място на хората, които станаха лидери на тайното нашествие на Русия в Украйна: бившият шеф на сигурността на Малофеев, офицер от военното разузнаване с мустаци, известен като Игор Стрелков, „Стрелок“ или Игор Гиркин, ръководеше специалните руски сили, пристигнали в Източна Украйна от Крим; неговият закръглен съветник по връзките с обществеността беше новият лидер на Донецката народна република. През ноември 2013 г., преди избухването на сраженията, Малофеев осребри дела си в Ростелеком, като го продаде обратно на държавната компания за 700 милиона долара, за да може да се съсредоточи върху „хуманитарни проекти“.
Ръководителят на охраната на Малофеев Игор Стрелков преди това се е сражавал в тайни войни за Русия в Чечения и Босна и бе наречен „чудовище и убиец“ от вътрешния министър на Украйна. В месеца преди ситуацията в Украйна да изпадне в хаос, той придружи Малофеев по време на триумфална обиколка, която той организира за Руската православна църква, като пренесе Даровете на тримата влъхви от православен манастир в Гърция до Москва, след това в Киев и в Крим. Стрелков официално отговаряше за сигурността на древното злато, тамян и смирна. Хиляди православни християни се стекоха, за да го видят. Но в Крим двамата мъже имаха и друга мисия. Там те се запознаха със Сергей Аксьонов, който един месец по-късно щеше да стане новият проруски ръководител на Крим, издигнат от неизвестността като лидер на малка промосковска партия на име Руско единство почти толкова внезапно, колкото и руските войски без обозначителни знаци на полуострова. „На тези изложби Малофеев и Стрелков се опознаха добре – казва Батозски. – Няма свидетели на това, което се е случило по-късно.“ Поне един бивш ръководител на Руската православна църква смяташе, че обиколката на светите мощи не е нищо повече от прикритие за разузнавателна мисия за всичко, което предстои. „Даровете бяха донесени в Крим, за да се подготви почвата и да се събере разузнавателна информация“, каза Валерий Отставних, който по-късно се оттегли от Църквата заради опасение, че тя е използвана като инструмент на държавата на Путин.
Смята се, че Малофеев е бил главната фигура в прехвърлянето на парични средства към прокремълските сепаратисти, работейки чрез мрежа от благотворителни организации, свързана с неговия фонд „Свети Василий Велики“. По-късно украинските служби за сигурност разпространиха подслушани телефонни разговори, които според тях са били между него и Стрелков. В тях двамата мъже обсъждат успехите в борбата с украинската армия. Според стенограмата на един от разговорите Стрелков казва на Малофеев: „От наша страна нито една позиция не беше отстъпена. Всички позиции в Краматорск бяха удържани. Но Константин Валеревич, бихте ли ми казали кого точно ударихме?“. В отговор Малофеев казва, че ще предаде новината за успехите на Стрелков на кримския лидер Аксьонов, който е на посещение при него.
Малофеев отрича изобщо да е участвал в конфликта, освен че е осигурявал финансиране за бежанците, бягащи от сраженията, и казва, че връзките му с бунтовническите лидери не са нищо повече от „съвпадение“. Но дори ЕС установи, че той е замесен до шия, като му наложи санкции заради връзките му със сепаратистите, а украинското правителство започна наказателно разследване, твърдейки, че е финансирал терористи.
За Кремъл обаче Малофеев бе идеално прикритие. Неговото участие даде на руското правителство възможност да отрича. То можеше да твърди, че той е запален империалист, който действа независимо. Когато даваше интервюта, Малофеев често не можеше да се сдържи. „Съжалявам за липсата ми на политическа коректност, но Украйна е част от Русия… Тя е изкуствено създадена върху руините на руската империя“, каза той за Блумбърг. „За Русия това е битка за историческо оцеляване – каза ми той. – Русия по същество е империя. Била е империя, когато САЩ са се родили. И не можем да съществуваме в друго качество.“ Но зад кулисите връзките му с високите етажи на Кремъл бяха дълги и дълбоки. Освен приятелството си с Дьо Пален той е изградил връзки с Путин чрез православен свещеник, станал изповедник на президента – все по-влиятелния Тихон Шевкунов.
Докато Малофеев помагаше за разпространение на руското влияние в Източна Украйна, свързаните с КГБ женевски финансови посредници, които задкулисно работеха с Путин и Тимченко, гледаха одобрително. „Това действително е религиозна война – каза един от тях. – Ако се замислите кои са предците на хората от Донецк и Харков, всички са били руснаци. Винаги са били руснаци.“
От самото начало операциите на Малофеев изглеждаха свързани с руското разузнаване. Телекомуникационният сектор, в който той спечели по-голямата част от богатството си, винаги е бил зона на влияние на военното разузнаване. Подкрепата на Кремъл за крайнодесните руски националистически групировки, целящи да разцепят Украйна и да ѝ попречат да се присъедини към ЕС, започваше да изглежда като ретроспекция към дните на Путин в Дрезден по съветско време. Тогава КГБ (включително Путин според двама бивши приближени, с които се срещнахме по-рано) внедряваше агенти в германски неонацистки групировки и крайнолявата Фракция „Червена армия“, която убиваше американски военни и титани на западногерманската индустрия, за да всее хаос и нестабилност. Набегът на Кремъл в Украйна наподобяваше пасаж, изваден от стария наръчник на КГБ за разделяне и разрушаване, за прекарване на оръжия и парични средства през поредица от фронтове и посредници във време, когато икономиката на стратегическите операции се основаваше на контрабандата и нищо не изглеждаше важно за съветските лидери освен проекцията на властта и битката за надмощие срещу Запада. Хората на Путин изтупваха от прахта тактиките, които са използвали тогава, когато, точно както сега, Русия бе в неравностойно положение за директна сухопътна война и трябваше да прибягва към хитрини, марионетки, агенти за влияние и организации паравани, към пропаганда и откровени лъжи, за да изкара от равновесие опонента си и да го подкопае отвътре.
По съветско време такива тактики бяха известни като „активни мероприятия“. И през 2014 г., когато Русия бе завършила прехода към собствената си изкривена версия на държавен капитализъм, Кремъл бе готов да нападне Запада отново. Някои от приложените тактики в Украйна бързо бяха изнесени и в други страни от Източна Европа, а после още по на запад. Стари мрежи бяха възродени, нови фронтове бяха задействани.
Украинците първи предупредиха, че надигащата отново глава Русия цели да всее разкол в Запада. „Всички си мислеха, че руснаците просто крадат – каза Константин Батозски, помощникът на бившия губернатор на Донецк. – Но те работеха да създадат свой собствен кръг от корумпирани политици. Това се прави от дълго време и Русия ще подлее вода на Европа. Русия залага огромна бомба в основите на Европейския съюз. Русия търси уязвими места, за да раздели Европа. Това е огромен риск в днешно време. Руски НПО работят много активно, раздавайки грантове на групи от крайната левица и крайната десница.“
Някои експерти на Запад също осъзнаваха все по-ясно, че влиянието на руските операции с мръсни пари не се ограничаваше само до Украйна. „Русия финансира Националния фронт във Франция, „Йоббик“ в Унгария, Северната лига, както и движението „Пет звезди“ в Италия – ми каза през септември 2015 г. Майкъл Карпентър, тогавашен съветник по Русия на вицепрезидента Джо Байдън. – Те финансираха Сириза в Гърция, а подозираме, че и Левите в Германия. Прицелват се във всички тези антисистемни партии отляво и отдясно. Действат напълно безразборно в това отношение и използват черните каси за това. Целта им е да вземат под прицел европейските страни, за да отслабят ЕС и да разбият консенсуса за санкциите. Това е много сериозно. Изразходвали са много време и пари за целта.“ Но тези страхове бяха размити на фона на други заплахи, които изглеждаха по-непосредствени и реални за политиците, които нямат много опит с Русия. „Те ни казваха, че по начало сме пристрастни – каза Карпентър. – Казваха ни: „Вие се занимавате с Русия, така че, разбира се, Русия е заплаха“.“
Изтощени от конфликта в Украйна, засилващите се конфликти в Близкия изток и все по-големия наплив от бежанци, западните страни не вярваха, че Путинова Русия може да проникне в политическите и икономическите им институции. Въпреки очевидния успех в разцепването на Украйна това бе възприемано от Запада до голяма степен като пирова победа. Икономиката на Русия отдавна бе смятана за немощна, а външното ѝ разузнаване се смяташе, че е било скопено след колапса на СССР. На средствата, които течаха на Запад, се гледаше като на откраднати пари, а не като на огромни тайни фондове, които можеше да бъдат използвани за някаква стратегическа цел.
Но в Европа старите мрежи на КГБ бяха възкресени. Докато Константин Малофеев още е дете, растящо в предградие на Москва, Серж дьо Пален служи под прикритие в Париж на КГБ като част от мрежа, изградена от Игор Шегольов, и работи с Жан Гучков за приятелски фирми, помагащи за оборудването на съветската промишленост. Друг близък белогвардейски съюзник, Александър Трубецкой, бе част от мрежата на Шегольов, снабдяваща Съветския съюз с френска компютърна технология. Сега всички те оказваха подкрепа на Малофеев: Дьо Пален бе в управителния съвет на фондация „Свети Василий Велики“, а Гучков – в този на свързана с Малофеев компания. През 2011 г. Трубецкой стана директор на Связинвест, държавния телеком, станал част от Ростелеком, притежаван частично от Малофеев. Той също бе част от управителния съвет на фондацията, а Шегольов, като министър на комуникациите, бе в основата на напредъка на бизнеса на Малофеев.
Без тяхното покровителство Малофеев може би нямаше да стигне доникъде. Отначало те като че ли спазваха дистанция, докато неговата фондация се разпространяваше в Източна Европа. В Чехия Малофеев, изглежда, водеше хаотична кампания за култивиране на антизападни политици от целия политически спектър. Той даде най-малко 100 000 евро на роден в Беларус политически посредник, който опита да организира идването на власт на проруски групи там, става ясно от изтекли имейли между двамата мъже. Но изтичането на информация разкри само повърхността на една сложна операция, в която Малофеев бе просто един от участниците. Якунин например ухажваше политика Милош Земан много преди избирането му за президент на Чехия през 2013 г., а Мартин Нейедли, ръководител на чешкия клон на Лукойл, голяма руска петролна компания, лоялна на Кремъл, беше ключов съветник на Земан и съосновател на политическата партия, която финансираше президентската кампания на Земан. Служителите на компаниите, собственост на един от швейцарските адвокати, занимаващи се с фонда на Банка Россия, и Ролдугин също бяха основни поддръжници на Земан, който се превърна в неизменен поддръжник на Кремъл: той беше един от първите лидери на ЕС, които публично призоваха за отмяна на санкциите на ЕС срещу Русия.
В Унгария интересите на Кремъл бяха бранени благодарение на бързия възход на крайнодясната партия „Йоббик“, на която съдбата се усмихна, след като през 2005 г. формацията се мъчеше да се измъкне от периферията. Изтеклите имейли показаха, че политическият посредник на Малофеев е работел и с „Йоббик“. Но катализаторът, който я превърна в най-голямата опозиционна партия в Унгария, беше появата, привидно от нищото, на загадъчен унгарски бизнесмен на име Бела Ковач, който след години работа в Русия се присъедини към партията и после бързо я измъкна от ръба на фалита. Ковач настояваше, че я е спасил със собствени средства, но през 2014 г. унгарската прокуратура започна разследване дали не е бил агент на КГБ, а Европейският парламент беше достатъчно убеден, за да го лиши от имунитета му на евродепутат. Разследването обаче не стигна доникъде: унгарският премиер Виктор Орбан също беше станал близък съюзник на Кремъл.
Подкрепяйки политически групи както в крайното ляво и дясно, Кремъл подхранваше надигащата се вълна от недоволство в Източна Европа. Сега, когато бившите страни от Източния блок бяха членове на ЕС от почти десетилетие, блясъкът на Запада и либерализма започна да избледнява. Жаждата за потребителски стоки след недостига на плановата икономика отдавна беше утолена и Източна Европа се изпълни с лъскави молове и последни модели айфони. Но последиците от присъединяването към либералния ред на свободното движение в ЕС и призраците от съветското минало – мрежата от агенти, работили навремето с КГБ – бродеха сред обществото.
Когато Русия, току-що помогнала за разцепването на Украйна, се намеси в Близкия изток, предприемайки кампания за бомбардиране на Сирия през 2015 г., за да подкрепи режима на дългогодишния съюзник на Кремъл Башар Асад, проблемите в Европа само се задълбочиха. Бомбардировките просто засилиха и без това голямата вълна от хиляди бежанци, търсещи убежище в Европа. През 2015 г. над милион души избягаха от Сирия в Европа. За Кремъл това представляваше възможност да всее смут, омраза и съпротива към властващия либерален ред. Тактиките на Кремъл намериха извънредно благодатна почва в Източна Европа, където разпространението на богатството е изключително неравно и консервативният апел на Руската православна църква срещу либералните свободи на Запада намериха ухо, готово да ги чуе.
В Женева близкият до Тимченко швейцарски банкер Жан Гучков открито мечтаеше за създаването на славянска Европа, която ще слее Полша, Чехия и България с Русия и с Украйна, ще се разшири към Унгария и ще се откъсне от доминирания от Франция и Германия ЕС. През май 2014 г., в пика на украинската криза, Гучков твърдеше, че ЕС е обречен и че френските и германските лидери искат да създадат нова Европа без проблемните нови членове от Изтока. Това бе едва началото на процес, чрез който хората на Путин се надяваха да раздробят ЕС.
Разширявайки тактиките, които вече прилагаше на Изток, Кремъл започна да инвестира ресурси дълбоко в Запада. Женевските финансови посредници например от дълго време бяха създали връзки с върха на френския елит, по-конкретно с аристокрацията. Когато Генадий Тимченко започна да изгражда отношения с най-голямата енергийна компания във Франция, Тотал, се отвори вратичка за оказване на още по-голямо руско влияние с висшия ешелон на френското общество. През 2009 г. Ален Бионда, миловиден женевски адвокат, работил с Гучков и Тимченко, ходеше на вечери с директори на Тотал точно когато Тимченко купуваше втория по големина производител на газ в Русия, Новатек. В началото на 2013 г. Гучков закусва веднъж с Франсоа Оланд по време на първото му посещение в Москва като френски президент.
С помощта на женевските си сътрудници Тимченко затвърди тези връзки, като продаде 12-процентен дял в своя Новатек и 20-процентен дял в проекта за втечнен природен газ на Тотал за четири милиарда долара. Две години по-късно Тимченко бе удостоен с най-високото френско отличие – Ордена на почетния легион. Той също така бе избран за председател на икономическия съвет на Френско-руската търговска камара – търговски орган, в който скоро започнаха да членуват най-високопоставените индустриалци на Франция, както и висши членове от кръга кагебейци капиталисти на Путин, включително Андрей Акимов, свързаният с КГБ ръководител на Газпромбанк, и Сергей Чемезов, другарят на Путин от КГБ от дрезденските дни, който сега оглавяваше държавния оръжеен монопол на Русия. Когато Западът пристъпи към налагане на санкции на Русия след нахлуването ѝ в Крим, Тимченко и Акимов останаха извън списъка със санкции на ЕС, въпреки че бяха подложени на санкции от САЩ, а Чемезов някак си остана в борда на икономическия съвет, въпреки че беше подложен на санкции от ЕС. Тотал призова за отмяна на санкциите.
Усилията на Русия не се основаваха само на установяването на бизнес връзки или на опити да се разцепи единството на Запада по отношение на санкциите. Чрез държавни агенции като Россотрудничество и Русский мир мрежа от мозъчни тръстове започна да пуска корени дълбоко в Париж. През 2008 г. на тиха улица в Седми район се появи Руският институт за демокрация и сътрудничество. Той трябваше да бъде руският отговор на американската Фондация „Карнеги“ за международен мир, да се противопостави на негативните западни възгледи за Русия и да сложи край на това, което един от основателите му нарече „западния монопол“ върху определянето на правата на човека и спазването им от страна на Русия. Това е част от пиар офанзивата, която започна, когато правителството на Путин създаде Russia Today – глобалната англоезична телевизионна мрежа, целяща да оспори хегемонията на западни канали като Си Ен Ен и Би Би Си. Но по величествената каменна сграда, която уж обитаваше институтът, нямаше нищо, което да подсказва за неговото присъствие, а неговият ръководител беше едва прикрит руски разузнавач – високопоставена бивша съветска дипломатка в ООН на име Наталия Нарочницкая, която според един бивш висш руски разузнавач е работила за КГБ още от съветско време. Елегантно облечената брюнетка, приличаща на птичка, бе протеже на майстора на шпионажа Евгений Примаков в Института за световна икономика в Москва по времето на перестройката. Нейният институт даде своя принос за разпространението на мирогледа на кагебейците на Путин, а в допълнение към това откриваше и вербуваше бъдещи агенти на влияние. Финансирането му бе непрозрачно – един от основателите му каза на американския посланик в Москва, че издръжката му идва от „десет бизнесмени“ наред с други източници на приходи. Нарочницкая беше близка с Владимир Якунин, който чрез своята руска православна благотворителна организация „Андрей Първозвани“ и мозъчния си тръст „Диалог на цивилизациите“ изграждаше връзки дълбоко в европейските политически кръгове, включително до върховете на френската партия „Републиканците“, с която беше свързан и Серж дьо Пален. През май 2014 г. с Дьо Пален разговаряхме в кабинета му в Женева, а на бюрото му бяха разхвърляни няколко книги от ръководеното от него издателство (зад което стоеше непроницаем инвестиционен фонд). Той ми каза, че дните на хегемонията на САЩ са отминали. „Меката сила на САЩ се изчерпа – каза този галантен великан, докато се навеждаше над бюрото си. – Те вече не я притежават. Дните, в които господстваше над ЕС, са отминали. Сега Русия е голяма, както и Китай. Доверието в САЩ се е изчерпало. Същото, което направиха в Либия, сега правят и в Украйна. Може би на Америка не ѝ е ясно, че е сила в упадък.“ Когато го попитах дали се опитва да пресъздаде европейските мрежи за влияние от съветското минало, той ме погледна недоверчиво, след което се усмихна широко. „Ако говорите за лобиране, тогава да. Всеки прави това.“
Точно както Съветският съюз управляваше финансирането на политически съюзници и партии в цяла Европа чрез мрежа от приятелски фирми, за да се опита да подкопае западното единство в дните на Студената война, сега Москва разгръщаше нова мрежа от подставени лица и пълномощници, за да финансира политически партии от крайната левица и крайната десница на Запад. Части от старите мрежи и някои богаташи като Гучков и Дьо Пален останаха в играта и сега получаваха нов приток на пари. Във Франция Москва се фокусира най-вече върху финансирането на крайнодесни политически партии. Тя отпусна кредити на Националния фронт на Жан-Мари Льо Пен и дъщеря му Марин, а в лицето на Жан-Люк Меланшон намери готов защитник от крайната левица (той беше открито антиамерикански и антинатовски настроен и без особени подбуди от страна на Москва). Този източник на финансиране отново беше осигурен чрез посредници, за да се даде на Кремъл свободата да отрича всичко и да звучи правдоподобно, но някои от тях ставаха все по-лесни за откриване. През ноември 2014 г. например стана ясно, че Националният фронт е взел 9,4 милиона евро заем от чешка банка, свързана с Генадий Тимченко. (Адвокати на Тимченко заявиха, че той не е играл никаква роля в решението на банката и никога не е участвал в управлението на банката, нито пък някога е бил бенефициент на банката). Междувременно Константин Малофеев съдейства за отпускане на още два милиона евро на Жан-Мари Льо Пен. В друг случай френски режисьор на документални филми засне с камера как Льо Пен влиза в офиса на Маршал Капитал в Москва и по-късно излиза с алуминиев куфар. Презумпцията беше, че той е бил натъпкан с пари в брой – твърдение, което Льо Пен (както и Малофеев) категорично отрича.
Активността ставаше главозамайваща. Москва отдавна бе започнала да си осигурява подкрепа в цяла Европа. В Германия Путин имаше верен съюзник в лицето на бившия канцлер Герхард Шрьодер, който беше богато възнаграден за труда си в защита на действията на Путин в Украйна и Сирия и на ограничаването на демокрацията в Русия. Заедно с Матиас Варниг, близък съюзник на Путин от времето на Щази, Шрьодер беше в управителния съвет на консорциума за газопровода Северен поток – проект на стойност 14,8 милиарда евро, ръководен от Русия, за износ на газ директно от Русия по дъното на Балтийско море, заобикаляйки Украйна. В Италия Путин отдавна имаше приятел в лицето на Силвио Берлускони. Двамата мъже ходеха заедно на почивки в Сардиния, а Берлускони беше чест гост в резиденцията на Путин в Сочи. Берлускони също така е член на мрежа за финансиране и влияние, която е съществувала още по съветско време. В края на 80-те години неговото издателство Фининвест спечели ефирно време от съветската държавна телевизионна корпорация за излъчване на италиански филми. Той също така работеше в тясно сътрудничество с банкера Антонио Фалико, който познаваше отблизо операциите на комунистическата партия за финансиране в чужбина и чиято банка Интеза продължаваше да бъде основен финансов поддръжник на капитализма на КГБ на Путин. Когато италианският парламент разкри очевиден опит на посредник, свързан с Газпром, да прехвърли пари в полза на Берлускони, политици както от партията на Берлускони, така и от опозицията заявиха на посланика на САЩ в Рим, че според тях това не е единствената схема на Кремъл, предназначена за лична изгода на Берлускони…
