Публикуваме два разказа и предговора на протойерей Николай Нешков от сборника „Християнски разкази“ на Деян Енев (изд. Фондация „Комунитас”).

Малкият, лишен от предателства свят на Деян Енев

… защото, кога е печално лицето, сърцето става по-добро. Еклисиаст 7:3

Ако някой иска да убие християнското, нека направи от него етикет. И да го поставя на неща, обречени да останат анонимни. А те са толкова много! Християнската дарба на разказите е най-често да премълчават имената, но винаги да участват в животите. Те оставят изричането на името за сетне, за неустоимия миг, в който то ще прозвучи едновременно като камбана и като полски щурец, близкото име на „нищия духом”.

… на оногова, който побеждава… ще му дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава” (Откр. 2:17). Винаги ми се е струвало, че героите от разказите на Деян Енев стискат в шепите си бели камъчета, независимо дали ги наричаме християни или не. Ето знак за нещо неминуемо християнско при тях обаче – славата им винаги е в бъдещето и никога в настоящето. За да бъде едно произведение християнско, трябва да прозре горещата връзка между безславието днес и спасението утре. И не само това – да не допусне тъжните, поразени от живота хора да бъдат смятани за жертви или герои. Страданието не е участ, а е дарба – това те никога не ни казват направо, а ни оставят да ни заболи мъничко, поне мъничко – не за тях, а за нас. Ако е така, то старата, ангелски недосегаема жена в мразовит и беден ден пред входа на градски храм, бащата – неудачник, който с невъзможната за описване мъжка безпомощност на разделен от жена си човек несръчно въвежда невръстния си син в тайната на Христовото рождество, случайният минувач, покрит с неувяхваща небесна слава от стария несретник, на когото (с гузно неудоволствие) опитва да помогне; всички тези истински герои на поантата, крепяща тези разкази, обитават тесен, душен, най-често мъглив от евтин цигарен дим свят, в който има място само за две неща  – несъвършенство и милост. И за никаква подлост.

Това, мисля си, Деян Енев не е търсил съзнателно. Точно толкова несъзнателно и категорично, както когато бащата става баща, братът  – брат, обичаният разбира, че е обичан, а на очаквания му се ще да спре за малко на последното стъпало на входната врата, за да увековечи това, че е очакван.

Това не са хора, които могат да бъдат жертва на нечие влюбване или омраза. Те са ехото от звука, който издава добротата, когато бъде счупена. Миг след като го чуем и миг преди да го забравим, се появява християнският разказ.

Протойерей Николай Нешков

Деян Енев, „Християнски разкази“, издава Фондация „Комунитас”, 2016

Мария

Както си седеше на пейката и хранеше гълъбите с кифли, Мария изведнъж разбра, че онзи човек на отсрещната пейка страда в момента от ужасно главоболие. Тя го погледна вече по-внимателно и наистина видя, че той си е захлупил лицето с длани. Тя усмихната изпрати към него един лъч и после още няколко. Гълъбите рязко излетяха, като след изстрел, накацаха вкупом на едно ниско дръвче и оттам впериха в нея внимателните си оранжеви очи. След няколко минути човекът отпусна ръце и за пръв път от доста време насам се огледа наоколо. А сетне стана, тръсна глава и доста бодро пое надолу по алеята. Мария се намести по-удобно на пейката и отново започна да рони трохи от кифлата.

На празната пейка отсреща скоро седнаха момче и момиче. Момичето гледаше в една точка пред себе си с каменно изражение на лицето. Момчето цялото се беше извъртяло към нея и като ръкомахаше, много разпалено ѝ говореше нещо. Гласът му ставаше все по-висок, а накрая то ненадейно млъкна и лицето му се изкриви от плач.

Мария веднага разбра, че момичето в момента закъснява за една среща, че изобщо не ѝ е сега до момчето и просто се чуди как да го разкара. Мария се усмихна, спря да рони кифлата и изпрати към момичето един много силен лъч. Гълъбите пак се вдигнаха и накацаха по дръвчето. Момичето потрепери, погледна скришом ридаещото момче и много бавно и внимателно пъхна ръката си под фланелката му и го погали по гърба. Момчето вдигна разплаканите си невярващи очи, а момичето само това и чакаше. То го близна по носа, разсмя се, каза му нещо и после го целуна толкова силно, че целият свят оглуша.

След тези двамата пейката задълго остана празна. Гълъбите изкълваха и последните трохи и отлетяха нанякъде. На юг небето се смрачи. Духна вятър, който помете боклуците по алеята. Пластмасовите чашки от кафе и кока-кола изтрополиха като табун коне. А сетне, след една кратка и красива като йероглиф светкавица от небето се изсипа страшен дъжд. Мария се отпусна на пейката и се остави цялата на дъжда.

Късно следобед по празната алея мина една майка със своето момченце. Момченцето риташе нападалите от дъжда листа и тайно от майка си цапаше в локвите. До пейката, на която беше седяла Мария, то спря.

– Мамо – каза то, след като погали мокрото дърво. – Виж, тук е седяла Мария.

– Коя е тази Мария? – попита майка му. Момченцето докосна за последен път пейката и продължи нататък.

– Боби – рече майка му, когато го настигна, – за каква Мария говореше преди малко?

Но Боби мълчеше. Изведнъж беше разбрал, че не може да обясни на майка си коя е Мария.

Мъжът на име Христос

Имам една братовчедка, която някога си имаше мъж. Той носеше името Христо. Разбираха се добре, понякога се караха, понякога се обичаха. Родиха им се две момиченца, красиви като кукли Барби. Когато животът загрубя, братовчедка ми изпрати мъжа си в Германия на гурбет – да спечели там пари и да се върне след известно време богат. От Германия той не ѝ се обади изобщо. Така минаха три-четири години. Момиченцата пораснаха. И братовчедка ми, както си живееше грубия живот, в един момент се реши: намери пари назаем, изруси се, отслабна и замина за Германия да си търси мъжа. Но не успя да направи нищо. Както ми разказа, щом пристигнала на летището в Мюнхен, седнала на куфара си и три часа ревала. А после се качила обратно на самолета. И така, тя се върна в България – с виолетови сенки под очите и с почерняла в корените коса – и отново заживя грубия си живот. Сутрин голямото момиченце води малкото момиченце на детска градина. После то на свой ред препуска към своето училище. През това време майка им пътува към другия край на София, където едва-едва си е намерила някаква работа. На обяд голямото момиченце се прибира вкъщи, дава лекарствата на 80-годишните си баба и дядо и сяда да си пише домашните. В пет часа хуква да вземе сестричката си от детската градина. Някъде към седем си идва и майка им: сготвя нещо за вечеря, слага ги да спят, дава лекарствата на старците и когато къщата утихне, си прави едно горчиво кафе, запалва първата цигара от третата кутия и сърбайки горчивото кафе, вперва поглед в нищото. И стои така, докато не изпуши кутията.

В дома ѝ няма икони. И затова тя започва да се моли чак когато си легне до малките момиченца късно вечерта. Моли се така: Господи Иисусе Христе, Господи Иисусе Христе, помогни ни!

А малките момиченца се правят на заспали, силно стискат очи и ужасно се радват, че чуват от устата на майка си името на баща си. Това ги кара да мислят, че не всичко е изгубено.