Най-големият (все още) действащ православен храм на Балканите, в по-ново време и катедрален храм на поместната Българска православна църква, носи името на светец, просиял и канонизиран в земи, твърде отдалечени от полуострова. Светец, който няма нищо общо с балканското православие, осмислено в неговия регионален, а не национален аспект. Разбира се, ако се абстрахираме от конкретната историческа ситуация, в която е изграден този храм, избирането на неговия патрон би изглеждало напълно разбираемо и оправдано от гледна точка на християнския универсализъм и надетничност, които поне на теория заличват разликата между юдеина и елина (по ап. Павел…) – светците, прогласени от една поместна православна църква са светци на цялото Православие, на едната, свята и вселенска Църква. Но в историята на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София парадоксите и геополитическа обремененост доминират така явно, че опитът да се абстрахираме от тях би ни отвел в съвсем погрешна посока…

Идеята за построяването на православен храм, който да ознаменува благодарността на българите към техните освободители от турско робство, датира още от времето на Учредителното събрание, заседавало от февруари до април 1879 г. Неин автор е Петко Каравелов, подпредседател на събранието, представител на най-изявените русофили в България и един от основоположниците на либералното политическо течение. В края на заседанието от 13 април 1879 г., което се председателства от него, Каравелов прочита получената телеграма – отговор на подравлението, изпратено няколко дни по-рано от председателя на Събранието митрополит Антим Видински до руския император Александър II по случай „неговото чудесно избавление” от покушението, извършено над него на 2 април с.г.[1] След като депутатите изслушват прави текста, изпратен от руския държавен канцлер княз А. Горчаков, Каравелов предлага да се изпрати още една поздравителна телеграма, тъй като Учредителното събрание сега е в пълния си състав. Накрая подпредседателят допълва, че Събранието има да изпълни още едно задължение: Тъй като нямами никакъв памятник за освобождението си, то аз предлагам да задължим народа нравствено да построи храм в Търново на Чанлъ Тепе, който храм да се посвети на Александра Невски, Руский Святец и герой”[2]. Предложението на Каравелов се приема „единогласно и с въсхищение”[3].

Чанлътепе или Хисаря е името на един от скалистите хълмове на Търново, който още преди Освобождението впечалява метни българи и чуждестранни пътешественици с остатъците от стари зидове. Според Историята на К. Иречек, публикувана през 1876 г., през Средновековието този хълм е наричан Царевиц и там е била най-укрепената крепост на престолния град на Търновското царство. Възможно е П. Каравелов да е търсил известна приемственост с Второто българско царство, предлагайки осеяният със средновековни руини хълм да стане място на бъдещия „храм на освобождението”. Нито той, нито който и да било от депутатите обаче не е споходен от опасението, че реализирането на идеята несъмнено ще породи непоправими щети на археологическото наследство, свързано с Българското средновековие. Което едва ли можем да оправдаем единствено със слабите познания на учатниците в Учредителното събрание за това какво представлява археологията – в тогавашна Европа тя отдавна е утвърдена като научен метод за изследване на миналото. Стремежът да се демонстрира признателност към руския император притъпява у депутатите усещането им за собствена историческа памет. Единственият, който деликатно се опитва да отклони идеята за храм на Чанлътепе, е известният познавач на търновските старини д-р Васил Берон[4], който също е депутат в Събранието и в своите дългогодишни изследвания стига до извода, че на хълма не само е била най-важната част на столицата, но и патриаршеската катедрала „Възнесение Христово”[5]. След като на 13 април 1879 г. депутатите приемат предложението на П. Каравелов, заседанието е прекъснато за един час, но при неговото подновяване д-р В. Берон взима думата и предлага храмът, възпоменаващ Освобождението, да бъде издигнат на най-високото място на Балкана – на връх Св. Никола (дн. Шипка), гдето толкова герои паднаха за нашата свобода. Депутатите приемат и тази идея, но скоро ще се окаже, че тя няма да бъде осъществена от българите – междувременно е подета и собствено руска инициатива, при това под патронажа на самия Александър II[6]. По тази причина през следващите десетилетия д-р Васил Берон е забравен като първия автор на идеята за построяването на храм-паметник в Шипченския балкан.

В крайна сметка Чанлътепе, или Царевиц, оцеляват за родната ни археология благодарение на амбицията на първия български княз Александър I Батенберг „храмът за освобождението” да бъде издигнат в София. При реализирането на неговия замисъл обаче стихийното българско русофилство ще постави на изпитание съдбата и на друг исторически паметник, при това с общохристиянско значение. След като през февруари 1882 г. Министерският съвет решава бъдещият храм да бъде построен в пространството югоизточно от старинната църква „Св. София”, един от членовете на Комитета за въздигането на „Св. Ал. Невски” – Иван Наумов – предлага древната базилика, която по това време е в тежко състояние, да се доразруши и тухлите й да се използват при новия строеж. Срещу това категорично възразява архитект Иван Богомолов, автор на първия проект на храм-паметника, който е успял да издейства от Археологическото дружество на Русия реставрацията на древната „Св. София”[7].

Избирането на св. Александър Невски за патрон на бъдещия храм на Освобождението на пръв поглед изглежда твърде логично – това е небесният покровител на руския цар, чиито войски донасят свободата на България. Този храм можеше да носи името и на воинът победоносец св. Георги или на св. Николай, почитан в Русия като покровител на пътниците и на войните, или дори на самата Божия майка, с чиято небесна помощ се свързват известни победи на руското оръжие. Но логиката на следосвобожденския ентусиазъм диктува храмът, посветен на Освобождението, да бъде посветен не на друг, а на небесния закрилник на Александър II. Затова и всяка проява на благодарност към освободителите поставя именно неговата личност в центъра на българската признателност, а саможертвата на воините остава сякаш на втори план – Всеки Българин знае сега кому дължи свободата си… Името на царя-освободителя е станало свещенно на всеки Българин; то ще се предава от бащи на синове и внуци, като най-скъпоценно наследие от род в род до века[8]. Не случайно възванието, с което княз Александър I Батенберг призовава своите поданници да дадат лептата си за съграждане на инициирания от Учредителното събрание храм-паметник, се казва, че честния този храм ще бъде памятник на признателност на Българския народ към Царя-Освободител. То е издадено на 19 февруари (З март ст.ст.) 1881 г. – в първите години след Освобождението на тази дата се чества не само подписването на Санстефанския договор, но и възцаряването на Негово Величество руския император Александър II, като в негова чест Българската църква отслужва благодарствени молебени.

Конюнктурата на новосъздаденото княжество не просто свързва руския император с харизмата на Царя Освободител, пренасяйки безкритично в българска среда прозвището, с което руските селяни го прославят заради отмяната на крепостничеството през 1861 г. За прохождащите в свободата българи, имали само допреди година султана за свой цар, руският император придобива месианския образ на „най-благодетелния от християнските самодържци”, повелителя на православната ойкумена, който подобно на своите предшественици се грижи като баща за добруването и закрилата на всички православни народи по света. Властващото русофилство в следосвобожденското ни общество ще подхранва верноподаническите чувства на българите към руския цар като към техен спасител и неформален владетел, който държи в ръцете си съдбините на младата нация. И ако внимателно се вгледаме в дневниците на заседанието на Учредителното събрание от 13 април 1879 г., не може да не направи впечатление, че идеята за храм на Освобождението е лансирана от П. Каравелов не във връзка със ситуация, свързана с подписания година по-рано Санстефански договор, а със спасяването на Александър II от поредния атентат – благодарността за националната свобода се трансформира в благодарност на доброжелателни имперски поданици. По това време в Русия освободените от крепостничеството руски селяни строят храмове, които посвещават на небесния покровител на Александър II в знак на признателност за отмененото крепостно право. И това съвсем не е израз единствено на религиозните чувства на довчерашните крепостни. Предлагайки храмът на българското освобождение да бъде посветен на „руския светец и герой”, Петко Каравелов поставя българите в ролята на благодарните руски селяни – с единствената разлика, че на българска почва благодарността към Царя Освободител е свързана пак с освобождение, но от… турско робство. Така в младото българско княжество е копиран формираният в Руската империя държавен култ към св. Александър Невски.

Свързването на живелия през ХIII в. новгородски княз с претенциите на руското самодържавие започва при Иван Грозни и се утвържава с декретите на Петър I. Александър Ярославович, каквото е историческото му име, е победител на шведите при р. Нева (1240 г.) и на тевтонските рицари при Чудското езеро (1242 г.), но проявява изключителна сдържаност по отношение на Златната орда, което му помага да разшири владенията си. Преди смъртта си приема монашество. Сравняват го с кормчия, който в най-страшните бури е успял да съхрани непокътнат държавния кораб. Успехите му на бойното поле, съчетани с праведен живот, се възпяват в летописите като доказателство за неговата святост. Канонизиран е през 1547-а, когато за първи път в историята на Русия владетел се увенчава с царска корона. Новгородският княз светец е издигнат в така нужния на цар Иван Грозни небесен патрон на руската териториална консолидация. По-късно Петър I използва св. Ал. Невски, за да обоснове руските права над Прибалтика, и придава на култа му държавен и политически характер[9]. През 1710 г. на предполагаемото място на Невската битка той основава манастир, посветен на светеца. През 1723 г. в чест на третата годишнина от Нищадтския мир, уреждащ отношенията между Русия и Швеция в района на Балтийско море, Петър I нарежда нетленното тяло на св. Ал. Невски да бъде пренесено от гр. Владимир в Санкт Петербург. Князът светец е обявен за закрилник на новата столица, покровител на руската империя и на нейното войнство. Денят, в който става посрещането на мощите в Санкт Петербург – 30 август (ст.ст. 12 септември) – с декрет на Петър I е утвърден като общоруски празник и в първите две десетилетия е известен като Празник на кавалерите на ордена „Св. Ал. Невски” и на помирението с шведския крал. По-важната от църковна гледна точка дата, свързана с успението на светеца – 23 ноември – като че ли остава на заден план и е показателно, че именно на 30 август честват своите имени дни двамата императори Александровци, при които самодържавният култ към св. Александър Невски бележи кулминация – това са Александър I, победителят на Наполеон, и Александър II. След Отечествената война от 1812 г. новгородският княз започва да се почита и като покровител на победоносната руска армия, която прогонва френските нашественици – защитник на православна Русия от враговете иноверци. Той става един от основните сакрални образи, около които обществената мисъл на Русия гради концепцията на патриотичния подем, обхванал всички аспекти на културата й през целия ХIХ век – негови стожери са православието и славянството. В Русия масово започват да строят храмове в чест на св. Ал. Невски, като в първата половина на столетието те най-често са посветени на победата на закриляния от него Александър I Благословени над Наполеоновата армия. След 1861 г. руското селячество започва да строи тези храмове като знаци на благодарността си към Царя Освободител за избавяне от крепостничеството.

Твърде показателно е, че по времето на Александър II в Русия не е издигнат нито един храм на св. Ал. Невски, който да е посветен на победата в Руско-турската война. Едва две години след смъртта на Александър II в Москва е осветен един параклис на неговия небесен закрилник в памет на войните, убити в бран по реме на войната от 1877–78 г.[10] Не по-малко интересен е фактът, че руският комитет, който предприема изграждането на храм-паметника край с. Шипка, чийто първи дарител е самият Александър II, по предложение на граф Н. П. Игнатиев е посветен на Рождество Христово – чрез него несъмнено е потърсена връзка с довършваната по това време в Москва катедрална църква мемориал „Рождество Христово” (по-известна като „Христос Спасител”), символ на най-голямата руска победа през ХIХ век – разгромяването на Наполеоновата армия[11]. В този акт несъмнено се търси паралел между победоносните войни на Александър I и Александър II.

Може би самият руски самодържец Александър II е имал известен комплекс да свърже победата си над Османската империя със своя небесен закрилник – негови спътници по време на войната от 1877–78 г. не спестяват факта, че руският император приема особено драматично вестта за катострофалния провал на втората атака при Плевен, която се случва на неговия имен ден 30 август, и смята неуспеха за лош знак свише: Никога на Руския цар не се бе случвало да среща деня на своя Ангел в подобна обстановка… Донесения след донесения идваха до Императора, но всички разбиваха сърдцето на Върховния вожд[12]. Тези подробности обаче не са известни на прохождащия елит в княжеството и той бърза да засвидетелства чувствата на новоосвободените българи към Царя Освободител, като то инициира изграждането на три храма в чест на неговия небесен патрон. И трите са издигнати в резултат на чисто българска инициатива – за кратко време след като Петко Каравелов лансира идеята си в Учредителното събрание църкви, посветени на св. Александър Невски, са осветени в Пловдив[13] и край Ямбол[14]. Същественото е, че и двата храма са в пределите на Източна Румелия и явно са стаен израз на надеждата, че предстоящото Съединение на Южна със Северна България ще стане с подкрепата на Русия. Но това в действителност не се случва. За разлика от тези неголеми по площ храмове предложената от П. Каравелов църква с течение на времето придобива размери, несравними с нито един друг храм-паметник в чест на свободата. Бъгарските русофили залагат перспективата храмът „Св. Александър Невски” да се превърне в мощна визия за руската хегемония на Балканите и по този начин още в самото начало съграждането му се поставя в перманентна зависимост от руско-българските отношения. Което историята недвусмислено показва в следващите тридесет години.

Първият български владетел – Александър I Батенберг, решава, че храмът на Освобождението трябва да бъде издигнат не в Търново, а в София, за да има столицата му поне една представителна сграда. Това се случва в края на 1880-а – по-малко от две години след като е избран на българкия престол. По това време министър-председател е Петко Каравелов и младият княз настоява той да прокара решението през Народното събрание. На 19 февруари 1881-ва Александър I подписва възванието си към българския народ за събиране на пожертвувания за бъдещия храм, а на 26 февруари инициира създаването на Централна комисия за неговото съграждане. Намерението е средства да се събират единствено от българи. Князът има не само политически, но и дълбоко личен мотив за изграждането на този храм. Той самият е участвал в Руско-турската война на Балканския фронт като млад офицер от армията на Александър II. Същевременно е племеник на руския император, който е женен за неговата леля [15]. Издаването на манифеста за събиране на дарения за бъдещия храм съвпада обаче с трагичната смърт на Царя Освободител [16]. Отношението на новия руски самодържец, Александър III, към България е като към васална територия. Руската доминация става твърде осезателна във вътрешния живот на младото княжество – изпълнителната власт е дадена в ръцете на руски генерали и офицери и Батенберг трябва да лавира между тяхната диктатура и надигащото се недоволство в обществото. Под влияние на висшите политически кръгове в Санкт Петербург Александър I Батенберг суспендира Търновската конституция. В такава обстановка на 19 февруари 1882 г. е положен основният камък на храма „Св. Александър Невски”. Тържественото за столицата събитие все пак минава под знака на първата годишнина от смъртта на Александър II – подиумът, на който се намират официалните лица, е украсен с националното знаме и с траурни ленти в памет на убития император. В паметния текст, поставен в основите на бъдещия градеж, е записано, че храмът на св. Александър Невски се съгражда във вечна памет на почившаго в Бозе Царя-Освободителя, Царя-мъченика, Всеросийскаго императора Александра Втораго. Това очевидно е поредният акт, чрез който младият княз се опитва да подобри репутацията си пред новия руски самодържец.

Между двете събития – възванието и полагането на основния камък – Александър I Батенберг материализира александровизацията на освободителния култ и чрез още един проект. В края на 1881 г. той учредява второто отличие във формиращата се наградна система на княжеството – ордена „Св. Александър”. Князът копира названието и предназначението на високия руски орден „Св. Александър Невски”[17], като го „побългарява” единствено с надписа „19 феруари 1877 г.” – деня на Санстефанския договор – който се поставя върху задната страна на отличието.

През 1883 г. българското правителство отправя молба до кмета на Санкт Петербург да му бъде изпратен някакъв готов проект за храм. От имперската столица предлагат 32 плана и скици, участвали в завършилия конкурс за възпоменателна църква на лобното място на Александър II край р. Нева. Лично българският княз избира проекта за храма, който трябва да се изгради в София – той е на руския архитект акад. Иван Богомолов и е в стила на руската църковна архитектура от ХVII–ХVIII век, който Николай I налага с указ като „общоруски модел”[18]. Александър I и строителният комитет обаче смятат, че този храм е твърде малък – според проекта той трябва да побира не повече от 1200 души. От акад. И. Богомолов е поискана корекция, така че цървата да бъде разширена и да побира поне 3000 души[19]. Амбициите на младия княз превръщат „Св. Ал. Невски” още на ниво замисъл в най-големия православен храм на България. От тази гледна точка посвещаването му на един твърде неизвестен сред българите руски светец изглежда парадоксално, дори абсурдно. Очевидно комисията, натоварена със събирането на средствата, осъзнава този парадокс и се наема да обясни на българите кой е този „руски светец и герой”, на когото ще се строи църква в столицата, като се опитва да търси паралели и с българското минало: Светий Александър Невский е онзи Християнский Руский герой, който през живота си се е борил и победявал враговете на Россия и на Святото православие… Св. Александър Невский се слави и почита за патрон и покровител, както на царствующия град, тъй и на целата Руска империя.

В старо време приснопамятните наши царе-братя, Петър и Асен, преди да вдигнат знамето на освобождението ни от Гърците, въздигнаха в старата българска столица Търново храм на Св. Великомъченик Димитрий Солунски. Какъто тогава с тоя храм се свързваше историята на нашето освобождение, така и сега, с въздигането храм в България в името на Св. Александър Невский, се свързва историята на освободеното ни отечество с тая на освободителката Русия. С посветяванието на тоя храм в името на тоя светия, ние осветяваме паметта и името на тезоименния негов славен преемник и наш цар-освободител Александър II. Св. Александър Невски става и наш патрон и покровител, неговото достославно име ще свързва на вечно време с неразривна връзка Россия с България, Петербург с София…[20] С типичния следосвобожденски патос политиците и обществениците, ангажирани с изграждането на храма, търсят символните ресурси, които да направят избора на светеца патрон адекватен в общественото съзнание, прокарвайки сакрална връзка между столицата на младото княжество и метрополията на православната империя освободителка, побългарявайки по този начин руския самодържавен култ към св. Александър Невски. За това впоследствие ще помогнат и руските художници, които ще стенописват храма…

През септември 1883 г. Александър I възстановява Търновската конституция и Народното събрание решава да използва дори оспорвания дотогава основен закон на държавата, за да се подпомогне строежът на бъдещия храм. През декемви Министерството на вътрешните работи и вероизповеданията разпраща из страната специално отпечатаните 15 000 екземпляра от Търновската конституция. Средствата от разпродажбата им трябва да бъдат внесени за строителството на храма. Очаква се сумата от тази акция да възлезе на 30 000 лв., но от продадените конституции постъпват малко над 4000 лв. Въпреки мащабната кампания събирането на парични помощи за „Св. Ал. Невски” трудно се приема с ентусиазъм в българското общество – основно се разчита на средствата, постъпващи от епархиите в страната и от отчисленията на различните държавни и общински учреждения.

След режима на пълномощията, отказа на Русия да подкрепи Съединението, детронирането на Александър I Батенберг през август 1886 г. и бруталното поведение на руската дипломация през есента на същата година множество българи, наистина, поизстинаха към Русия, но е добре да се помни, че тази студенина се произведе главно от делата на някои руси[21]. В продължение на едно десетилетие въпросът за съграждането на „Св. Ал. Невски” изобщо не е в дневния ред на българската държава. През този период е замразено и изграждането на руския храм-паметник край с. Шипка. Причината е разривът в отношенията между България и Русия, започнал с прекъсване на дипломатическите отношения през ноември 1886 г.

Русофобски настроеният кабинет на Стефан Стамболов с всички средства се опитва да парира руското влияние в България. Новият български княз Фердинанд обаче силно се нуждае от официалното признание на руския самодържец, което ще му донесе легитимиране и сред европейските монархии. Благоприятният момент за нормализиране на отношенията настъпва след смъртта на Александър III. На българското желание за сближение от Санкт Петербург отговарят, че княжеството радикално трябва да промени отношението си към Русия. Едно от условията е българският престолонаследник – принц Борис Търновски, който по това време е на две години и е кръстен в лоното на Католическата църква – да бъде прекръстен в православната вяра. Умереният кабинет на д-р Константин Стоилов, който сменя сваления Ст. Стамболов, се нагърбва с трудната задача да убеди Фердинанд. В ход е политика, която по думите на подалия оставка външен министър Григор Начович не е толкова русофилство, колкото раболепство пред Русия. В началото на феруари 1896 г. е оповестено престоящото православно кръщение на Борис, като под давление на руските дипломатически среди Фердинанд отправя покана към император Николай да стане кръстник на първородния му син. Преди това Министерският съвет предприема друга стъпка, за да демонстрира българското помирение с Русия – през януари 1896 г. той приема решение да започне постройката на храма „Св. Александър Невски[22]. Затоплянето на българо-руските отношения възражда политическия интерес към храма-паметник в София. Редом с православното покръстване на престолонаседника Борис, монархът и кабинетът откриват в реализирането на идеята за „църквата на освобождението” убедителен и печеливш инструмент на българската благодарност и доброжелателност към „освободителката Русия”. Както и по времето на Александър I Батенберг, основната отговорност е възложена на държавните институции – към Министерството на обществените сгради е назначена специална строителна комисия. Този път обаче българските власти проявяват завидна бързина и последователност. Тъй като се оказва, че авторът на първия проект, акад. И. Богомолов, е починал, Строителната комисия получава разрешение от Министерския съвет да покани нов архитект от Русия. Избран е човек, който очевидно не е лишен от протекции на властите в Санкт Петербург – това е преподавателят в Императорската художествена академия проф. Александър Померанцев, на когото междувременно е възложена още една солидна и добре платена поръчка – довършването на руския храм-паметник „Рождество Христово” при с. Шипка.[23]

Подобно на своя предшественик, княз Фердинанд също вижда храма като монументално и величествено здание в своята столица, но го надминава в грандоманията си. На 27 септември 1897 г. Министерският съвет приема постановление, с което обявява, че „Св. Александър Невски”, който ще се въздигне в памет на освобождението на България от Цар-Освободителя да бъде съборен катедрален храм[24]. На арх. А. Померанцев е възложено съществено да промени проекта на Богомолов, за да може църквата да побира до 5000 души вместо предвидените 3000. Изпълнението на бъдещия храм надхвърля първоначалното му мемориално предназачение, което се съчетава с държавната потребност от едно емблематично и обединяващо нацията свещено място. Българският владетел очевидно иска да даде грандиозен израз на своя блян да управлява държава, която възкресява византийския блясък и мощ на Балканите. Когато през 1924 г. храмът най-сетне е осветен, журналисти и църковни автори често го сравняват с цариградската „Св. София”. Известният църковен историк протойрей Иван Гошев, обхванат от патриотична патетика, дори заявява, че софийският „Св. Ал. Невски” е най-големият и величествен храм на Балканския полуостров, по-бележит от Юстиниановата „Св. София”, която не поразява вече нито по живопис, нито по мозайка, нито с художествена стойност[25]. Неовизантийският стил на катедралата, широкият купол, стъпил върху множество сводести прозорци, и мозаечните пана над всички външни входове наистина напомнят за някогашния символ на византийското православие. Но интериорът на храма подсказва силното влияние на друг православен модел – църквата „Христос Спасител” в Москва. Тя се оказва не само най-мащабната църква в царска Русия и най-големият действащ православен храм в света. В много отношения „Христос Спасител” става еталон в руската църковна архитектура и живопис до 1917 г. Затова, разбираемо, на неговата украса подражават и руските художници при изписването на катедралната църква „Св. Ал. Невски” в София. Така че художественият замисъл и реализацията на храм-паметника недвусмислено показват не само неовизантийско решение. Той отразява посланията и блясъка на православното изкуство, създавано както във Втория, така и в Третия Рим – т.е. на Константинопол и на Москва, на византийската симфония и на руското самодържавие.

Подготовката на строителните дейности и самото изграждане на храма бележат нов етап в демонстрираната добронамереност на българските правителства към Русия, която на моменти се изражда в „раболепство”. Министерството на обществените сгради кани автора на проекта арх. Ал. Померанцев да поеме ръководството на строежа. Той отговаря, че това може да стане срещу хонорар, възлизащ на 10% от стойността на храма, която тогава се изчислява на 3 500 000–3 600 000 лв. Руският архитект е категоричен, че няма да приеме по-малко възнаграждение. След упорити преговори през декември 1901 г. Министерският съвет, оглавяван от Петко Каравелов, приема нарочно постановление, с което се съгласява да изплати на Померанцев поисканата сума в златни левове.[26]

В контракта за строежа е включена и още една изгодна за руснаците клауза – Померанцев налага условието българската държава да не се намесва по никакъв начин в процеса на работата по отношение на художествено-естетическите решения. Така се стига до скандал, който разбунва творческите среди в България при финализирането на строежа. Оказва се, че цялото изографисване ще бъде поверено само на руски художници. В България по това време има достатъчно творци с академично образование, получено в странство или в Художественото училище в София. Още при започването на храма мнозина от художниците се надяват, че ще бъдат поканени за неговото изографисване, обосновавайки се на обстоятелството, че предметната постройка няма да бъде една обикновена църква, а напротив – един монумент, в който всеки един от българските художници е длъжен да остави нещо там от своето творчество[27]. Надеждите им обаче са попарени, когато става ясно, че нито един българин няма да бъде включен в екипа, който ще изографисва „Св. Ал. Невски”. Съществуващите по това време две неформални организации на художниците в България – „Съвременно изкуство” и „Дружество на художниците в България” – обединяват усилията си и излъчват комисия, която тръгва от министерство на министерство с надеждата, че наши творци ще получат макар и минимална част от поръчките за украса на храм-паметника. Участникът в тези преговори Асен Белковски описва една изключително унизителна ситуация: Започнахме от г-н Малинов, тогавашен министър-председател, и обиколихме всички министри по ред. Всеки един от тех поотделно ни обещаваше, че ще ни имат предвид и че работата ще се даде на българи. Единичък Михаил Такев откровено ни каза самата истина:

–  Не си правете илюзии, господа! Работата, по политически съображения, ще дадем на руснаци, па ако ще би най-калпави… Ще видиме, ако може от тех да се откъпти нещичко и за вас…[28] Този разговор се провежда едва няколко месеца след провъзгласяване на независимостта – исторически акт, за който е измолена и подкрепата на Русия. Опитът да се възложи художествената украса единствено на руски автори е още един начин правителството на Александър Малинов да демонстрира всестранната си благодарност към голямата благодетелка на България. До тоталното елиминиране на българските художници обаче не се стига заради големия обществен отзвук на скандала и намесата на иначе проруски настроения Свети синод в София. В писмо до министъра на външните работи и изповеданията Стефан Паприков архиереите предлагат соломоновското решение поръчките да бъдат възложени на художници и от двете страни: … иконите за църквата Св. Александър Невски можат да се възложат и в България и в Росия само на известни вече иконописци-художници…

Желателно е, поръчките да са определени в ясни и точни израза, за да нема отпосле недоразумения и неприятности. По тая материя требва да са се вземе мнението на художници. Като засега тая точка, Св. Синод има пред вид иконите, които по поръчка на Св. Българска Екзархия за Цариградската Църква Св. Стефан, бидоха изработени в Росия, но по оценка на ещи люди са много посредствени произведения, ако и предобре заплатени[29]. Според спомените на А. Белковски българските художници са включени в зографисването на храма едва след авторитетната намеса на И. Мърквичка, А. Митов и руския архитект художник Александър Яковлев[30], който заема третата по важност длъжност в екипа на Померанцев. Самият Померанцев обаче остава непреклонен да се повери на българи изписването на иконите за централния иконостас и те са изработени в Санкт Петербург в ателиетата на Василий Васнецов, Николай Бруни, Василий Савински и Сергей Шелковий. Общият тон на живописта в храма е зададен от друг известен руски живописец – проф. Петър Мясоедов.

Както вече бе споменато, художественото решение на „Св. Александър Невски” интерпретира в голяма степен иконописно-стенописното решение на „Христос Спасител” в Москва, който е мемориален апотеоз на руската военна победа срещу иноверците. И двата храма са разчленени на три части – с голям централен олтар и два странични по-малки. Изписани са в академичния маниер на типичния за епохата руско-византийски стил, в който византийският отглас все пак е твърде условен. Сходството се долавя не само чрез доминиращата фигура на Бог Отец, изобразен в централния купол като Творец на цялата вселена, прострял за благослов ръцете Си над нея. Подобно на московската „Христос Спасител”, и в софийската „Св. Ал. Невски” в горния край на главните носещи пилони са изписани сюжетите на четирите основни за Църквата евангелски събития – Преображение Христово, Слизане на Възкръсналия Христос в Ада, Възнесение Господне и Петдесетница. Под всяка от тези сцени е изобразен по един евангелист, седнал на трон. Еднакво е и решението на другите стълбови и сводести площи – рисуването на светци в цял ръст или в дораменни изображения в медальони. Не по-малко съществено е, че чрез определени творби в софийския храм-паметник се кодира и самодържавният култ към св. Ал. Невски.

В катедралата „Св. Александър Невски” е имало три изображения на нейния патрон – иконата му върху централния иконостас, външната мозаечна икона от камбанарията и несъществуващият вече стенопис в северната ниша на притвора – „Св. Александър се моли преди битката със шведите”. И трите изображения следват иконописния сюжет, зададен още от Петър I, който със специален декрет забранява светецът да бъде изобразяван в монашеско облекло, каквато е дотогавашната руска църковна традиция. Било наредено закрилникът на Руската империя да бъде рисуван единствено във воински доспехи или във владетелски одежди[31]. Князът воин измества княза монах [32]. На този утвърден маниер очевидно е трябвало да се подчини и българският художник Антон Митов, когато проектира външната мозаечна икона на св. Ал. Невски. След Отечествената война от 1812 г. руският академизъм облагородява Петровия иконописен „канон”, като насища лика на благоверния княз воин с православна духовност. През 1836 г. известният руски живописец проф. В. К. Шебуев създава най-известния иконографски тип на св. Александър Невски, който започва да се следва масово в дореволюционна Русия. Той отразява молитвата на Александър преди битката при р. Нева, рисувайки облечения в броня княз в особено вътрешно състояние – смирено положил върху гърдите си лявата ръка, обърнал взор към небесата. И така изгражда образа на руския воин, изпълнен с богатирска доблест и покорство пред волята Божия[33]. По сходен начин през 1911 г. руският художник Василий Савински изобразява св. Александър Невски в софийския храм-паметник – князът смирено е свалил шлема си, отправяйки своята съкровена молитва. На Александровата молитва е акцентирал и стенописът в северната ниша на притвора – тук авторът следва зададения от В. Шебуев модел както в позата на светеца, така и в отделни атрибути – като например хоругвата с образа на Иисус Христос, която Александър Невски държи в дясната ръка. Демонстрираното чрез иконите упование на новгородския княз светец в помощта на Бога, Който не го изоставя в съдбовното сражение с шведите, има още един план. То трябва да внушава почит и памет у поданиците към мъжеството и дълбоката вяра на другите Александровци – на Александър I във войната с французите и на Александър II във войната с турците. Очевидно този ефект е търсен и чрез изображенията на светеца в софийския храм-паметник.

През 1915 г. върху завършения „Св. Ал. Невски” рефлектира най-драматичният сблъсък в руско-българските отношения от Освобождението насам. На 1 октомври прогерманското правителство на д-р Васил Радославов вкарва страната в Първата световна война като съюзник на Централните сили. Русия е в противниковия лагер и за назидание на българите след две седмици най-неочаквано изпраща своя ескадра, която бомбардира Варна. Обстрелът продължава малко повече от час. Загиват деветима варненци, двадесет и четирима са ранени и осакатени, а нанесените разрушения се оценяват на над 2 000 000 лева – сума, която надвишава годишния бюджет на Варненската община. Съвсем обяснимо в българското общество се засилват антируските настроения. Русия губи всякакво морално право да се нарича Освободителка на България – пише правителственият официоз в. „Народни права”. Подема се идеята най-видимият знак на признателността към освободителите – катедралният храм „Св. Александър Невски”, да бъде преименуван. На 19 октомври 1915 г. – пет дни след руския обстрел на Варна – кабинетът приема проекторешение църквата да бъде посветена на светите равноапостолни братя Кирил и Методий. В мотивите обаче никъде не се споменава, че конкретната причина е бомбардировката на руската екскадра над Варна. Като аргумент кабинетът използва факта, че храм-паметникът все още не е осветен и че св. Ал. Невски е признат за светец само от Руската църква за заслуги сторени на руската държава и руския народ. Припомня се също така, че българското Освобождение, на което е посветен храмът, съвсем не е приключило с подписването на Санстефанския договор. Избирането на първопросветителите за нови патрони на храма е мотивирано с обяснението, че техният образ е подкрепял и ободрявал борците за народни правдини[34]. При обсъждането на правителственото проекторешение в Народното събрание през февруари 1916 г. премиерът д-р Васил Радославов обяснява преименуването със следния мотив: Това решение Министерският съвет взема на 19 октомврий м.г., тогаз, когато… имаше всички данни да верва, да трвърди и да съобщи тна българския народ, че Македония е вече освободена. Вследствие на това, ние искахме да овековечим с още едно народно дело освобождението на Македония, като му посветим този най-хубав храм в столицата в памет на нашите първи равноапостоли, братята Кирил и Методий… Покойните Каравелов, Славейков, даже и Цанков, ако бяха живи сега щеха да гласуват, не се съмнявам, за нашия законопроект[35]. Като една историческа ирония преименуването извършва коалиционното правителство, съставено от трите разклонения на Либералната партия, чийто основател е Петко Каравелов. Ориентацията им към Германия и Австро-Унгария отдавна ги е еманципирала от болезненото русофилство на техния политически родоначалник. Срещу смяната на патрона софийския храм-паметник се обявява русофилски настроената опозиция в парламента, включително и бивши министри от кабинета на Ал. Малинов. На техните проруски настроения управляващото мнозинство противопоставя каузата за национално обединение, подплатена с голяма доза „българско” православие. За съжаление мотивите, работещи в полза на историческата коректност най-големият български храм да носи името на първопросветителите, са размити от конюнктурната политическа фразеология, която освен всичко друго прилага типично възрожденския похват за национализиране на християнски образи и символи. За пореден път православието е поставено в услуга на държавните интереси: Златните, ослепителни кубета на тоя храм по погрешност и невежество… беха определени да сочат на света, че идеалът на България е светостта на руския идеал. Не е ли всичко това нещо неестествено за бъдещето и миналото на един народ, който е имал през миналите си векове толкова велики царе. Не е ли унизително за един любящ, до самопожертвувателност, независимостта си народ да му се създават чужди за идеалите му кумири и да се влагат в гърдите му две сърца – едно българско и едно руско, при условие последното да бие по-силно от първото?

… Александър Невски – кой българин познава житието му? Кой българин не се е питал защо най-хубавият храм не само в България, но и на целия Балкански полуостров е наименован с небългарско свято име.

А-а! Трепкат ли ви душите от милия спомен за българските равноапостоли Кирил и Методий?… За тех не са ли достойни блескавите кубета на монументалния храм в София, – тези доминирующи кубета на Балканите. Не е ли време да изплатим тежките си дългове към тези български учители, които ни останаха… като два верни светилника, посочвай чистия ни път на българизма?![36]

На 21 март 1916 г. цар Фердинанд подисва указа с който храмът-паметник при Народното събрание ще се именува Св. Св. Равноапостолни Кирил и Методий[37]. Храмовият интериор е променен – на централния иконостас са поставени две самостоятелни икони на св. Кирил и на св. Методий Славянобългарски, поръчани на А. Митов и на И. Мърквичка. Върху стенописа в северната част на притвора, изобразяващ св. Ал. Невски преди битката с шведите, художникът Ст. Иванов рисува сцена, чието название и сюжет недвусмислено показват, че е търсен по-скоро пропаганден ефект, отколкото историческа достоверност: „Светите Кирил и Методий благовестят на българския народ Словото Божие”. Светият синод, който по това време възторжено подкрепя политиката на кабинета, заявява, че ще се произнесе „когато настъпи благовремие”. Очевидно позицията му е породена от неглижиращото поведение на правителството спрямо позицията на Българската църква. По време на дебатите в Народното събрание премиерът д-р Васил Радославов заявява, че нито Екзархийският устав, нито Констутицията предвиждат допитване до Светия синод по подобен въпрос: Когато дойде времето да се освещава храма, може би тогаз Св. Синод да има право да каже мнението си… Нашите владици знаят и ще кажат: „Имаме такива и такива светци – седмочисленици, четиридесет мъченици и пр., но никога нема да кажат за св. Александър Невски – никога, убеден съм, освен ако политици отвън не им кажат: „Добре, ама ние сме взели задължение пред покойния избавител на България, че ще му направим един паметник храм, в памет на вечни времена за нашето освобождение[38]. Управленската самоувереност на д-р Васил Радославов го кара да подцени висшия клир и в крайна сметка му изиграва лоша шега. Защото инициативата за връщане на старото име на храма идва не от друг, а от Светия синод. Това се случва след три години, когато България е излязла губеща от Първата световна война, затънала в национална катастрофа.

На пръв поглед изглежда твърде странно защо точно висшият клир настоява да се ревизира решението от март 1916 г.?! Във време на следвоенна криза и тотална покруса българската нация има нужда да потърси утеха чрез свои духовни стожери, каквито безспорно са първопросветителите св. св. Кирил и Методий – еманацията на българската православна идентичност, дали начало на апостолската мисия на България сред православните славяни. Позицията изглежда необяснима и предвид обстоятелството, че Българската църква вече няма на кого да поднася своите дълбоки русофилски реверанси – Руската империя рухва в пламъците на болшевишката революция, внукът на Царя Освободител и цялото царско семейство са разстреляни, а страната е раздирана от гражданска война. Настъпващият атеистичен терор в съветска Русия едва ли би се впечатлил от намерението на българския синод да демонстрира своята любов към освободителите. Една среща, останала забулена в тайна за широката българска общественост, крие ключа към разгадаване на мотивите за синодалната позиция.

В началото на март 1919 г. Светият синод възлага на Охридския митрополит Борис да посети командващия окупационните съглашенски войски в България ген. Кретиен, за да го увери, че Българската православна църква няма нищо общо с политиката на Радославовото правителство, което е вкарало страната във войната. Архиереят заявява още, че Българската църква винаги е подхранвала в свето паство чувство на признателност към неговата Освободителка от тежкото петвековно робство, обаче не е разполагалас такава мощ, щото да се бори и противопостави на ония фактори, които увлякоха българския народ в последната кървава война, резултат от която са днешните негови беди[39]. Няколко месеца по-късно – на заседанието си от 24 юни, Светият синод гласува писмо до министър-председателя Теодор Теодоров, с което настоява да се отмени решението на Министерския съвет от 19 октомври 1916 г. за преименуване на храм-паметника: … историята по въздигането на храм-паметника никак не е желателно да се изменя, защото това ще покаже, че българският народ не е бил достоен за благодеянието и свободата, които му се даруваха от незабвения Цар-Освободител, от великия братски руски народ. Възстановяването на старото име на катедралния храм също се оказва следствие от политически игри, този път предприети от Българската църква. Паническият страх да не бъде посочен сред виновниците за войната лишава висшия клир от далновидната мъдрост да прозре, че връщането на името на руския светец възкресява един исторически анахронизъм, който постоянно ще подхранва комплекса на българите като народ, получил свободата си отвън. Но за Българската църква е по-важно да се реабилитира пред съюзниците на Русия, които се явяват победители на България, и да визуализира по един безспорен начин тоталното си дистанциране от политическата сила, вкарала страната в противниковия лагер. Настояването да се върне старото име на катедралния храм е целенасочен опит в тази посока. Църковната линия е изгодна и за кабинета на Ал. Стамболийски, заменил правителството на Т. Теодоров, в търсене на компромиси с победителите, които диктуват условията на мира. Земеделците пристъпват към изпълнение на предложението и през ноември 1921 г. цар Борис III издава указ, с който утвърждава приетото от Парламента през лятото на същата година решение храмът-паметник при Народното събрание в София да остане по прежному посветен в чест на „св. Александър Невски[40]. Българското обществото, погребало надеждите си в поредната национална катастрофа, приема този акт с безразличие.

Във време на политическа и духовна нестабилност, белязано от хаоса на следвоенната криза, православна България изгубва историческия шанс най-големият й храм да носи името на тези, които я направиха част от просветения свят на християнството и й дадоха истинската свобода – да говори с Бог на своя език. Такъв в крайна сметка се оказва парадоксалният резултат от историческата обремененост на православието да е подвластно на политически конюнктури.

Текстът е публикуван в бр. 75 на сп. „Християнство и култура“.