Начало Идеи Гледна точка Християнинът и политическият живот
Гледна точка

Християнинът и политическият живот

4551

KYanakiev

В наши дни нерядко – и най-често, уви, сред православните – се разпространява възгледът, че един истински църковен християнин не бива да се замесва в политиката, че ако го прави, такъв човек не е истински църковен православен, а… „политикан“, кариерист. В това освен лъжа (защото, живеейки в „полиса“, човек не може да няма отношение към онова, което става и се върши в него) има още и някакво (позьорско) високомерие: политиката, видите ли, е „мръсна“ и най-вече користна работа, а ние – верните, обитаваме „бъдещия век“ и „този“ не би трябвало да ни интересува. Да, Църквата е живот в Духа Свети, непрекъснато предвкусване на „бъдещия век“, но християните живеят този живот все пак в „този свят“ и в него са призвани както да свидетелстват за правдата, така и да се борят срещу неправдата. А и двете се случват именно в „полиса“ (и значи са в сферата на „политиката“).

Нищо подобно на днешната „високо духовна“ гнусливост от политиката обаче не са практикували Светите отци (за които често ни призовават да си спомняме).

В тази връзка ще разкажа тук две истории от житието на св. Иоан Златоуст – един от може би най-авторитетните (и на Изток и на Запад) Свети отци на Църквата.

В битността си на архиепископ на царстващия град Константинопол, св. Иоан е имал нелекия жребий да живее по времето на неособено силния (и като държавник, и като човек) император Аркадий и неговата невероятно тщеславна и безскрупулна съпруга – императрица Евдоксия. И ето: случило се така, че в Константинопол пристигнал богат провинциален велможа на име Теодорих. Жадната за богатства императрица решила да скрои срещу него лъжливо обвинение и да конфискува имота му. Теодорих бил обаче безукорно честен и лоялен човек и въпреки всички старания Евдоксия не могла да скрои срещу него „компромат“ (както биха се изразили днес). Тогава тя извикала Теодорих в двореца и с ултимативен тон направо му поискала огромен заем, уж „за нуждите на държавата“, като съвсем неопределено обещала да му го „върне някой ден“ – сиреч, казано пак на съвременен език – подложила сановника на държавен рекет. Видял се в чудо, Теодорих се обърнал за помощ към св. Иоан Златоуст. Какво, мислите, направил светителят? Отговорил му, че в „политически разправии не се меси“? Посъветвал го „да възложи грижите си на Бога и да се моли“? Обещал му сам да се моли за него и останал в покоите си? Не, светителят тутакси отишъл лично при императрицата и изискал от нея да остави човека на мира. Намесил се, както виждаме в едно „политическо дело“ и даже успешно го разрешил, защото императрицата се принудила да се откаже от намерението си.

Втората история се случила малко по-късно. Префектът на Александрия (един от мегаполисите на Империята тогава) на име Павликий, жесток и деспотичен човек, отнел насила от една овдовяла знатна гражданка на Александрия всичките й спестявания – петстотин литри злато. За жената това означавало принуда буквално да продаде децата си в робство, за да оцелеят (такива били тогава „политическите реалности“). И ето вдовицата отпътувала за царстващия град и се обърнала за справедливост към императрицата. Последната видяла в този случай възможност за нов грабеж („корупционна операция“). Заповядала на префекта Павликий да се яви пред лицето й, наложила му огромна глоба за извършеното срещу вдовицата, но от глобата върнала на ограбената жена само 20 литри злато, а всичко останало задържала за себе си – за „държавата“. Излъгана и от царския съд, нещастницата отишла при св. Иоан Златоуст (очевидно не е знаела, че християнинът не е никакъв „политикан“). Светителят можел, разбира се, да я удовлетвори от собствените средства на Църквата и по този начин делото щяло да отмине без по-нататъшен скандал с властващата особа (с „политическите сили“). Но св. Иоан пожелал да опази справедливостта. Той – представете си – повикал префекта Павликий в патриаршията, заключил го в нея и му заявил, че няма да го пусне оттам, докато не върне дълга си към вдовицата. Евдоксия естествено узнала, че св. Иоан държи при себе си префекта, и се ядосала ужасно, понеже схванала, че нечистата й игра е станала известна на патриарха. Вместо да се разкае, тя се нахвърлила върху светителя, укорявайки го – забележителен навик на светската власт – че се намесва в делата на държавата (по нашему казано – в „политиката“).

Светителят не трепнал. Той заявил на Евдоксия, че няма намерение да пусне Павликий. „Ако царицата желае да пусна префекта, писал й той, нека изпрати на вдовицата 500 литри злато, които той й дължи. Това за царицата няма да е трудно, добавил иронично той, тъй като тя е взела от Павликий доста повече“. „Престани да се противиш и не се докосвай до нашите светски дела“ – отговорила му вбесената владетелка. И ето тогава св. Иоан Златоуст й написал думи, които си заслужава да бъдат припомнени на всички, които твърдят, че християнинът трябва да се държи настрана от политиката. „Царицата желае да заприличам на мъртъв и да не забелязвам извършените несправедливости; да не чувам стенанията на обижданите, на плачещите и въздишащите; да не говоря разобличително против съгрешаващите. Но тъй като аз съм епископ и на мен ми е връчено попечение за душите, то аз съм длъжен да гледам на всичко с недремещо око, да изслушвам молбите на всички, всички да поучавам, да наставлявам и да разобличавам… И тъй, нека царицата се гневи, както желае, а аз няма да престана да говоря истината“.

Разказах точно тези две истории от живота на светия отец, защото те не са свързани пряко с „интересите“ на Църквата. Те – казано на съвременен език – са реакции на несправедливост в политическия живот на държавата. Всъщност, ще или не ще, Църквата няма как да не присъства в политическия живот. Дори нейното мълчание по определени казуси в обществения живот е политически акт – добър или лош.

Когато например една Поместна църква пише послание, в което заявява, че призовава държавата да не приема в страната бежанци, защото те щели да застрашат нейния „генофонд“, тя извършва по същество политически акт. В случая той може да е изключително популярен (народът на въпросната Поместна църква в мнозинството си е обхванат от същинска фобия, че „генофондът“ му е застрашен), но е лош от църковна гледна точка политически акт. Защото Църквата не се грижи за „генофондовете“, а за страдащите. И – между впрочем – пее (след първата малка ектения на всяка литургия) псаломския стих „Господ хранит пришелци“.

Когато пък говорител на патриаршията на друга Поместна църква (Всеволод Чаплин, доскорошният говорител на РПЦ) публично застава на страната на местен (мисля, че чеченски) мюсюлмански сатрап, който без съгласието на момичето и родителите му прави своя (втора) съпруга шестнайсетгодишна девойка, защото това било, видите ли, в съгласие с „традициите“ (мюсюлманските), това е дори възмутителен политически акт. Той дори е съвсем прозрачен, защото е мотивиран от нуждата да се запази един лоялен на властта местен дерибей.

Когато накрай една Поместна църква мълчи (защото съм сигурен, че ще мълчи), когато държавата – в случая Руската федерация – декриминализира домашното насилие, приравнявайки го с административно нарушение (като например вдигане на шум след 22 часа), за да не се занимава с трудния казус по отнемане на родителски права, това също е възмутителен политически акт, особено ако среди от същата тази Поместна църква ни проглушават ушите по форуми как на Запад узаконяват еднополовите бракове. За това обаче си заслужава да се напише специално.

Накрая бих попитал: „политикан“ ли е бил св. Иоан Златоуст, намесвайки се така твърдо в конфликта между един провинциален велможа и двореца в късната Римска империя (в нещо съвсем аналогично сиреч на конфликт между кмет на голям град и министър-председателя), в конфликт сетне между преториански префект (нещо като областен управител) и императрицата (т.е. вицепрезидентката, казано по аналогия)?

Разбира се, аз не ратувам за политизация на християните (особено на духовниците), изливащата се в писаници и заяжданици по социалните мрежи, но не мога да приема политическата ангажираност на християнина особено в една държава, която отдавна няма свещен ореол, да бъде клеймена като „политиканство“. Добре е да се следва светоотеческото изречение: „длъжен съм да гледам на всичко с недремещо око“. То, мисля, не важи само за епископите.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора