Начало Идеи Гледна точка Храмовата завеса се раздра
Гледна точка

Храмовата завеса се раздра

Теодора Димова
06.08.2013
1334

 TDimova

Човешките ценности са вечни и непреходни. На тях се крепи всяко общество. Именно те са, които правят обществото общество. Без тях то е сбор от индивиди. Те са невидимите нишки и принципи, които ни свързват едни с друг и ни превръщат в общност. А тяхната липса означава разпад на обществото, означава, че то не може да произвежда никакви блага. Тяхната липса означава липса на доверие. А нарушаването на доверието е като храмовата завеса, която се раздира отгоре додолу. Защото обществото е обществен организъм. Изгубването на чувството за органичност е пагубно и разрушително. Това се случи през последните 23 години. Сега обираме гнилите плодове. Но Творецът е вложил в нас инстинкт, които винаги ни води към светлината, доброто, към любовта и той никога не може да бъде унищожен докрай. Ето това започва да се случва с тези протести. Този инстинкт проговори най-напред с гласа на унижението, обидата, поруганието, но после се събуди и проговори с гласа на достойнството и честта. И именно този най-същнностен инстинкт изкара тези десетхи хиляди хора на площад „Независимост”. Той същият говори в тези 70 социологически процента, които подкрепят протестите. Това е Божият и човешки глас в нас, който беше подтискан, подиграван, смазван. Сега ние искаме нов, честен обществен договор, изграден на основата на доверието. Защото досегашния беше изграден на основата на измамата, арогантността и цинизма.

За да илюстрирам мислите си, ще ви разкажа два епизода от филма „Ганди” на Ричард Атънбъро, който случайно или не, наскоро гледах отново. 

Въоръжени британски войници са застанали пред протестиращите индуси и не им позволяват да продължат пътя си. Четирима индийци – без каквото и да е оръжие – отиват съвсем близо до войниците, застават пред тях. Войниците започват да ги удрят с прикладите на пушките си. Те не се съпротивляват, падат. Идват жените им и ги извличат, помагат им да се оттеглят. Идват нови четирима индийци и застават пред войниците. Отново са бити, съборени, пребити. Техните жени идват и ги изтеглят. На тяхно място идват нови четирима…и други четирима…и други… Застават пред въоръжените мъже неподвижни, но с ясното съзнание, че ще бъдат ранени, а може би и убити.

Ето тази евангелска кротост сломява властта на най-мощната колониална империя и Индия спечелва своята независимост.

И още един епизод. Тя спечелва своята независимост с цената на това да бъде разделена на две – на Индия, където остават преимуществено индуисти и Пакистан, населяван от мюсюлманите. При това разделение избухват нови сблъсъци, нови бунтове, нови вражди. Ганди обявява своята гладна стачка, както той се изразява, своя „пост”. Ганди е на легло, приема само вода, погледът му е замъглен, движенията му са забавени. При него идва един индийски бунтовник – разгневен, побеснял, пропит от омраза и безсилие, казва му, че се намира в ада, защото е убил едно мюсюлманско дете, размазал е главата му в стената. Защото преди това те са убили неговия син. И бавният, мъчителен отговор на Ганди: да, ти си в ада, но ти можеш да излезеш от ада. Намери едно дете без баща и без майка, започни да се грижиш за него, отгледай го като свое, ти му стани баща, ти му стани майка. Но това дете непременно да бъде мюсюлманче. Бунтовникът рязко и гневно си тръгва, прави няколко крачки, но се спира, обръща се, връща се назад, строполява се в краката на Ганди, заплаква.

Истината и любовта по невидим и непонятен за нас начин неизменно се оказват по-силните, неизменно побеждават.

Споделям тези неща заради нашия протест. Отвсякъде  игнориране, присмех, недоволства – бил карнавален, бил креативен, бил асамблея „Знаме на мира”, белият роял копирал площад „Таксим”, балерината копирала „Окупирай Уолстрийт”, било бездарно, посредствено, тъпо. Не искам да влизам в спорове. Искам да изтъкна само две неща.

Каква деликатност имаме едни към други на този протест. Никой не натрапва своите виждания, своите мнения, своята политическа пристрастност, своите предпочитания към един или друг лидер. Напротив – всеки се пази от това. Пази се да не засегне другия до него. Пази се да не би нещо да го раздели от лумпена до него. Това ми прави покъртително впечатление от самото начало.

И още нещо. Няма нужда на всяка цена, непременно да излъчваме лидер. Би било прекрасно, ако той се появи, но след като не се е появил, няма нужда като оракулско заклинание да повтаряме, че „протестът няма лидер”, което е на стъпка от това да кажем, че той е само морален акт, че той се изчерпа със самото протестиране, че той вече е постигнал целта си, защото се е зародило гражданското общество. Оставката на Орешарски и предсрочните избори могат да бъде постигнати и без „протестът да има лидер”. Нагледахме се, напатихме се през тези 23 години от лидери-месии, да не ги изброявам поименно. Очаквахме ги като  спасители, които с вълшебна пръчка да разрешат проблемите ни, но никой от тях не ни спаси. В някакъв смисъл нашият протест е отказ от този манталитет да тръгваме след някой лидер наготово. Извършва се дълбинна промяна в социалните ни нагласи, реакции, настроения. Няма още избистреност и яснота, има лутане, търсене, но нека! Инстинското намиране следва само след истинско търсене.

Нашият протест такъв, какъвто е, е по-силен от всеки лидер. Ето в това е нашата сила. Ние сме по-силни без камъните, онези „обли, речни камъни”, с които един депутат тържествено се разхожда из медиите и ги показва като ловен трофей. Камъкът на Кутев. По-силни сме без агресия, без омраза. По-силни сме с праведния си гняв, с нетърпимостта към демагогията, шикалкавенето, лъжите. По-силни сме с нашата упоритост, с противопоставянето на истината и добротата срещу лъжата, арогантността и цинизма.

Парламентът опустя. Избранниците се оттеглиха край морската прохлада и синева на заслужена почивка след „пакетите от социални мерки”. Ние останахме пред празната сграда сред напечените улици, в най-горещата точка на лятото. Има някакъв трагизъм, нещо от нагорещените, блестящи, ослепителни до болка пейзажи на Камю в това викане и обграждане на една празна сграда. Когато депутатите бяха вътре, ние викахме срещу тях. Но когато ги няма, нашите викове са срещу всички онези бивши депутати, разединили се от народа си, обезсмислили и поругали надписа на фасадата на сградата. Именно в резултат на това разединение ние сме най-бедната страна в ЕС. Но в същото време сме най-лъжливата и най-крадливата.

Срещу лъжата, арогантността, цинизма се надигна нашият протест. Срещу поругаването на обществения договор и доверие се надигна нашият бунт. Срещу тези, които раздраха храмовата завеса от горе до долу се надигна нашето негодувание. И то няма да бъде укротено и излъгано от нови демагогии, от нови лъ жи, от нов месии.

Уверена съм в това и към това призовавам.

Теодора Димова
06.08.2013

Свързани статии

Още от автора