Начало Сцена Хората от Оз
Сцена

Хората от Оз

2998

Авторът Яна Борисова и режисьорът Галин Стоев разказват пред Анелия Янева за най-новия си съвместен проект в Театър 199.

Първо, честит празник – хубаво е в Международния ден на театъра да се срещнем по повод една предстояща премиера, където вие двамата за трети път сте съучастници. Но преди да заговорим за нея – театърът за вас наистина ли е празник, или по-често дава повод да си посипвате главата с пепел?

Яна Борисова: За мен лично правенето на театър дава усещането, че вършиш нещо много важно; нещо, което е център на света и има смисъл да бъде направено. Такова поне е чувството, докато го правиш. През останалото време това усещане не е константно и аз истински се наслаждавам на шанса да го изпитам. Затова за мен театърът си е празник.

Галин Стоев: Абсолютно съм съгласен. Мога само да добавя, че всичко изглежда точно така, докато си в самия процес. Дръпнеш ли се на дистанция обаче, виждаш обратната страна.

Това, с което се занимаваме ние, няма никакъв утилитарен смисъл. В същността си то е безсмислено, но пък е много красиво. Общество, което може да си позволи да създава нещо само защото е красиво, а не заради други скрити подбуди, има шанс да оцелее.

Яна, споменахте, може би на шега, че с Галин Стоев искате да направите триптих от ваши пиеси, режисирани от него. В този смисъл търсите ли целенасочено някаква вътрешна връзка между „Малка пиеса за детска стая”, „Приятнострашно” и най-новата – „Хората от Оз”? Макар да нямат общо като сюжет, между духа на първите две пиеси и техните персонажи има някакво родство. И с третата ли е така?

Я. Б.: Не беше казано на шега. Докато пишех първите две пиеси, не контролирах нито един процес при създаването им. Така че, ако е имало такова търсене, то е било подсъзнателно. Чак при третата осъзнах, че като автор ме занимават героите – героите и от трите пиеси си приличат. Не физически, или по възраст, а заради онова, което изпитват; заради нещата, за които говорят. Вълнува ме група хора, които казват това, което останалите около мен не смеят. Къде съзнателно, къде не, аз поставям тези персонажи в различни ситуации, в различни комбинации от взаимоотношения. Забелязах го едва в последната пиеса, толкова много ми се хареса и мисля от тук нататък да казвам, че всичко е било умишлено още от самото начало.

И вие ли по-късно стигнахте до идеята за вътрешното родство между вашите спектакли по тези пиеси?

Г. Ст.: Аз исках спектаклите да са много различни един от друг, а то стана точно обратното. Изборът не беше съзнателен. Накрая трябваше да се обърнем назад и да си дадем сметка, че сме работили върху триптих. Самият аз доскоро не го знаех, но и на мен идеята много ми хареса. Ако се опитам да разкажа хронологично нещо, което не би могло да се представи линейно, то ще кажа, че още при „Малка пиеса за детска стая” заподозряхме за съществуването на една енергия, която циркулира между група приятели и която би могла да бъде обединяваща и за наблюдаващите отстрани. Тази енергия ми се стори много крехка, много ефимерна и много нежна. В „Приятнострашно” се опитахме да я наобиколим, описвайки я като градина. Искахме да надникнем в тази градина. От време на време отваряхме една малка вратичка към нея, после пак излизахме навън и се опитвахме да си я представим.

В „Хората от Оз” правим опит да видим пространството, което отключваше енергията на хората от „Малка пиеса”, като място, в което може да се живее. Пространство на чувства и усещания, в което бихме могли да живеем. Поне това е посоката, в която вървим.

Изборът на актьорите, които са в почти неизменен състав от „Малка пиеса” досега, също ли дойде подсъзнателно?

Я. Б.: Изборът на актьора много зависи от ролята. В някои случаи пиша за съвсем конкретен актьор. Освен това има роли и образи, за които едни актьори са подходящи, други – не. Героите в трите пиеси си приличат, затова и актьорите са почти едни и същи: Снежина Петрова, Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев и Вежен Велчовски. В „Приятнострашно” към тях се присъедини Владимир Пенев, а сега – Цветана Манева и Атанас Атанасов. Според мен това стана напълно спонтанно и естествено, не е било мислено. Но всички те са много верни на начина, по който аз пиша. Честно казано, моите текстове не са лесни за изричане – това също по някакъв начин помага за избора.

Според мен изборът на актьорите също не е бил съзнателен, а подсъзнателно се е подчинявал на този триптих, който градяхме, без да си даваме сметка.

Г. Ст.: Не мога да кажа кога точно от несъзнателен избор това се превърна в съзнателна стратегия, но е факт, че има едно твърдо ядро актьори, около които циркулират и други; влизат или излизат от проектите. Всички те, освен да представят новия текст, успяват да създадат усещането за изминатия път в предишните два проекта. Мисля, че това е важно като постъпателност в самия процес, като част от пътя. Иначе с голяма радост бих работил и с други.

Яна Борисова обикновено има някакво предизвикателство към онези, които реализират нейните пиеси. В „Малка пиеса” това беше една енигматична игра, чиито правила знаят само участниците. В „Приятнострашно” пък беше макет на градина, който сценографът Юлиан Табаков остави изцяло на въображението на зрителите. И в „Хората от Оз” ли е заложен такъв капан?

Я. Б.: Сега си давам сметка, че поставям клопки и капани и за първи път чувам, че е сложна работа някои от идеите ми да бъдат представени на сцена. Докато пиша, на мен самата всичко ми е съвсем ясно. Винаги съм се възхищавала на режисьора и сценографа как решават нещата от своя гледна точка. Харесва ми, че има вариации. Но никога не съм им подсказвала кое какво е. Те много вярно са разбирали сами всичко.Не съм сигурна обаче, че това е точно клопка.

Г. Ст.: Схемата малко или много е една и съща в трите текста. Във всеки от тях група хора са свързани с някакъв вид игра с много специфичен код на общуване. Това обикновено се случва около някакъв обект или идея. В „Хората от Оз” има две неща, които изникват в хода на действието: едното е сградата, която героите обитават – за нея се говори като за живо същество, което сякаш ги наблюдава; другото е една ненаписана книга, около която се завърта интрига –  всеки иска да разбере какво е скрито в нея, някои се опитват да се доберат до нея, преди още да е завършена, други – да бъде отпечатана в конкретно издателство. Но както и в предишните пиеси, очертанията на сградата и книгата могат да бъдат разчетени в емоционалните криви на взаимоотношенията между героите. В тази летлива и невидима тъкан започва да прозира тяхната материя.

Яна, и в „Хората от Оз” ли продължавате да поддържате „политика на ненамеса” във всичко злободневно, да стоите далече от пяната на деня. Вашите персонажи сякаш са защитени от някаква невидима сфера, в която важат съвсем различни закони от нашето тук и сега. Единственият закон, който е в сила там, е законът на приятелството…

Я. Б.: Със злободневието се занимават толкова много съвременни автори в абсолютно всички сфери и медии, че за мен остана едно пространство, където се ширя и се чувствам приятно. Първо – защото е огромно и второ –  защото не е осветено; всички останали се занимават с другото. Никой не си дава сметка каква огромна свобода ми дава това. А хората имат еднаква нужда и от двете сфери, теми, материи – както и да ги наречем. Така или иначе аз никога не бих описвала нещо, което ме отблъсква, много пъти съм го казвала. Толкова ме е срам от това, което се случва в реалността, толкова ме притеснява и натоварва, че просто една сутрин се събудих и реших да спра да се занимавам с него. То изобщо не е обект на вниманието ми, камо ли на моето творчество. Нито искам да го коментирам, нито мога – не съм добра в това. В момента се занимавам с места, останали в сянка, които са много красиви, но не всички им обръщат внимание. Надявам се, че докато ми се пише, това ще си остане така. А ако започна някога да пиша по друг начин, ще помоля близките ми да ме спрат.

Г. Ст.: Аз не мисля, че театърът става адекватен на деня, само ако се занимава със злободневието. Мен ме интересува каква е политическата стойност на театъра, т.е. може ли той да влияе на осъзнаването и самоосъзнаването на индивида като такъв, а после вече и като гражданин. Харесва ми идеята, че всеки публичен акт сам по себе си е политически –  това, че фокусираш вниманието на други хора за определен период от време и работиш със съзнанието им, би могло да има такъв ефект. Не политически в смисъл на партиен, а именно чрез самоосъзнаването на всеки като гражданин, като способен да влияе на една среда – социална, психологическа, икономическа и т.н. В този смисъл, колкото и парадоксално да звучи, смятам, че пиесите на Яна Борисова имат дълбок политически смисъл именно защото пространството, което те предлагат, по принцип е забранено за експлоатиране в етическото, психологическото, социалното пространство, което иначе обитаваме. Възможността да се върнеш в собствената си интимност, да се разположиш в нея, да я експлоатираш като твоя собствена и да получаваш удоволствие от това по някакъв начин засилва твоята човешка енергия; гради твоята човечност. Осветявайки съзнателно собствения си вътрешен свят, ти се връщаш към личния си извор на енергия; към възможността да бъдеш свободен – първо вътрешно, а след това и външно. Ние живеем в състояние на дълбока несвобода – преди беше политическа, а след демократичните промени стана икономическа; живеем в една капиталистическа несвобода. Сега сме предоставили възможността си за свободен избор на други институции –  на медии, които ни плашат и ни обясняват, че няма никаква надежда за бъдещето; на политици, които си играят на политици, но нямат нито класата, нито капацитета да провеждат политика; на банки, които ни заробват икономически и упражняват върху нас абсолютно същата схема, каквато е била разработена в робовладелския строй, но само малко по-умно и по-безболезнено представена. В крайна сметка индивидът се оказва отделен от самия себе си и няма възможност да упражни чисто човешките си права във всички тези нива на едно невидимо робство. Човек до такава степен е удавен в паразитен шум, че няма възможност да се върне в себе си, да бъде себе си. А начинът на писане на Яна дава възможност всичко това да бъде спряно, оставено настрана, за да чуе човек собствения си вътрешен глас, собственото си объркване, собствената си несигурност. Чувайки собствената си несигурност, ти вече имаш дистанцията да я разгледаш по друг начин и да я приласкаеш по друг начин, да се сдобриш с нея. Отново, колкото и парадоксално да звучи, такъв тип писане и такъв тип разчистване на пространство тук и сега, днес и в България, има дълбок политически смисъл. То връща възможността на човек да бъде човек и да възстанови част от изгубената си власт – първо вътрешно, а после и в някаква видима реалност.

Има ли някоя конкретна история, която потвърждава тази ваша гледна точка?

Я. Б.: Помня последния път, когато Галин тръгваше от България след „Приятнострашно”. Тогава си казахме: „Никога повече”, защото беше страшно трудно, имаше някакви нови закони за театъра и финансирането и организацията станаха много сложни. Премиерата мина много хубаво и двамата решихме – дотук. След това заваляха реакциите на хората, които са гледали представлението, и много бързо забравихме онова „никога повече”. Ще кажа за такава среща, защото тя беше само преди няколко дни. Галин отиде да гледа „Приятнострашно”, аз го взех след спектакъла и на излизане от театъра един млад човек от публиката го спря. Той беше разнежен, развълнуван и каза, че след този спектакъл ще остави професията си и ще започне да се занимава с театър – преживяното му беше дало вдъхновение за такова решение. Моменти като този са много емоционални. Театърът е много хубава професия, защото те среща с тези, които си зарадвал – те идват да ти го кажат. Хората, които си разочаровал, го казват на други места.

Яна, от „Малка пиеса” насам вибрациите, които усещате откъм салона, повлияха ли по някакъв начин на вашето писане, промени ли ви публиката като автор?

Я. Б.: Имам голям късмет, защото на мен се случва онова, за което всеки, започнал да пише, си мечтае. От всички най-учудената съм аз и в този смисъл нямам време да променям умишлено нещо. Не зная дали съм различна като стил на писане, но самата аз толкова се промених за тези 6 – 7 години, толкова много хубави неща ми се случиха, толкова много неща разбрах… Дори писането ми да се е променило, то не е умишлено, а е свързано с другата промяна. Удоволствието обаче си е същото.

В първата пиеса на Яна припознахте себе си, своите приятели, поколението си. Имате ли такова усещане и за „Хората от Оз”?

Г. Ст.: Вече не мисля в рамките на поколение, особено в третата пиеса, където се срещат различни поколения. Сега мисля по-скоро за общност от хора, които са готови да поемат отговорността за чувствата си, а това няма нищо общо с възрастта.

Яна, има ли зла магьосница от Запада сред вашите „Хора от Оз”? В „Приятнострашно” вградихте един мотив от Гъртруд Стайн – „Розата е роза е роза е роза”. Има ли нещо от „Вълшебникът от Оз” в тъканта на новата ви пиеса?

Я. Б.: Не буквално. Но ако човек се разрови и потърси, във „Вълшебникът от Оз” може да намери големи количества скрита мъдрост, защото става дума за същества, които търсят онази „част от душата”, която им липсва. Тази приказка е метафора и във всяка добра история има по парче от нея.

Ще се опитате ли да съхраните алхимията между вас, Яна Борисова и актьорите след приключване на последната част от вашия съвместен триптих?

Г. Ст.: Надявам се тя да остане, а актьорите имат отговорността да я поддържат и по време на самите представления. Дайте да не се лъжем, ако има нещо интересно в тази ситуация, то е неуловимият ток, който имаме късмета да преживеем и споделим, но много трудно можем да изведем чрез формула. Възможността актьорите да се срещат в това чувствено пространство и в продължение на час и половина да играят безотговорно като деца в него – това акумулира тази енергия и летливата субстанция, която на свой ред докосва хората. Според мен смисълът на това, което правим – отвъд идеите за добра драматургия и професионализъм – е там.

Досега в съвместната ви работа има само успех и радост…

Г. Ст.: Никога не е късно да се изложиш…

Подготвени ли сте за евентуален провал?

Я.Б.: Аз не (смее се).

Г. Ст.: Аз пък си тръгвам след премиерата (смее се). Реакциите след представлението ще имат смисъл за мен само ако са в съзвучие с някакъв мой вътрешен коректив. Но всъщност за това не съм мислил. Сега си имам по-големи грижи – да направя представлението.

Галин, все още ли гледат на вас като на екзотика в Комеди Франсез? Или вече ви приемат като част от екипа и ви съдят наравно с останалите. Известно е, че вие сте сред иконоборстващите спрямо класиката, а там това се санкционира. Как регулирате отношенията си с публиката и с институцията?

Г. Ст.: Досега имам завършени два много големи проекта на голямата им сцена, където всички особено внимават кой какво прави. Погледнато на повърхността, първият – „Илюзията” на Корней – беше много провокативен и противоречивите реакции бяха значително повече.

Вторият ми опит – по текста на Мариво „Игра на любовта и случая” – дойде няколко години по-късно, през които имах време да усвоя кодовете в една много софистицирана система на взаимоотношения с текста и с културното наследство. Това не значи, че трябва да облечеш персонажите в класически костюми и да ги пуснеш да рецитират, но налага да се научиш много по-внимателно и деликатно да се разхождаш в този „стъкларски магазин”. Искаше ми се да се движа из него, все едно съм фигурист на кънки – да запазя свободата на действията си, без да счупя нещо. Това е упражнение, което френският културен контекст може да предложи – там има огромно натрупване на култура, която тежи, както и правила, които те ограничават, но с които можеш и да си играеш. Този тип упражнение започна да ми става все по-интересен, а и актьорите са много добри. Те много обичат, когато някой започне да „гази из лехите” – от ранно детство им е втълпено, че така не се прави, но ако някой друг даде тон, веднага хукват след него.

Публиката също прие представлението много добре, в крайна сметка зрителят иска да бъде докоснат в някаква точка на чувства, в някакво емоционално пространство. При една много рационално настроена публика, каквато е френската, когато се появят внезапно чувства, за нея това е изненадващо и приятно.

Яна, вярвате ли, че думите буквално могат да лекуват човека, който ги изговаря; човека, който ги записва; и човека, който ги чете. Говоря за книгата ви „Да бъдеш Христо Мутафчиев”?

Я. Б.: Категорично да, макар че точно тази книга не трябва да се тълкува като някаква лечебна библия. От моя страна тя беше приятелски жест в труден момент. Беше важна за този, за когото се разказва, и за другите в неговото положение. Не е универсална, насочена е към конкретна публика. А по принцип, думите могат чудеса да правят… И изречените, и чутите, и написаните, и прочетените, и неизречените също!

Какво ще правите на следващия ден след премиерата на „Хората от Оз”?

Г. Ст.: Поне моята идея е много да спя. Но всеки път, когато го реша, обикновено отварям очи в 6.30 сутринта и започвам да нервнича.

Я. Б.: Много ми се иска да кажа, че ще замина в някоя далечна страна, но ако наистина стане, ще е много голяма изненада.

Премиерните представления на „Хората от Оз” са на 5 и 6 април в Театър 199.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display