Откъс от първата книга на български език, която се осмелява систематично да реконструира мисловната структура на сложния философски „евъргрийн“ на Мартин Хайдегер
Изследователят е движен от надеждата, че ще посади своето дърво в градината на българската култура, което да е полезно за хора без системни и трупани през специализирано образование познания във философията, но пък изпълнени с интерес към темите на легендарната Битие и време.
Но колкото и да иска да говори общопонятно, тази книга не си служи с обичайни (нефилософски) делнични думи, защото те биха изопачили казваното. Да, авторът предлага гостоприемна за най-различни читатели книга, но честно признава, че изследването му би допаднало само на онзи, който е готов да преброди едно по едно понятията, изграждащи изложената в нея мисловна конструкция, и да понесе тежките синтактични структури, свързващи ги помежду им. В замяна читателят ще види накрая как тази конструкция се възправя пред погледа му цялостна, съгласувана, вълнуваща.
„Хоризонт и екстаз. Битие и време – систематична реконструкция“, в два тома, Владимир Раденков, Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“, 2025 г.
Предговор
Тази книга предлага систематично тълкуване на Битие и време – един от най-влиятелните философски текстове на миналия век, публикуван от немския мислител Мартин Хайдегер през 1927 г. Тя не подхожда историко-философски – не проследява изчерпателно мотивите от философската традиция, продуктивно усвоени и оригинално сплетени в Хайдегеровия opus magnum, неговите близости и противопоставяния в съвременния му контекст или многообразните линии в историята на въздействието му. Имащ зад гърба си не само хуманитарно, но и инженерно образование, авторът на настоящата монография си поставя за цел да реконструира, едновременно детайлно и цялостно, мисловната конструкция, изложена в Битие и време. Подходът му се състои от следните основни моменти:
1. Плътна интерпретация на текста, следваща като цяло неговата концептуална учлененост и последователност.
2. Изявяване на основните понятия и структури, съпоставящо ги същевременно с най-значимите в интерпретативната „оптика“ мисловни фигури, по отношение на които те съдържат момент на продуктивно усвояване или полемична реплика.
3. Избягващо логическите приплъзвания показване как всеки един градивен елемент или модул на мисловната конструкция, изложена в Битие и време, се свързва с всеки друг, което включва посочването на нейните противоречия и пропуски.
4. Търсене на най-точния превод-тълкуване на Хайдегеровата терминология, който същевременно участва в едно изложение, еманципирано от Хайдегеровия текст.
Тази книга произлиза от общосподеления порив към философстване за „живота, вселената и всичко останало“ и се занимава с един текст, който е нещо като „Бийтълс“ във философията. Насмалко обаче авторът ѝ да се откаже от намерението си да я напише, откривайки, че идейните плодове на Битие и време отдавна са операционализирани в журнални мъдрости. Мисълта, която го мотивира впоследствие, бе, че неговият занаят се състои в това да покаже поради какви основания и в какъв смисъл се явяват истини популярни мантри като „всичко е взаимосвързано“, „действителността е енергия“ или „осмели се да излезеш от зоната си на комфорт“. Носеният на крилете на силно желание замисъл на тази книга е тя да бъде четена отвъд тесния академичен кръг от хора без специална експертиза в областта ѝ, но с интерес към разискваните в нея въпроси. Но колкото и да му се щеше да пише общопонятно, авторът ѝ нямаше как да си служи със самопонятните думи и леките изречения на делничното общуване, защото тогава казваното от него просто не би било същото. Наистина, той следва самия Хайдегер в разбирането, че основателните философски понятия произхождат не от конвенция на един академичен цех, а именно от вслушването в делничната реч. Но според това разбиране философът се вслушва не в непосредствено изричаните от тази реч доверени значения, а в преиначените и закрити от тях изначални и необичайни разкрития. По стъпките на Битие и време настоящата монография си служи с термини, които, макар и извлечени от естествения език, са не по-малко строги от изкуствените термини на точните науки. Всичко това не означава обаче, че е достъпна само за посветени. Напротив, тя предлага настойчиво гостоприемството си – с уговорката, че то би допаднало само на онези, които са готови да я четат като трактат по математика или систематично съчинение от времето на немския идеализъм. Тя очаква от евентуалния си читател търпението да преброди едно по едно понятията, изграждащи изложената в нея мисловна конструкция, и да понесе тежките синтактични структури, свързващи ги помежду им, като в замяна му обещава, че няма да го подведе и накрая тази конструкция ще се възправи пред погледа му – ако не като най-вярната, то поне като кохерентна и цялостна.
Авторът на тази книга си дава сметка, че това е едно доста високо очакване, доколкото той не гарантира с авторитета на името си, подобно на един Хегел, че ще оправдае рискованата инвестиция на време и усилие от страна на читателя. Работата върху настоящата монография продължи пет години и напомняше на градеж на сграда, чиито издигани отгоре-надолу стени са страниците, тухли – думите, частично застъпващи се с онези от околните редове, а хоросан – белите полета между думи и редове. Тъй като с напредването си тълкуването, на свой ред изграждащо една мисловна конструкция, се преобърна най-малко на два пъти, щастливият край на горната аналогия бе в това, че намиращите се на предходните страници „основи“ и „етажи“ позволяваха да бъдат съответно „преналети“ и „преизградени“. При все че е съставен от различни „тектонични пластове“, следващият по-долу текст се отличава с монолитна „текстура“.
Преди да го открием пред читателските погледи, ще дадем за тяхна ориентация съвсем кратки сведения относно неговата формална и концептуална структура.
Книгата се състои от предговор, четиринадесет глави и заключение, разделени в два тома, които съответстват тематично на двата раздела от първата част на Битие и време, изчерпваща фрагментарната осъщественост на Хайдегеровия проект.
Първа глава не интерпретира Битие и време, а осъщественото в лекциите от летния семестър на 1931 г. продуктивно тълкуване на Аристотеловото иновативно разбиране за битието като движение, т.е. като задействан и насочван от крайната си „точка“ дисконтинуален преход от „възможност“ към „действителност“. Интерпретацията на това продуктивно тълкуване, кулминираща в онагледяващата я схема, оглавява книгата, защото според нас то е незаменим ключ към разбирането както на цялостната концепция, така и на отделни моменти на Хайдегеровия opus magnum. От една страна, бидейки написана последна, първата глава е „витрината“, излагаща най-зрялото състояние на изследването, и играе ролята на неговия съдържащ го в миниатюра „голям взрив“. От друга страна, бихме искали да се застраховаме пред академичния читател, че тя интерпретира плътно единствено текста на лекциите от 1931 г., без да контактува пряко с продуктивно тълкувания от тях текст на Метафизика и без да взема отношение към вторична литература както върху първия, така и върху втория текст.
Втора глава реконструира отчасти §19–21 на Битие и време, де(кон)струиращи Декартовото разбиране за протяжна субстанция, отчасти частите на лекционния курс от втория триместър на 1940 г., де(кон)струиращи Декартовото разбиране за мислеща субстанция. Тя също предхожда реконструкцията на концептуалната конструкция, изложена в Хайдегеровия opus magnum, защото изяснява добитото в спор с Декарт понятие на Хайдегер за представянето като най-производния начин на битие, а това понятие се явява един от базисните градивни елементи в тази реконструкция. По отношение на втората глава, написана предпоследна, отново важат застраховките, направени по отношение на първата.
Трета глава се отнася приблизително към §1–5, 7–10, 12, 28 и 63 на Битие и време. Тя излага целта, подхода и основополагащите понятия на Хайдегеровия проект за фундаментална онтология, т.е. за тематизиране на битието като единното „първоначало“, представляващо във видоизмененията си че-е-и-как-е-то, което конституира трансцендентално различните видове биващо (съществуващо).
Четвърта глава тълкува §13–16 и 18. Тя се съсредоточава върху понятието за света като основен момент от битийната устроеност на Dasein – биващото „човек“, отличено с това, че разбира несъзерцателно битието. В нея узнаваме, че светът е хоризонт на едно екстатично, т.е. априорно предхождащо себе-си-то разбиране, който конституира холистки биващото, срещащо се в него изначално по „практически“ начин, т.е. като подръчно.
Пета глава, която е най-голяма по обем, интерпретира §17, 28–29, 31–34. Нейна тема е херменевтично-кръговият начин, по който Dasein, екстатично захвърлен (ситуиран) в екстатично нахвърления (проектирания) от него хоризонт на света, разбира „практически“ биващото, вестяващо се в този хоризонт. Тук са разгледани обстойно понятията „разбиране“, „разположение“ и „реч-изреченост“, фиксиращи трите равноизначални момента в „триединната“ структура на това разбиране.
Шеста глава, която е втора по обем, се отнася към §25–27, 35–39, 41, 60, 62, 66 и 71. Тя излага формално-априорните структури на грижата, обгрижването и делничното погрижване. В нея узнаваме, че: като онтологически-изначалния начин на битие на Dasein грижата, тъждествена с обгрижването, представлява „триединство“ на три равноизначални момента – екзистенциалността (нахвърлянето), фактуалността (захвърлеността) и битието при вътресветово биващото (пропадането); делничното погрижване, чието себе-си е Се-то (das Man), е привативна модификация (отнемащо и изродяващо видоизменение) на грижата; автентичната и неавтентично-делничната екзистенция, трансцендентално конституирани от грижата и погрижването, си съпринадлежат в онтологичната структура на екзистенцията (битието на Dasein) по начина на взаимното си модифициране.
Седма глава, оглавяваща втория том на монографията, тълкува §30, 40, 49–53 и 68b. Тя е посветена на онтологичното понятие за смъртта като съдържателно неприцелена възможност на Dasein, чието приоритетно себенахвърляне в нея като „въплътена“ в съдържателно прицелените му възможности ги конституира като автентични. Тук става въпрос и за това, че възможността на смъртта се разкрива за Dasein в настроението „страх“, в което той изпитва същностната си бездомност в доверения му неавтентично-делничен свят.
Осма глава интерпретира §5, 45, 61, 63, 65–68a, 69–71 и 83. Нейна тема е екстатично-хоризонтната времевост, представляваща онтологичното „естество“ на грижата, в което се корени единството както на структурните ѝ моменти, така ѝ на модусите на цялостната ѝ структура. Тук узнаваме, че: бъдещето, „миналото“ и настоящето са три едновременни и съпринадлежащи си начина на битие извън себе си, които Хайдегер назовава екстази; времевостта е „кинетична“ структура, чието несукцесивно осъществяване на формално-априорно равнище е времето; привативната модификация на изначалната времевост във времевостта на погрижването се състои в това, че настоящето произтича от бъдещето и „миналото“, избягвайки частично от тях и поставяйки ги частично в зависимост от себе си; светът е иманентен хоризонт на екстатичното време.
Девета глава разглежда §36, 68с, 78–81. Тя се фокусира върху случващото се по същностна необходимост обръщане на „практически“ отчитаното свето-време, което е времевеенето (осъществяването) на времевостта на погрижването и представлява безкрайна прекъсната последователност от екстатично разтегнати разнородни сега-та, изпълнени с цялостните дадености на подръчно биващи, в часовниково измерваното сега-време, което е времевеенето на една времевост на представянето и представлява безкрайна непрекъсната последователност от непротяжни еднородни сега-та. Тук е показано, че обръщането на свето-времето в сега-време има характера на привативна модификация, състояща се в това, че настоящето произтича от бъдещето и „миналото“, избягвайки изцяло от тях и поставяйки ги изцяло в зависимост от себе си.
Десета глава реконструира отчасти §82 на Битие и време, де(кон)струиращ Хегеловото разбиране за време, отчасти частта на лекциите от летния семестър на 1927 г., де(кон)струираща Аристотеловото разбиране за време, залегнало в основата на Хегеловото. Тя изяснява, че сега-то на сега-времето представлява лишен от съдържателна изпълненост непротяжен преход, който опосредява последователните „протенции“ и „ретенции“, съдържащи съзерцателно-тематичните „перспективистични отсенки“ на едно постъпателно опредметявано (превръщано от подръчно в налично) вътресветово биващо.
Единадесета глава се занимава отчасти с §64 на Битие и време, отчасти с непосредствено следващата книга Кант и проблемът за метафизиката, основана върху лекциите от зимния семестър на 1927 г. Тя излага Хайдегеровото продуктивно тълкуване на Кантовата Критика на чистия разум, съгласно което способността за въображение е екстатично-хоризонтното време, а трансценденталният Аз се основава върху нея в качеството си на формалната структура на представянето, чието онтологично „естество“ е сега-времето като двойно привативна модификация на изначалното време. Тук е предложено едно онагледено със схема транспониране на понятията от Критика на чистия разум в „ключа“ на Битие и време.
Дванадесета глава излага в спор със Свят и безкрайност на Ласло Тенгели интерпретативната ни теза, че „протенционално-ретенционалният“ хоризонт на опредметяването на едно вътресветово биващо, представляващ отворена цялост, потенциално-безкрайна според принципа на добавянето, произхожда по начина на едно изродяващо видоизменение от хоризонта на света, представляващ затворена цялост, потенциално-безкрайна според принципа на делението. Този спор бе един от поводите за написване на книгата.
Тринадесета глава засяга §45–48 и 64. Тя изяснява, че самостоятелността и цeлостта на Dasein се състоят в себезастигането (себенаваксването) му като онтологически-изначално забягващ във възможността на смъртта „по-напред“ от съдържателния прицел на възможностите, подсигуряващи устояването на неговото себе-си в настоящето на цената на изпадането му в зависимост от Се-то. В навярно най-непридържащите се към Битие и време пасажи на тази книга са класифицирани основните варианти по отношение на самостоятелността и цeлостта на Dasein.
Четиринадесета глава разглежда §10 и 43. Тя обсъжда, предимно в разговор с Хайдегер и философската традиция на Александър Кънев, въпроса дали авторът на Битие и време застъпва своеобразен кантиански дуализъм на трансцендентално-идеално битие/време и емпирично-реална природа. В края ѝ е нахвърлена една неподета от Хайдегер хегелианска възможност за „спасение“ на проекта Битие и време от апориите, в които го въвлича въпросният кантиански дуализъм.
Заключението представлява онагледен посредством схеми кратък речник на основните понятия и взаимовръзки, които изграждат реконструираната в тази книга мисловна конструкция на Битие и време.
Определено негативно с оглед на обхвата си, настоящото изследване не тематизира собствено §44, излагащ онтологически-изначалния феномен „истина“; втора глава от втори раздел, излагаща онтологичното понятие за съвест; и пета глава от втори раздел, излагаща историчността като момент от онтологичната устроеност на Dasein.
За да не бъде спъвано четенето, многобройните позовавания на Битие и време са означени в самия текст с кръгли скоби, в които са посочени единствено съответните номера на страниците от немския оригинал – Martin Heidegger, Sein und Zeit, Tubingen, Elfte, unveranderte Auflage, 1967, Max Niemeyer Verlag.
Авторът на тази писана в усамотение книга благодари във връзка със ставането ѝ възможна на трима души. На професор Димитър Зашев – преподавателя и приятеля, който го вдъхнови за философията със своите поетично концентрирани интерпретации, хващащи с увлекателна драматика „цаката“ на казваното от големите мислители; автора на използвания от него грандиозен превод-тълкуване на Битие и време, който, подобно на оригинала, революционизира философската лексика на своя език. На доцент Христо Стоев – колегата и приятеля, в чието лице му се разкри „регулативната идея“ за философско писане, носещо полза за читателя с трудния си синтез на добросъвестност, систематичност и достъпност; автора на използвания от него шедьовър Понятията в Критика на чистия разум, излагащ по непостижимо ясен начин концептуалната архитектоника на Кантовата класика. На майка си – единствения човек, от когото можеше да очаква посвещаване в необходимия размер; неакадемичния, но магичен помощник, комуто отправя посвещението на първа страница.
