Днес ще продължим с демитологизирането на унаследените от тоталитаризма обществено-политически митове, хвърляйки поглед върху отношението на партийната идеологическа пропаганда към труда. Темата е необятна – както ще видим, не за мит става дума в случая, а за цяла митология. Доколкото, като всеки друг, и комунистическият тоталитаризъм е мимикрия, това отношение е двояко – официално и неофициално. Официалното отношение е за публична, за обществена употреба, докато неофициалното е за вътрешнопартийно, за засекретено ползване, ползване, достъпно не за цялата членска маса на Партията-ръководителка, а само за партийния елит. Официалното отношение се състои от партийните конгреси и пленуми, от церемониални обръщения на партийни апаратчици от първата фаланга, на министри и секретари към любимия народ, към братския Съветски съюз и към цялото прогресивно човечество, от първомайски и деветосептемврийски паради и манифестации, от изпълнявани и преизпълнявани в съкратени срокове петилетки, от целия колкото тържествен, толкова и кух маскарад, от една кънтяща фасадност, която е зловеща и смешна едновременно. Недосегаемата за общественото внимание неофициална част съдържа номенклатурните привилегии на номенклатурните привилегировчици, техните вили, почивни станции и резиденции, луксозните им задгранични командировки, магазините, заведенията и ловните стопанства със специално предназначение, които са недостъпна за чужди очи държавна тайна. Всички тези съсловни и кастови привилегии са финансирани не от паразитизма на партийния елит, а от труда на милионите редови творци на благата, на онези обезправени, безимотни и отрудени работници и селяни, които аз бих нарекъл бели негри. И които по първомайските манифестации пееха с бодра служебна усмивка на лице:
Повдигнете си челата,
о, герои на труда!
Вий творци сте на благата –
да живей, живей труда!
Версията на отдел „Агитация и пропаганда“ беше, разбира се, различна. Според нея трудът беше експлоататорски, социално несправедлив и убийствен само в условията на хищническия империализъм, където потосмукачната машина (Маркс) на едрия капитал най-безскрупулно ограбва бедния пролетариат за свои лични облаги.
Според партийната идеологическа пропаганда под слънцето има два вида труд: капиталистически, който е угнетяващ и зъл, и социалистически, който е благороден, ликуващ и възраждащ. Нейде през втората половина на 60-те Партията-ръководителка оцени така високо хуманизма и възвишеността на нашия социалистически труд, че реши да го направи задължителен – издаден бе държавен указ за борба срещу паразитизма. След което Народната милиция предприе истинска общонародна гонка на хора, които не упражняват, казано на казионен език, общественополезен труд. През работните часове на деня по заведения и паркове тръгнаха хайки, съставени от милиционери и доброволни отрядници, които издирваха младежи и девойки, за да им дирят сметка защо, докато родителите им работят, те се шляят из кафенета и ресторанти и водят паразитен, сиреч буржоазен начин на живот. След като бях изключен от университета, и аз попаднах в полезрението на Народната власт – милиционери и отрядници ме подбраха и ме закараха в Окръжно управление на МВР в родния ми град Силистра, където бях заточен. Началникът, полковник Славов, искаше да знае, защо безделнича. „Ами, защото досега следвах, но ме изключиха от университета. Опитах да се вредя във в. „Силистренска трибуна“, където бях публикувал многократно, но там ми казаха, че „Силистренска трибуна“ е орган на ОК на БКП и за изключени като мене вратите на вестника са затворени. Така че за мене работа няма.“ „А-а-а, не се тревожи – успокои ме полковникът. – Не започнеш ли до две седмици да работиш, кварталният отговорник, лейтенант Драганов, ще ти намери работа. Той е много оправен – досега никого не е оставил без работа, няма да остави и тебе. Все някъде ще те настани – я във „Вторични суровини“, я в „Пренос-превоз“, я в керамична фабрика „Комунистически манифест“. Там работа за такива като тебе има колкото щеш!“
Е, не стана така – педагогиката на лейтенант Драганов не проработи при мене. Аз имах други планове, които заобиколиха и „Вторични суровини“, и „Пренос-превоз“, и керамична фабрика „Комунистически манифест“. Други, международни пътища грабнаха нозете ми и ме поведоха право в сърцето на гнилия Запад – предпочитах да стана жертва на експлоатацията на човека от човека, отколкото да си остана творец на благата.
Това разделение на труда на благороден (социалистически) и неблагороден (капиталистически) бе дело не на полковник Славов и на лейтенант Драганов, а на конюнктурата – полковникът и лейтенантът само охраняваха въдвореното от нея статукво. Всяко работно място значеше плащане на данъци, а данъците допринасяха за финансирането на лукса, в който тънеха партийните апаратчици. (Онзи лукс, за който Достоевски пише, че с него се свиква лесно, но трудно се отвиква от него.) Тъкмо затова лекторите от отдел „Агитация и пропаганда“ агитираха и пропагандираха, че унизителен е само трудът в условията на капитализма – под слънцето на мира и социализма унизителен труд няма. Тази теза се корени обаче дълбоко в народопсихологията ни. Унизителен труд наистина няма, но има предпочитан труд. Както има и труд, който не е предпочитан. Ето защо според мен поговорката ни „залудо работи – залудо не стой!“ е не конструктивна, а деструктивна. Обогатяващ духовно, възраждащ, вдъхновяващ и ощастливяващ е само творческият труд – не и трудът във фабрика „Комунистически манифест“. Неслучайно и сам Маркс е работил не в керамична фабрика, а с перо в ръка.
Колкото до рекламните агенти, митоманите от отдел „Агитация и пропаганда“, аз не им завиждам – и тяхната не е лека. Жива мъка е да защитаваш конюнктурни тези, при това срещу действителността, да прокарваш партийнополитически идеи и стратегии срещу човешката природа. Която винаги има последната дума, винаги е краен победител. Тя не само марксизма – и ленинизма, и нацизма, и реалния социализъм надви, направи го съвсем, съвсем нереален. Още приживе, в неговите дебри още сатирата на Радой Ралин прояви милост към апологетите на партийната идеологическа пропаганда – съжали ги поради нерадостната им професионална участ и ги увековечи в ритъм и рима:
Как мислите, за много просто ли
да бъдат хората апостоли?
Не се превъзпитава нация
със гола само агитация…
