„Хризантемата“ е втората история от филм в четири новели, който остава неосъществен, след като през 1969 г. Георги Марков напуска България. Редактор на сценария е Свобода Бъчварова. Останалите три новели са: „Бомбаджии“, „Асансьорът“ и „Среднощните чадъри“. Режисьор на филма е трябвало да бъде Никола Корабов.
Антонио стои пред огледалото в болничната стая и започва истинска церемония по сресването на рядката си коса.
Сресва я отляво надясно, след това отдясно наляво, всеки път се усмихва и тия зад него виждат смешните усилия на лицето му да изглежда по-красиво.
То си остава възпълно, грозновато, с простодушен израз.
Петимата студенти в болнични пижами го гледат с усмивки.
– Откъде си мой човек? – пита го Любчо.
Антонио се обръща бавно, поглежда го с доверчиви, радостни очи и казва:
– Ние ли… ами ние сме от Свищовско…
Така им се иска на петимата да го избудалкат нещо, но невинният му израз ги възпира.
Влиза сестрата, бърза, строга.
– Новият! – вика тя – Как се казвате?
Антонио се обръща засмян към нея.
– Ние се казваме Антонио – отвръща радостен той.
– Антон! – казва сестрата.
– Не, сестра… Антонио… католици сме били някога… – поправя я той.
– Слез долу за рентген – командва тя.
– Сестра! – извиква той с благ глас.
– Какво има? – тя се обръща от вратата.
– Сестра… – казва той усмихнат – ако изям една тенекия мед… дали ще ми мине?
Той чака от нея някакво откровение. Ония петимата по леглата се смеят.
– Глупости! – казва сестрата, помислила, че я подиграват и излиза.
А той се обръща към другите и преспокойно им обяснява:
– Един старец ми каза… ако изям една тенекия мед… ще ми мине… така каза старецът… пък ние имаме кошери…
– Тръгвай за рентгена, ще ти се карат! – казва Косьо.
– Ще отида… ще отида… – Антонио се отправя тържествено към вратата.
– Чакай! – вика подир него Косьо – къде си тръгнал без възглавниците?
– Защо? – пита Антонио.
– Рентгенът не може да те гледа без възглавници! – казва Любчо – Как ще се подпреш?
– Че те веднъж ме гледаха и така! – казва Антонио.
– Тук не може! Ще те върнат! – настоява Косьо.
После двамата набутват в ръцете му възглавниците. Натоварват го с юргана и му отварят вратата.
– А юргана? – пита с недоумение той.
– Да не настинеш! – казват му те.
Натоварен с юргана и възглавниците, Антонио тръгва към рентгена по коридорите, по стълбите и всичко живо се струпва да гледа и прималява от смях.
– Къде си помъкнал това? – пита го строго сестрата.
– Ами… на рентген! – обяснява кротко той.
– Ах, тия разбойници! – избухва сестрата, но се засмива и му казва – Ами как може, Антонио!
– Че аз не зная, сестра, не зная! – невинно отговаря той.
И се връща обратно сред примиращите от смях студенти.
– Защо се смеете, а? – пита ги той, готов да разговаря с тях. Отминава нагоре.
***
– Откъде я намериха тази птица? – пита излегнатата на дивана в хола Пепа, най-красивата студентка, когато Антонио преминава покрай нея.
– Много е зле горкият! – казва постоянният ѝ ухажор Виктор и посочва главата си.
– Все пак… тук е за студенти! – забелязва тя.
– Той е от някакъв селскостопански курс! – обяснява Косьо.
А Антонио се движи по терасата пред тях със смъкнати чорапи и разкопчан халат, мързеливо влачи чехлите си по цимента, докато някакъв чешит го спира.
– Как си колега? Харесва ли ти тука?
– Че какво да ти кажа – Антонио се разкрачва пред него, лицето му придобива важен, замислен вид – не е лошо… но не е и хубаво… ако не беше болестта, щеше да е по-хубаво…
– Ами! – възразява му чешитът – Цялата прелест е в болестта! – и провокаторски го пита – Ти как се чувстваш?
– Добре! – отвръща Антонио.
– Ама то си личи, то си личи! Я ела да те представя на колежките! – казва чешитът.
– Че добре! – съгласява се Антонио и тръгва подир него.
***
Всички са го заобиколили и не сдържат усмивките си. Тук е цялата аристократична компания на Пепа с половин дузина избрани кавалери и още няколко също красиви момичета.
Антонио се е разкрачил пред тях, бръкнал в джобовете на халата си и разказва усмихнат:
– Аз бях на полето… работех… пък после ме изпратиха на курса… и там нещо ми стана… та плювнах малко кръв… пък после ме изпратиха тука… ама и аз не зная за какво…
– Не! Не казваш истината! – пресича Пепа и поглежда останалите, които се съгласяват с нея.
– Че за какво ще ви лъжа! – отвръща той все така усмихнат.
– Тая болест не се хваща току-така – продължава Пепа – ти си изкарал някаква голяма любов, пък криеш…
– Не съм имал… – отказва скромно той – не крия…
– Човек само като те погледне, разбира! – настоява Пепа, докато другите се смеят – Никакво съмнение няма, ти си голям любовник!
– Не, не съм! – казва кротко той.
– Как! Момиче нямаш ли си? – пита го Вера.
– Не, нямам!
– А искаш ли да си имаш? – пита го Пепа.
– Искам… – отвръща чистосърдечно той – но болестта…
– Болестта се лекува с любов! – декларира Виктор.
– Нали виждаш… всеки в санаториума си има нещо… – казва Пепа.
– Виждам! – отсича той.
– Тогава избери си едно момиче! – подканя го тя – Кажи коя харесваш!
Антонио я поглежда с добродушно недоверие и внезапно казва:
– Защо си правите майтап с мене?
И усмихнат се отдалечава, все пак щастлив от това, че е предмет на всеобщо внимание.
– Какъв глупак! – казва Виктор.
– Мислиш, че си нещо повече! – забелязва Пепа и тръгва нагоре по стълбите. Виктор я настига на първата площадка.
– Пепа – казва той развълнуван.
– Виж какво, моето момче – отсича тя – не обичам да ме избират, аз избирам.
***
В същото време, седнал на стъпалата на външната тераса, Антонио чупи с огромен камък лешници.
– На, вземете! – черпи той всеки, който мине покрай него, и вади от претъпканите джобове на халата си лешници.
– Каза ми един… много е хубаво да се ядат лешници… охтиката, казва бяга от лешниците…
– Абе и камъни да ядеш, все тая е! – казва един.
– Не е тъй – възразява Антонио – каквото ми казват, туй ще направя… искам да се върна на село! – и продължава да чука лешници, добродушно усмихнат, съсредоточен в своя свят.
***
В онази приятна вечер почти всички са насядали на парапета на голямата каменна тераса и наблюдават играта.
В центъра е Пепа.
– Хризантемата се падна на мене! – извика тя – какво трябва да направя.
– Да я дадеш някому! – обажда се Виктор.
– На този, когото предпочитате! – напомня Косьо – Нещо като дами канят!
– На този, когото предпочитам… – повтаря Пепа и се върти в средата на кръга. Тя е облечена в хубава рокля, оглежда се на всички страни и очевидно се колебае кому да даде голямата бяла хризантема, която държи в ръцете си. Шумът стихва. Между студентите има хубави мъже. Те чакат с надежда, опитват се да уловят погледа ѝ, да я предизвикат, да ѝ подскажат. Но тя предизвикателно се бави.
– Хайде, де! – подканя я някой.
– Ще я дам! – отвръща троснато тя.
– Ама съвсем честно! – пак се обажда Виктор.
– Честно!
В дъното на терасата е и Антонио. Той седи на парапета, провесил чехлите си и гледа ухилено като цирков зрител, който очаква следващата смехория на клоуна. Явно забавата му харесва.
Пепа го съзира, внезапно изтичва към него, почти притиска краката му в парапета и му поднася хризантемата.
Всички се разсмиват. Неколцината красавци кисело се усмихват. Косьо протестира:
– Нали казахме честно? Защо на този палячо?
Пепа остава напълно сериозна. Тя гледа Антонио право в очите и му казва:
– Вземете, аз не се шегувам!
И поставя хризантемата в ръцете му.
– Ама… какво… аз не играя… – казва полунедоумяващ той – Защо на мене!
Пепа продължава да го гледа като че той е нейният идеал.
Антонио се обърква, не знае какво да прави и пак повтаря:
– Защо на мене… аз не играя!
– Защото те обичам! – отвръща пламенно Пепа, без да трепне от общия смях.
Сега Антонио се усмихва широко:
– Защо си правите майтап с мене!
И се изхлузва от парапета. Но Пепа продължава упорито да го гледа. В погледа ѝ има неподправена искреност. Очите ѝ се овлажняват.
Антонио отстъпва заднешком, като гледа ту нея, ту хризантемата в ръката си, лицето му изразява недоверие, дори уплаха. Пепа му се усмихва топло. Той разтваря очи, сякаш сега за първи път открива нейната хубост, въздъхва и казва:
– Еиии!
И забързва нататък.
***
На обед в трапезарията той седи през двама души срещу нея и не може да се храни спокойно, защото всеки път, когато вдигне глава, все нейните очи среща. Тя продължава да го гледа така мило и нежно, че цялата маса се озадачава. Той е смутен, не може да се храни. Тя привършва обяда си и го гледа любезно:
– Защо не се храните? Не ви ли харесва?
– Аааа, не! – широко отвръща Антонио, щастлив, че тя го е заприказвала.
– Знаеш ли какво… – внезапно той вдига от масата недокоснатия си десерт и го подава – Вземи… вземи!
Тя остава удивена.
– Но… защо?
– Тъй… тъй… на мен май множко ще ми дойде… вземи, де! – и не дочакал, оставя десерта си пред нея.
– Благодаря! – казва тя.
– Какво не прави любовта! – провиква се Косьо.
– Оригинален номер! С десерт! – обажда се вкиснатият Виктор.
Но Антонио не ги чува. Той се заглежда някъде пред себе си, съсредоточеното му лице има смешно-щастлив израз.
***
Есента преминава.
Листата на дърветата около санаториума започват бързо да падат. Вятърът ги свлича към деретата. Планината потъмнява.
Антонио гледа от прозореца на своята стая облачното небе и все по-оголващите се клони на насрещните дървета. Всички спят, целият санаториум спи, той единствен е буден, щастливо буден.
***
Тя слиза от пътеката, като размахва малка пръчка и удря халата си. Лицето ѝ е още по-красиво и самоуверено, движенията ѝ дръзки и волни. На дъното на пътеката я чакат неколцина от обожателите ѝ. Те са облекли костюмите си, сложили са вратовръзки, истински кавалери. Но тя преминава встрани от тях, все едно не ги забелязва, и тръгва сама по широката поляна.
Там някъде я настига Антонио, малко задъхан, припрян.
– Може ли да дойда с тебе! – пита той.
Тя го поглежда изненадана, в следния миг вижда ония с костюмите и решава да го играе докрай.
– Много ще се радвам! – казва тя и му подава ръка.
Той не знае как да я хване. Затова тя го улавя под ръка и така двамата тръгват из поляната. Тя продължава да му се усмихва и да го гледа почти любовно. Лицето му, сковано от смущение, се отпуска постепенно, става доверчиво, безкрайно доверчиво.
– Ти от града ли си? – пита я той.
– Да – отвръща тя – от града.
– И все в града си живяла? – пита той.
– Все в града – казва тя.
– А какво учиш? – пак пита той.
– Аз съм актриса! – казва тя внимателно.
– Хубаво! – казва той и продължава – а пък аз никога не съм живял в град… то нашето не е и село даже… махала… и няма никакви планини… все равно, равно…
– Тук не ти ли харесва повече? – пита го тя.
– Не – отвръща той – на село е по-хубаво… щом си помисля нещо, все там се виждам… то не може да се каже, трябва да се види, знаеш…
– Какво работеше там? – пак пита тя.
– Ами… гледах птиците… пък после казаха да ида да се уча на курса… и там се разболях… То курсът е хубаво нещо… но аз се разболях и сега наникъде…
– Защо? – казва тя – Ще оздравееш, ще се върнеш на село… и пак ще си гледаш птиците…
– Кой знае! – казва той тъжно замислен и изведнъж добавя – пък си мисля, че ти си правиш майтап с мене… тук все студенти, все студенти… защо с мене?
Тя се спира изненадана. Не знае какво да му каже и възкликва съвсем театрално:
– Моля ти се, Антонио!
– Нищо, нищо – казва той – аз не се сърдя… хич не се сърдя!
После той неочаквано се втурва в кабинета на главния лекар, без да чука, и със светнали очи пита:
– Докторе бе, ще оздравея ли?
Лекарят гледа засмяното простовато лице, учудва се на наивния му чистосърдечен израз, сам се засмива и казва:
– Още един месец и край! Отиваш си здрав! Бетон!
– Браво бе, докторе! – той щастлив се измъква.
***
Влиза в стаята си и отново застава пред огледалото. Започва старателно да сресва косата си.
– Здрасти, любовнико – казва му Любчо – Как върви с Пепа?
– А чи… добре! – отвръща сериозно той.
– Сви ни я под носа ти! Най-хубавото момиче! – казва Косьо.
– Хубава е! – съгласява се той.
– Ти какво… да не се жениш за нея? – пита го Любчо.
– Няма такваз работа! – опровергава той.
– Защо така, Антонио! – продължава Косьо – Тя си е само за тебе! Лика-прилика сте си!
– Слушай сега – казва му Любчо – ако искаш съвсем да ѝ вземеш акъла, трябва да направиш нещо за впечатление… да я изненадаш… например подари ѝ цветя… ще идеш долу в селото, ще купиш от цветарника един куп хризантеми или каквото има… ще ѝ ги поднесеш…
– Хм! – той ги поглежда с наивно подозрение – Тъй ли?
– Разбира се – потвърждава Косьо – Тя е актриса, иска внимание, а ти си кавалер!
– Що да не взема! – казва той – Ще взема!
***
Всички пациенти на санаториума са се струпали на терасата и гледат как горкият Антонио, натоварен с куп хризантеми, пристига запъхтян от селото. Главата му едва се подава между огромните глави на цветята.
– Браво, Антонио! – провиква се отгоре надменният Виктор – Показа стил!
– Пристига най-големият любовник на света! – рече Косьо.
– Малко са, Антонио, малко са! – вика Любчо – Трябваше целия цветарник да донесеш.
– Ще има годеж! Годеж! – провъзгласява Вера – Пуснете музика.
Някой пуска по радиоуредбата приготвен сватбен марш. Антонио продължава да се изкачва.
– Хризантеми и шампанско! – казва Виктор – Къде е дамата с камелиите?
– Давай, Антонио! – продължава Косьо.
Под звуците на музиката Антонио изкачва стълбите и направо отива към нейната стая. Чука. Пепа се появява радостна. Той ѝ подава цветята с най-щастливата си усмивка:
– Вземи! – казва – Вземи!
После тя се развява по терасата и говори на всички:
– Няма що, харесал ме е за жена! Пък и защо да не се оженя за него! Ще идем на село, ще пасем патките!
***
За да настъпи първият удар. Тя отново слиза по пътеката сама. Той я вижда и забързва подир нея, настига я.
– Пепа, почакай! – казва ѝ той.
Но тя рязко обръща глава и му извиква:
– Какво си тръгнал след мене! Друга работа нямаш ли си! Ти май нищо не разбираш от шега!
Той се стъписва и не вярва.
– А чи аз… тъй… извинявай – смутолевя Антонио и се усмихва, като че прощава собствената ѝ простащина.
Тя се фръцва и бързо отминава. Той остава замислен и все така недоумяващ.
***
Друг път, облегнала се на рамото на красивия Виктор, в хола, пред всички тя избухва срещу Антонио:
– Стига си ми носил тия цветя! Ти какво си мислиш!
Антонио я гледа усмихнат, като че му е достатъчно, гдето тя се е обърнала към него и му говори.
– Аз и ти! – продължава Пепа за всеобщо удоволствие – Как си го представяш? Че аз съм много грозна за тебе и освен това нещо ми хлопа! Хайде да се разделим!
Всички се хилят.
– Извинявай – казва той кротко усмихнат, но усмивката постепенно изчезва от устните му, той навежда глава и се отдръпва.
Все пак тя разбира, че няма право да се държи така. Оставя за миг самовлюбения си кавалер и настига Антонио.
– Антонио – казва тя по-внимателно – всичко това беше една шега и струва ми се ти знаеш това… защо трябва да ставаме за смях на хората… не се сърди!
– Че аз не се сърдя! – отвръща той и я поглежда възрадван. После щастливо казва – Знаеш ли какво… донесох ти много хубави цветя… ела си ги вземи! Нали ще дойдеш?
Тя не може да откаже. Кимва.
***
И после той лежи на леглото си до огромния букет хризантеми. Чакал е дълго.
Навън прехвърква сняг. Всички са си легнали. Само Косьо се мотае около мивката.
– Слушай, Косе – казва Антонио – ако Пепата дойде и аз съм заспал, моля ти се събуди ме! Само ме пипни и аз ще се събудя.
– Добре! – казва Косьо – Ще те събудя!
Но той не заспива. Продължава да чака актрисата заедно с цветята за нея.
***
В същото време една шейна се носи из селото, Виктор, Пепа и още неколцина вдигат врява да небесата.
***
Краят на това чакане е някакво решение. Антонио пак е усмихнат. Този път може би сам на себе си. Той облича дрехите си, взима дървеното си куфарче и накрая цветята. После тихо, докато другите от стаята спят, той се измъква навън. Слиза по пустите стълби.
В целия санаториум е тъжно и празно. Някакъв несъобразителен пациент удря по клавишите на пианото в хола, опитва се да улучи някаква мелодия, но нищо не излиза, защото той въобще не знае да свири.
Антонио се измъква навън. Напуска санаториума, без дори да се обърне. Тръгва пешком по пътя за селото, откъдето ще вземе автобуса. Обувките му газят в още неотъпкания пресен сняг, който продължава да се сипе.
***
След един от завоите срещу него се задава шейната, натоварена с веселите студенти. В първия миг никой не го забелязва, после Пепа го съзира и извиква на файтонджията:
– Спри! – и се обръща назад – Хей, Антонио! Антонио!
Антонио се спира, обръща се бавно, стиснал в едната ръка куфарчето, в другата хризантемите.
Всички от шейната са се обърнали и го гледат.
– Защо си отиваш? Изписаха ли те? – пита някой.
Антонио не отговаря. Той гледа Пепа, която единствена разбира, скача от шейната и приближава към него.
– Защо си отиваш, Антонио? – пита внимателно тя.
Той поставя в ръцете ѝ букета, все така усмихнат, кимва и без да проговори се обръща и тръгва надолу.
Пепа остава недоумяваща с букета в ръцете си.
А Антонио крачи из снега и неочаквано се засмива. И така весел продължава своя път.
На главната страница: Робърт Кушнер, Хризантеми, 2008 г.
