Ако можех да бъда на мястото на пастиреначалниците на Православната ни църква, които преди седмица получиха строга поръка от политическата партия на управляващите: да се „разграничат“ от (и дори „да изгонят от Църквата“) клетия архимандрит Дионисий, който с акцията си пред дома на премиера „травматизирал неговите внуци“ и изобщо „въвлякъл Църквата в политиката“, щях да отвърна следното: оставете на нас – на Църквата – да решим какво да правим с поставения под запрещение духовник, защото ако трябва да си отправяме искания, ние пък настойчиво ще поискаме от вас (а и от цял ред „политически сили“) да престанете да въвличате Църквата в политическите си брътвежи.
Бързам да успокоя ревностните „тролове“ – знам, че не съм (и не бих могъл да бъда) на мястото на духовните ни „пастиреначалници“. Нито пък съм се заел да се застъпвам за прословутия архимандрит Дионисий. Само че ми омръзна – именно като „редови“ църковен член – от един тип политическа употреба на Църквата. Употреба, извършвана особено от самопроизвелите се у нас в „дясно-консервативни“ и „патриотични“ политически формации, които непрекъснато ни осведомяват, че с политиката си ще „бранят християнските ценности“, ще се „борят за съхраняването на християнските ни корени“ и изобщо за реванша на „християнската“ европейска традиция. Не може да не се види, че те го правят в чисто политически антагонизъм с партии и групи от обществото ни, които, обобщено заклеймявайки като „либерали“, обявяват и за… антихристияни (анти-православни), за противници на Църквата. Та ето: аз питам – не е ли в прерогативите на събора на Църквата да ни каже кого смята за чужд на себе си, за свой „враг“ или „рушител“? И не помага ли с мълчанието си Църквата (ни) за превръщането на чисто политическите противници на тия „дясно-консерватори“ и „патриоти“ и в нейни (на Църквата) противници? С мълчанието си по отношение на „дясноконсервативното“ и „патриотично“ православно християнство не осведомява ли, че споделя безобразната редукция на Христовото учение, което тези хора вършат с чисто конюнктурни цели.
Защото нека видим какви собствено „християнски ценности“ бранят въпросните „десни консерватори“ и „патриоти“. В какво въобще се състоят според тях „християнските ни корени“ (които „либералите“ се били заели да изтръгнат)? Често ми се иска – разбира се издевателски – да ги помоля да ми изредят (поне) пет-шест „християнски ценности“, които споделят и за тържеството на които в обществото ни се борят. Сигурен съм, че въобще не биха могли да го сторят. По отношение на „християнските корени“ пък съм сигурен, че ще чуя – най-много – вариация на онова, което г-н премиерът ни наскоро изтърси, отговаряйки (сигурно и на такива като мен) на „нашите опоненти, които ни критикуват, че помагаме на Църквата“. Ние – каза той – се грижим за Църквата „защото тя ни е запазила през вековете като народ“. Тоест – християнството (Православието) е елемент от… „българщината“, християнството (Православието) е нещо като исторически създадена ваксина за етнозащита, при това, изпълнила вече своята имунизационна функция. Защото нали „народът ни“ вече (благодарение и на Църквата) се е „съхранил“ след „петвековното османско иго“ и днес едва ли има нужда от подобни православни геополитически „антитела“ в организма си. Всъщност по-възрастните генерации у нас ще си спомнят, че тъкмо с този аргумент, че „ни е съхранила като народ през вековете на османския гнет“ – комунистическата власт у нас обосноваваше минималната си търпимост към БПЦ – не я бе забранила напълно именно като маргинален паметник на древността. И значи именно като такъв „паметник“ – само че вече и с определена пазарно-туристическа стойност – тази наша Църква е обект на грижа и от настоящия ни министър-председател (е, сигурно и от малко суеверен страх от престарелия ѝ „Началник“).
Що се отнася до „християнските ценности“, които „консервативно-патриотичните“ ни политици ревнуват те – няма как да го отречем – се свеждат днес до следните: първа и най-важна е… бракът (между мъж и жена), втора – детераждането и респективно – осъдителността на абортите (за да „не изчезнем като българи“), трета… Е, трета (четвърта, пета и т. н.) май няма да може да се посочи. Добре, аз ще се сетя обаче, че една от въпросните „консервативно-патриотични“ партии, особено кресливо воюваща за „християнската ценност на брака между мъжа и жената“ (сякаш огромни пълчища от гей-двойки са се устремили да го суспендират и сякаш бракът между мъж и жена е откритие на християнството), партия ратуваща за ограничение на правото на аборт, съвсем неотдавна предложи мерки за… ограничаване на ромската раждаемост (чрез държавно финансиране на желаещите да извършат аборт ромски жени). Ще се сетя по-нататък колко усилия ми струваше (лично на мен) да се опитам да убедя един настоящ „консервативно-десен“ лидер – тогава министър – да отмени наредба на свой предшественик, според която родили се на бял свят недоносени деца с тегло под определен грамаж и преди определена гестационна седмица, предвид „почти сигурната им“ нежизнеспособност се трактуваха като „абортен продукт“ – абортен продукт, ако починат три дни след раждането си и значи тогава не се погребват, а се изхвърлят ведно с „отпадъчните продукти на болничното заведение“. Спомням си, че на моите съображения, че такова едно родено дете би могло да бъде през трите дни, докато е живо, кръстено от майка си (в разрешения „спешен порядък“) и следователно е починало не просто като роден човек, но и като кръстен християнин, настоящият „ревнител на християнските ценности“ отговаряше с чисто биологични възражения, а от един момент престана да ми обръща внимание.
Още по-нататък: ще припомня, че именно политическите ревнители на „християнските ценности“ у нас са сред най-яростните борци срещу т. нар. „мигранти“. За тях те са „нашественици“ и „рушители“ на скъпоценния ни „генофонд“. Само че за тяхно сведение – Сам Христос (от Когото властно произтичат всички „християнски ценности“) ни учи – в притчата за Добрия самарянин (вж. Лук. 10:25-37), че трябва да се помага на изпадналия в беда, без оглед на това от кой народ и от коя религия е той и даже – че изпълнява заповедта да „обича ближния си като самия себе си“ тъкмо онзи, който го „обича“ (грижи се за него, дава средства за него), независимо, че въобще, въобще не му е „свой“. В притчата пък, която казва за края на времената (за онова, което ще се случи на Страшния съд), Христос ни предупреждава, че онези, които не са прибрали дори „едного от тия най-малките“ странници (на гр. ξένοι– букв. чужденци) са отказали прибежище на… Самия Него, на Христос. И о, ужас – ги нарежда „от лявата Си страна“, т. е. като дял на „вечния огън“ (вж. Мат. 25:41-46).
Ще си спомня накрай, че в последната седмица на предизборната кампания слушах от различни политически защитници на „християнските ценности“, че – като „десни“ и „консервативни“ именно християни – те щели да се борят държавата да не продължава да хвърля пари „от нашите данъци“ за подкрепа на „различни маргинали“. Щели да се борят за това, защото са християни! А чули ли са те – следва да се попита – Христос, Който хвърля именно в тяхното лице блаженствата от Нагорната проповед: „блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно… блажени плачещите, защото те ще се утешат… блажени кротките (букв. „анавим“, т. е. „неудачните“), защото те ще наследят земята“ (срв. Мат. 5:3-5). Да, според великия парадокс на християнството, на тия – на „маргиналите“, Царството небесно им е, простонародно казано, „в кърпа вързано“, докато другите – ние, „изрядните данъкоплатци“ и „гордите с българщината си“ – по определение сме едва в притвора му и ще влезем в него с усилия (ако изобщо влезем). Това е парадоксалното християнско възмездие за „изрядността“, „удачността“ и „не-маргиналността“! Това е „безумството“ на християнските ценности! Ако искате, наречете ги „леви“. Във всеки случай с вашето „дясно“ те наистина нямат и никога не са имали нищо общо!
А и въобще: мисля, че за да защитаваш „християнските ценности“ политически, първо трябва да ги научиш от Евангелието – не от евразийските „гуру“-та на Путинова Русия, не от тръмпистките проповедници от „библейския пояс“ или от либертарианците на Айн Ранд. А пък за да го сториш, трябва не да се фотографираш до някой епитрахил на предизборните си плакати, а… да ходиш на църква. Ако ли те мързи да ставаш в неделя рано, да се главоболиш с разни „литургии и евангелия“, проповядвай просто национализъм, ксенофобия, брюкселофобия, дивашки (и комплексарски) мачизъм и „пишман-воеводство“ – не обаче и „християнски ценности“. Изобщо, не въвличай Църквата в политиката си, повинен в което у нас далеч, далеч не е само клетият архимандрит Дионисий.