Публикуваме уводните думи и откъс от новата книга на проф. Калин Янакиев (изд. Фондация „Комунитас”, 2017 г.).

С благословението на Негово Високопреосвещенство
Варненски и Великопреславски митрополит Йоан

Уводни думи

Мнозина от водещите съвременни богослови (и на Из­ток, и на Запад) отдавна твърдят, че ако в по-раншните векове християнската теология по необходимост е била съсредото­чена върху триадологията (разкриването и утвърждаването на учението за Бога като единосъщна и неразделна Троица), а сетне върху христологията (т.е. учението за „неразделното и неслято” единство на Божествената и човешката природи в Личността на нашия Спасител Иисус Христос), то нашето време остава длъжник най-вече на еклезиологията – т.е. на задълбочаването и артикулирането на автентичното учение за Църквата като Тяло Христово и Трапеза на Царството.

В много отношения това е вярно. Вярно е също, че трудо­вете с най-приносен характер в по-новото (и тук говоря преди всичко за православното) богословие са посветени именно на еклезиологията. Заговори се например за една „евхаристийна еклезиология” (противопоставена на старата, формирана под западни влияния институционално-юридична еклезиология), заела се да припомни, че Евхаристията не е просто едно от – пък дори и от най-важните – чинопоследования, които се из­вършват във (и от) Църквата, а самото битие на Църквата in actu; че Църквата, това и е евхаристийно събрание, а евхаристийното събрание – това собствено е Църквата.

От това базисно утвърждение бяха отворени пътища и за ред други важни богословски „възпомняния”: че свещени­ческият чин принадлежи всъщност на целия народ Божий (λαός τοῠ Θεοῠ); че ролята на епископа в „свещеническото” събрание на Църквата е ролята на негов предстоятел (но не на неговия единствен свещеник, още по-малко пък на тай­но-извършителя в него); че приобщаването на т.нар. „миря­ни” към Христовите Тяло и Кръв също трябва да стане редов­но. Развитието на фундираната в Евхаристията еклезиология естествено насочи изследователския поглед на богословите, които я развиват назад – към едно по-дълбоко осмисляне на живота и самосъзнанието на най-ранната Църква (от т.нар. доникейски период). Без да се опитват да препоръчват ня­какви „революционни” промени в утвърдилата се църковна практика, тези богослови се постараха да пробудят в църков­ния живот свяст за високо одухотворената сакраменталност на първоначалните християнски събрания. Достатъчно е да посочим тук истински жалонните трудове на прот. Нико­лай Афанасиев (Трапезата Господня, Две идеи за вселенска­та Църква и особено Църквата на Светия Дух от средата на миналия век), на прот. Александър Шмеман (Евхаристия­та – Тайнството на Царството), на митроп. Иоан Зизиулас (Битието като общение. Изследвания върху личностността и Църквата)…

И все пак на мен продължава да ми се струва, че за да придобие солиден догматичен фундамент, на „евхаристийна­та еклезиология” ѝ е нужно да се задълбочи по решаващ начин в изясняването на есхатологичния характер на самата Хрис­това Жертва, на която е събрано църковното събрание. Защо­то Христовото Жертвоприношение – и това ще се опитам да обоснова в тази книга – представлява всъщност „есхатонът” на световната история и по същество е пределният „изход” от „метафизическия Египет” на смъртта и тлението, в който сме били „преселени” в резултат на грехопадението. То е предел­ната и окончателна Пасха на един истинен „Израил”, излязъл от всяко коляно и език, народ и племе (Откр. 5:9), въвеждащ се чрез нея в Царството Божие.

Възкресил, възнесъл и упокоил „посред Престола” на Бога Отца възприетото веднъж и завинаги от Него човешко ес­тество, Христос му дава (в Утешителя, Духа на истината) пределното, действително есхатологично утешение – въз-царява го и ето: именно него, възцареното „отдясно на Отца”, ни дава, та приемайки го в Евхаристията, да разберем, че както Той е в Отца, така и ние сме в Него и Той в нас (срв. Иоан. 14:20), и по този начин всички сме в пълно единство (Иоан. 17:23), при това там горе, където в Христа вече се покои нашето естест­во. С две думи, в еклезиологията трябва да се „възпомни” по най-решаващ начин, че както Сам ни е казал на Тайната вечеря според свидетелството на св. ев. Лука, Христос ни е завещал Царство[то] (вж. Лук. 29:30). Събирайки се „в църква”, събирайки се в благодарното, „евхаристийно” събрание (собствено ἐκκλησία), в което сме призовани и свикани още в Сионската горница, ние сме в Царството, събрани сме в „есхатона” и като Църква сме „жители” на есхатона.

Да, този есхатон, това „Царство”, на което и в което се събираме като Църква, е „бъдещо”, защото в настоящето на „този век” неговата действителност тепърва се изпълва с числото на сътрапезниците си и изпълнението му е мисли­мо само отвъд (и след) този свят. В същото време обаче това „бъдещо” Царство е отворило вратите си тук (от деня Петдесетница, когато е настанило на Трапезата на първата Евхари­стия дванадесетте апостоли), тъй че Църквата от самото си раждане е онова общество, което има „бъдещото” Царство в настоящето си (най-парадоксалният, ако се замислим, факт в историята).

Да, казвам, Църквата вече има пределното утешение на човешкото естество, достигнало в Христа Иисуса Божия Престол – Жертвеник, има отритите окончателно и завинаги сълзи, утихналите докрай „въздишки и въздихания” и това е така, защото има посред себе си (това е догматическо утвърж­дение) самия възкръснал, възнесъл се и легнал на Престола на безсмъртието Агнец, Който бе мъртъв и ето, жив е во веки веков (срв. Откр. 1:18). Има го, казвам, не къде да е, а именно на евхаристийната си трапеза. Има го днес и през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20); има днес онова, което ще бъде. Защото онова, което ще бъде, вече е на Трапезата ѝ и в това, в това е уникалността на тази Трапеза. Да, на нея то е не­видимо за света, виждащ върху ѝ само хляба и виното (защото все още навсякъде около нас е видим този свят), но така, неви­димо за света, то е в света и Църквата е именно обществото, което знае (и даже вкусва) тази невидимост. Тя е обществото, за което бъдещето вече е дадено, а значи – в определен сми­съл – и цялото настояще, целия „този свят”, целия „метафизи­чески Египет”, в който продължава да се страда и да се умира, за нея е вече… минало.

Само, значи – ще аргументирам аз в по-нататъшните редове на тази книга – ако ние си припомним това, ние ще си припомним (и ще можем да обосновем) положението, че Църквата – това е евхаристийно (благодарствено, пиршестве­но) събрание, а евхаристийното събрание – събранието на ес­хатологичното ликуване – това собствено и е Църквата.

С две думи, аз мисля, че само допълнена от една (както я нарече друг голям съвременен православен богослов – Петрос Василиадис) есхатологична еклезиология, евхаристийната еклезиология на Афанасиев, Шмеман и Зизиулас може да при­добие днес истински догматичен фундамент.

Нека кажа, че изречената сега теза всъщност е и основна­та теза на тази книга и именно нейното разгърнато аргументи­ране в следващия по-долу текст бих си позволил да определя като (посилния) принос на автора ѝ в съвременните еклезио­логични изследвания.

На Църквата вече е дадено бъдещото Царство и бъдещото Царство е онова, в което се събира и в което живее Църквата в настоящето. Това наше основно твърдение не бива да стряска и да смущава догматически – в него няма никакъв „хилиазъм”. Да, изповядвам: Царството, което ни е завещал Христос, е „бъде­що” Царство и то е такова, защото едва отвъд този свят всички люде, чието (човешко) естество вече е възцарено от възцарилия го Христос, ще го заживеят в него самото, а то ще се „изпълни” и ще остане (вечното) Царство на есхатологичния Цар. Днес, ко­гато все още е „този свят” обаче, това Царство „не от този свят” вече е дадено в него и мястото на неговата даденост е именно събранието на Църквата. В този смисъл пък времето на Църк­вата като Църква е, собствено, бъдещето. То, бъдещето, е ней­ното настояще и нейното настояще е бъдещето. Тя не го просто „пред-чувства”, не го само „очаква”, не само „вярва” в него. Тя го вкусва като бъдещо, тя вече празнува – грядущото му сбъдва­не. Но ето защо, повтарям, и настоящето на „този свят” е за нея в нея, днес – докато това настояще и „този свят” все още са и стават – вече минало.

Онова, което казвам сега (и което се опитвам да обоснова в тази книга), обаче за мен далеч не е само академична еклези­ологическа теория. За мен лично то е, ако щете – и богословски императив за възраждането на онази основоположна радост, която би трябвало да е Църквата като такава. Защото помис­лете си: „есхатонът” вече е дошъл, в Църквата ние вече сме в „есхатона”; на трапезата ни в Църквата „бъдещото” Царство вече е сложено, Христос е „посреде нас” и ние пием вече, тук и днес, на евхаристийното си събрание от оня лозов плод, за кой­то Той ни е казал, че пак ще го пие с нас нов в Царството на Отца Си (срв. Мат. 26:9). Но ето значи: тази бездънна радост е (и би трябвало да е) Църквата. Тази невероятна свобода, окон­чателна, есхатологична свобода, е (и би трябвало да е) Църква­та. За тази радост и за тази свобода на Царството свидетелства (и би трябвало да свидетелства) Църквата. Само така тя би била действително евхаристийно събрание и именно евхаристийно събрание тя би била в своята действителност тук. В противен случай, ще се осмеля да го кажа, именно Църквата би била заб­равена в Църквата и тогава тази последната би се деградирала до острастена институционална хранителка на някаква своя „традиция”, от която е изпарена обаче тъкмо уникалността на тази „традиция”; би се свела до „партия на сакраментализма”, обречено състезаваща се с многобройните „партии” на секула­ризма, би „препарирала” бъдещето, което живее в настоящето си в екзотично древно „съкровище”, което показва в него. И не би могла тогава истински да „благодари”, да извършва т.е., своя­та (осъществяваща я) Евхаристия.

Към края – няколко напътстващи четенето на книгата думи. Трите студии, които я съставят, разбира се, са свързани в определена (мисловна) последователност, но имат и своята специфика. Така, първата от тях е по-строго историко-екзе­гетическа и има за цел да представи автентичния „хроно­топ”, в който е било установено евхаристийното тържество на Църквата – „хронотопа” т.е., в който се е провела Тайната вечеря, установяваща Църквата. Есхатологичната природа на завещаното ни тогава (и актуализирало се на Петдесетница) осъществяване е предметът пък на втората студия, а трета­та е посветена на онова, което всъщност е (би трябвало да е) Църквата – осъществеността на завещаното ни от Христос, ако тя действително е живеенето на това „завещание”. Както показва и подзаглавието на книгата, цялото изследване ще търси преди всичко библейските основания за тезите, които ще се защитават в него, и значи – ако някой желае да го определи така – това ще бъдат и границите, които трудът си поставя.

Всяка от трите студии съм снабдил с бележки, които сче­тох за подходящо да изведа след текста им, защото, ако едни от тях просто посочват (или цитират) източниците, от които е черпил и с които се е подкрепял (или спорил) текстът ми, то други обаче представляват по-скоро указания на посоки, отворили се в процеса на изследването и които не е имало как да бъдат проследени докрай в композицията на това съчи­нение. Ето защо бих предложил на читателя тези бележки да бъдат четени по-подробно след прочитането на съответната студия, за да не прекъсват за твърде дълго нейното критично проследяване.

Накрая бих искал да изкажа благодарностите, които дъл­жа във връзка с тази книга.

На първо място благодаря на отците, братята и сестри­те на църковната енория, на която от години принадлежа и в която именно (въпреки всички трудни моменти) съм почув­ствал онази есхатологична радост, която по теоретичен начин се опитвам да обоснова в книгата. Благодаря на моята съпру­га Слава Янакиева за възможността да „проговарям” всич­ко, което замислям, пиша и редактирам, докато го замислям, пиша и редактирам, тъй че трудът ми никога да не е самотен в негативния смисъл на тази дума. Благодаря на колегите си философи и богослови за консултациите, които бяха любезни да ми дадат в процеса на работата над книгата. Благодаря на Марио Коев за съдействието при техническата подготовка на ръкописа.

Накрая благодаря на „всички любещи ме и ненавиждащи ме”, защото всъщност както от първите, така и от вторите ми­сълта ми в края на краищата е имала само полза.

София, 2.ІІ.2017 г.
Сретение Господне

Калин Янакиев, „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“, Фондация „Комунитас”, 2017 г., редактор Георги Каприев

Завещанието на Христос и установяването на новата Пасха

След като в предишната глава се опитахме да възстано­вим хронологията на протичането на Тайната вечеря така, както тя ни е представена от четиримата евангелисти, в тази ще се обърнем към далеч по-важния въпрос за онова, което собствено е извършил Господ Иисус Христос на нея – на тази Своя последна вечеря с учениците, която, независимо дали се е състояла в самата пасхална вечер (както е според синопти­ците) или на предишната, без съмнение е била пасхална и по своя характер, и по начина на своето протичане.

Текстовете на евангелистите, които ни предават изрече­ното и извършеното от Господа на Тайната вечеря, сочат, стру­ва ми се, поне четири неподлежащи на каквото и да било тъл­кувателско разногласие изявления на Христос.[1]
1. Думите и действията на Иисус на вечерята несъмнено представляват тържествено и напълно открито предвъзвес­тяване на Неговата Жертва – предвъзвестяване, което Той прави в навечерието преди да принесе тази Жертва реално на Голгота, за да подготви учениците да вместят предстоящото, когато много скоро му станат свидетели.

И макар според Матей и Марк за Жертвата Си Христос да говори експлицитно едва когато подава чашата: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв… която за мнозина се пролива (Мат. 26:28; вж. и: това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива, Марк. 14:24), а при раз­чупването на хляба преди това да казва не съвсем определено това е Моето тяло (Мат. 26:26; Марк. 14:22), все пак от цяло­то съдържание на епизода, в който се говори за предстояща раздяла, за предателство и т.н., това става достатъчно ясно.

Още по-ясно е то в разказа на св. Лука, в който допълни­телно са ни предадени и онези думи на Христос, с които Той изобщо разяснява целта на тържествената вечеря в Сионската гòрница: от сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам – казва Иисус у св. Лука още преди да започнат ритуалите на трапезата – защото, казвам ви, няма вече да я ям, докле тя се не изпълни в царството Божие (Лук. 22:15-16). И този тържествено-пронизителен тон на последност, на раздяла, предстояща тревожно близко според свидетелство­то на евангелиста, продължава в думите, с които веднага след цитираното бива преотстъпен на учениците знаменуващият началото на пасхалното тържество Кидуш (т.е. онази първа чаша на вечерята) и които у Лука гласят: вземете я и разде­лете помежду си, защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие (Лук. 22:17-18). Изобщо може да се каже, че Тайната вечеря на св. Лука (ако можем да се изразим по този начин) в най-пълна степен ни е предста­вена като възвестяване на предстоящата Христова раздяла с учениците, като вечеря на земното сбогуване и на последните поръки и предупреждения на Христос, логично кулминиращи в следващия (веднага след тия няма да я ям [т.е. пасхата], няма да пия от лозовия плод) възглас: това е Моето тяло, което за вас се дава (Лук. 22:19), както и „тая” чаша (т.е. чашата след вечеря) е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива (Лук. 22:20).

По същия начин, че на Тайната вечеря Христос е възвес­тил Своята Жертва, ни е засвидетелствано и от св. ап. Павел, който в своето Първо послание до Коринтяните, предавайки им онова, „което е приел от Господа”, казва: Господ Иисус, през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло… взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв, това правете за Мой спомен, защото колчем ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа (1 Кор. 11:23-26) – сиреч ще правите същото това, което и Христос е направил тогава: провъзгласил е смъртта, жертве­ната Си смърт за людете.

В разказа на св. Йоан Богослов, както вече многократно отбелязвахме, подаването на хляба и на чашата с ключовите думи не е предадено. За сметка на това обаче е предадена из­цяло дългата беседа на Господа с учениците Му на трапезата подир излизането на Иуда, основната тема на която е имен­но „отиването” на Христос от този свят при Отца. Чеда, още малко съм с вас (Иоан. 13:33) – издига глас Иисус тутакси след като предателят напуска събранието, и веднага след това за­почва да им предава Своите последни заповеди – заповеди за след това, за времето, когато Него не ще Го има вече с тях ви­димо. Нова заповед ви давам, да любите един другиго, както ви възлюбих, да любите и вие един другиго (Иоан. 13:34). След това им обещава друг Утешител (Иоан. 14:16) именно за да не ги „остави сираци” (вж. Иоан. 14:16), защото отивам от вас (Иоан. 13:34) и още малко и няма да Ме виждате (Иоан. 16:16). Моя мир ви оставям – казва Христос, – Моя мир ви давам… Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши (Иоан. 14:27). И накрая, все още смътно, за да не порази сърцата им преди време, намеква им, че тази раздяла не ще бъде безболезнена, не ще бъде без участието на тъмната и страшна сила на злото и смъртта: Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо (Иоан. 14:30). За да за­върши напълно откровено и без каквото и да било прикритие: Ето настъпва час и настана вече, да се разбягате всякой у вас си и Мене самичък да оставите: ала Аз не съм самичък, защо­то Отец е с Мене. Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света (Иоан. 16:32-33).

Ако припомним тук хипотезата си, че именно след края на тези страховито-тържествени, даващи утеха, но и пронизи­телно обезпокояващи думи, с които беседата около трапезата свършва, е най-вероятният момент на посягането към хляба (афигомона), с раздаването на по къс от който се полага при­ключването на пасхалната вечеря, ще можем да почувстваме като какъв камбанен завършек са прозвучали думите, съпро­вождащи подаващия жест на Христа: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано (1 Кор. 11:23). А после и този подаващ чашата на благодарението жест: това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове (Мат. 26:28).

2. Но думите на Христос на Тайната вечеря не са просто едно съобщаване за предстоящата кръстна смърт. Гледани в по-голяма дълбочина, тези думи провъзгласяват нещо повече от голия факт, че Христос ще бъде разпнат – че Тялото Му ще бъде „преломено”, а Кръвта Му „ще се пролее”. Съвършено ясно е, че смъртта, която тук, на Тайната вечеря, Христос въз­вестява, е смърт жертва, жертвена смърт, а жертвата винаги се принася за някого и за нещо. И ето, Христос казва, че тя е за учениците (за вас) и за мнозина (Мат. 26:28).

Но поради това на едно второ смислово равнище думи­те и действията на Христос на Тайната вечеря без съмнение провъзгласяват и нещо, което се отнася до людете, до „мнози­на”; провъзласяват, сиреч, нещо давано, оставяно на света от Иисус Христос благодарение на Неговата Жертва.

Обявяването на този дар, на тази оставяна именно след предстоящата Жертва и благодарение на предстоящата Жерт­ва благодат по най-експлицитен начин е засвидетелствано и от тримата синоптици в думите на Иисус при подаването на чашата: И като взе чашата – казва ни св. ев. Матей – и бла­годари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове (Мат. 26:27-28). По същия начин и св. Марк ни предава думите: и им рече: това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива (Марк. 14:24). А Лука направо казва, че като взе „чашата след вечеря”, Христос провъзгласява за нея, че тя е чашата на новия завет с Моята кръв, която за вас се пролива (Лук. 22:20).

С други думи, когато се питаме какво още е извършил Господ Иисус Христос на Тайната вечеря, ние трябва да кажем, че Той несъмнено също е обявил и оставил и едно завеща­ние, един (нов) завет; обявил е, че оставя посредством Жерт­вата Си, посредством отдаването на Тялото Си и проливането на Кръвта Си един дар за учениците Си и за людете изобщо (за мнозина). Защото какво собствено означава да оставиш „завет”? Безспорно, да оставиш някакво завещание от себе си, което да предпишеш подир теб да бъде прието и усвоено от онези, на които го завещаваш и с които днес поради това сключваш този „завет”.

Е, какво завещава Христос на Тайната вечеря? Безспор­но именно пожертваните Свои Тяло и Кръв, които се отдават за опрощаване на грехове – за опрощаване на греховете, кое­то е станало благодарение на Жертвата, на отдаденото Тяло и пролятата Кръв. С други думи, със словата, които ни пре­дават евангелистите, Христос обявява не просто и само пред­стоящия факт на Своята жертвена смърт, но и това, че с тази жертвена смърт Той придобива нещо, което ще остави като „завет”, като „завещание”.

Не би могло да се отрече, че това е второто нещо, напра­вено от Христос на Тайната вечеря. Да, на нея Той провъзве­стява Своята смърт: това е Моето тяло, което… се дава (Лук. 22:19) и това е Моята кръв, която… се пролива (Мат. 26:28). Но Той провъзгласява тази смърт като Жертва: това е Моето тяло, което за вас се дава (Лук. 22:19) и това е Моята кръв… която за мнозина се пролива (Мат. 26:28), при това като Жерт­ва, благодарение на която следовниците ще получат в завеща­ние, в завет нещо: това е Моята кръв на новия завет (Мат. 26:28), тая чаша е новият завет с Моята кръв (Лук. 22:20), която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове (Мат. 26:28).

Ако се опитаме следователно да обобщим казаното дотук в по-ясни и синтезирани думи, трябва да кажем: на Тайната вечеря Христос провъзгласява и предварително дава – както, собствено, се прави с едно оставяно наследство – Своето за­вещание; онова, което завещава в наследство. Да, на Тайната вечеря Христос предвъзвестява смъртта Си. Но на Тайната ве­черя със самото това и поради самото това Христос проглася­ва завещанието Си, наследството Си. Понеже именно смъртта Му – Неговото Тяло, което се дава, Неговата Кръв, която се пролива за опрощаване на грехове, е и Неговият завет, онова, което Той завещава на учениците Си и на „мнозината”, които ще ги последват.

Ние сме се събрали на тази пасхална трапеза, преди да си тръгна оттук – казва Христос, – за да ви оставя онова, което желая и което трябва да ви оставя от Моя живот с вас на земята, на която дойдох, излизайки „от Отца”. И ето какво ще ви оставя от Моя живот в света – ще ви оставя Не­говото пожертване, Неговата Жертва – „Моето тяло и Мо­ята кръв”, които отдавам. Тази Моя Жертва, сиреч, това Мое отдадено Тяло и тази Моя отдадена Кръв, благодарение на които вие сте опростени, освободени, е Моето наследство, Моят завет, Моят нов завет.

Нека отбележим още тук, че на този именно аспект от извършеното от Иисус Христос – поради причини от вероиз­поведен характер, за които ще говорим подробно по-нататък, особено наблягат всички крила на протестантството и още Мартин Лутер, който направо заявява, че това е и единстве­ното извършено на тази последна вечеря. Това е – казва той – цялото „тайнство на олтара” според „чистото установление Христово”. Всичко останало, което се влага оттогава в него, е привнесено там „сàмо от по-сетнешното человеческо преусър­дие и пристрастие”. „Литургията, или Тайнството на олтара – заявява Лутер, – това е заветът на Христа, който Той, когато умираше, остави да бъде раздаден на вярващите.”[2] След кое­то се опитва да разясни какво по-точно означава и в какво се състои този „завет”. „Завет без съмнение – пише Лутер – е обещанието, отправено от умиращия, с което той назовава наследството си и въвежда наследниците в своето владение. Така че заветът обхваща, първо, смъртта на наследодателя, второ – обещаването на наследството, и трето – обявяването на наследниците… Но смъртта Си Христос е обявил на Тайната вечеря с думите: това е Моето тяло, което ще бъде отдадено, и това е Моята кръв, която ще се пролее. Наследството пък Той сочи и обявява с думите: „за опрощаване на греховете” (сиреч ето това е оставеното ви в наследство след и със смъртта Ми, б.м.). Накрай наследниците Си въвежда във владение с думите „за вас и за мнозина” (т.е. завещаното наследство – „опроща­ването на греховете”, е за всички онези, които ще го приемат с вяра – б.м.). Защото – заключава Лутер, – както ще видим, в тази работа вярата ни прави наследници.”[3]

Както може да се види обаче, макар Лутер да претендира да извлича смисъла на направеното и изреченото от Христа на Тайната вечеря единствено от думите на Господа („от чисто­то установление Христово” според базисния реформаторски принцип sola scriptura), той не прочита тук пълния текст на евангелското свидетелство. Именно поради това в неговото разбиране „литургията”, т.е. извършването отново и отно­во на Господнята вечеря от християните, се свежда до нещо, което тя несъмнено представлява, но… не представлява само това. „Литургията е завещанието на Христос” – заявява Лутер и веднага след това преминава към любимата си тема за спа­сението „само чрез вяра” – sola fide, втория базисен принцип на протестантизма. „До него (тоест „Тайнството на олтара”) достъп се открива без всякакви дела, без усилия, без заслуги, а единствено чрез вярата. Защото там, където е словото на обещаващия Бог, там е нужна и вярата на приемащия наслед­ството човек…” „Все едно Бог ни казва – пише Лутер – гледай и виж, грешни и прокълнати човече, как от чиста и незаслужена любов, която питая към тебе, и по волята на Духа на милосър­дието с тези слова ти обещавам, преди още да си го заслужил и пожелал, опрощение на всичките ти грехове и вечен живот.”[4]

Повтарям, това, което Лутер чете в свидетелствата на евангелистите, несъмнено е и казано, и извършено от Хрис­тос. Несъмнено Христос е възвестил Своята смърт и възвес­тявайки я, с това самото е обявил, че оставя Своя завет (за­вещание) на вярващите. Защото самата Му смърт, самата Му Жертва – отдаденото Тяло и проляната Кръв – са заветът, който Той оставя, постигнатото чрез Жертвата опрощение на греховете. Това буквално е казано от Христос: Вземете… Мо­ето тяло, което за вас се дава… Моята кръв на новия завет, която за вас се пролива. Сиреч това прави, това обявява Хрис­тос на последната пасхална вечеря в Своя земен живот.

Но ако се задоволим да видим в предаденото ни от еван­гелистите сàмо това, тогава действително ще трябва да заклю­чим, че на Тайната вечеря с думите Си, с действията Си Хрис­тос единствено е дал нещо, обещал е нещо, завещал е нещо. И толкоз. Оттук нататък следва единствено нашата вяра в на­правеното и завещаното. Не обаче и нещо, което ние трябва да извършваме, в което да участваме… В крайна сметка въп­реки думите на Лутер не следва никакво „Тайнство на олтара”. Никакъв олтар и никакво извършвано върху него тайнствено дело всъщност не са нужни. Вярата в казаното тогава в Сион­ската гòрница, трябва да съобразим, не се нуждае от тях.

Това обаче съвсем очевидно е невярно. Защото, освен че нещо обявява и дава, Христос в това Свое последно земно изя­вление и нещо заповядва. Какво заповядва? То ни е предадено от св. Лука и изразително е повторено от св. ап. Павел: това – предава ни св. Лука – правете за Мой спомен, казва Христос (Лук. 22:19). Кое „това” обаче заповядва Той да се прави „за Негов спомен”? Най-близкото и непосредствено обозначено с „това” безспорно е: ето това, което ви карам да направите сега, т.е. да вземете хляба, който ви подавам с указанието, че е „Мое­то тяло” и да го „ядете”; да вземете чашата, която, след като въз­дигнах, ви дадох, посочвайки ви, че в нея е „Моята кръв на но­вия завет”, която трябва да „пиете”. Това правете – т.е. продъл­жавайте да правите тая вечеря. И правете я за „Мой спомен”.[5]

Следователно би могло с пълна увереност да се каже, че – на трето място, извършеното от Христос на Тайната вечеря представлява:
3. Едно установяване на празнуването на нова (Хрис­това) Пасха.
Доколкото, както вече казахме, последната вечеря на Иисус Христос с Неговите ученици несъмнено се е провела като празнична пасхална вечеря, то ясно е, че ако Христос е заповядал на учениците да продължават и след Неговото Жертвоприношение да правят „това”, което Той тази вечер е направил с тях и за тях (разчупил е и им е подал късовете от пасхалния хляб, въздигнал е и им е дал да пият от пасхална­та чаша на благодарението), то значи Той е наредил за Негов „спомен” учениците да продължат да правят именно пасхална трапеза.

От друга страна обаче, с думите Си на тази последна Пасха Иисус очевидно изменя дълбоко, първо за учениците Си, а оттам и за всички техни следовници смисъла на традиционната за иудеите празнична трапеза. Защото на последна­та вечеря (която е била пасхална) Иисус нарежда да се прави спомен за Него. Подава традиционните късове от пасхалния хляб (афигомона), но влага в тях спомен за Себе Си – подава ги като Своето Тяло; заповядва да се яде оттук нататък тоя пасхален хляб не като спомен за тържествената нощ на изхода от Египет, а за драматичната нощ, в която Той ще тръгне да отдаде Тялото Си. По същия начин Той им подава и „чашата на благодарението”, този прастар символ, но вече за да го имат като Неговата Кръв, извеждаща ги от робството на греха. Ето това, което правя с вас сега – казва следователно Иисус, – тази традиционна пасхална трапеза, правете го и вие, и онези, кои­то ще ви последват, „за Мой спомен”. Вие и онези, които ще ви последват, имайте пасхалната трапеза от Мен и (вече) за Мен. Нека това да бъде споменът за Мен – пасхалната трапеза.

По този начин безспорно както за учениците на Госпо­да, така и за техните последователи, дотогавашната пасхална трапеза, съхраняваща паметта за изхода на Израил от „земята на робството”, се превръща в паметта за Господа, в пасхал­на трапеза на жертващия се Иисус – в „Господнята вечеря”, в „Пасха Христова”. Пасхата, иудейската Пасха, става денят на Господа, както пък денят на Господа става „Христовата Пасха”.

Всичко това е неподлежащ на съмнение елемент от из­вършеното на Тайната вечеря. А значи, ако още веднъж се по­питаме какво е направил Христос на Тайната вечеря (която е била – независимо дали вечерта на празника или вечерта преди него – ядене на пасхата), ние без никакво съмнение ще можем да отговорим: Той е заповядал (установил) тази вече­ря – с разчупването и въздигането на пасхалния хляб и със съвместното пиене на пасхалната чаша – да остане спомен за Него. Като се „прави” от учениците Му и от всички последва­ли ги през вековете люде, да бъде спомен за Него.

Наистина чисто текстуално у Матей и Марк тази Христо­ва заповед пряко не ни е предадена. Казано е само, че Христос е подал хляба от трапезата с думите: вземете, яжте, това е Моето тяло (Мат. 26:26; Марк. 14:29), и чашата подир вечеря с думите: това е Моята кръв на новия завет (Мат. 26:28; Марк. 14:24). Но както у Матей, така и у Марк тези Христови думи имат такава съкровена клетвена сила, така сгъстено „заветна”, завещаваща е цялата атмосфера на тази последна трапеза, че врязването, гравирането на думите на Христа в паметта на сътрапезниците почти се дочува: „Вземете тези пасхални яс­тия от Мен и ги имайте от Мен след Мен занапред и завина­ги” – очевидно казва Христос и у Матей, и у Марк. И понеже евангелистите носят все още в самите си души и сърца тази заветна, тази завещаваща сила на Христовите думи за хляба и за чашата, те пропускат да приведат и буквално горящата в сърцата им заповед: това правете за Мой спомен. Привежда я обаче св. Лука: И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава: това пра­вете за Мой спомен (Лук. 22:19). Привежда я, както бе казано, по още по-подчертан начин в Посланието си до коринтяните и св. ап. Павел, който поначало е загрижен в посланието си да им предаде точно онова, „което е приел от Господа” и което е заповедта, установлението Му, та да не грешат те, коринтските християни, когато „се събират заедно”, и да не се провиняват спрямо „тялото и кръвта Господни” (вж. 1 Кор. 11:27). Аз при­ех – пише апостолът – от Господа това, що ви и предадох, а именно че Господ Иисус, през нощта, в която бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Мо­ето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв: това правете колчем пиете за Мой спо­мен. Защото колчем ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той (1 Кор. 11:23-26).

В краткото изречение на Христа това правете за Мой спомен, с което Той преобръща традиционната иудейска Пас­ха, правейки я възпоменателна трапеза за Себе Си Самия, може да се види обаче и нещо далеч по-дълбоко. Може да се каже дори, че държейки във вниманието си този преобръща­що-мемориален акт на Христос на Тайната вечеря, ние за пър­ви път се докосваме до дълбоко тайнствените измерения на Неговото последно дело между учениците Му.

Защото безспорно не е лишено от решаващо значение обстоятелството, че Тайната вечеря на Христа, ознаменуваща встъпването Му в деня на спасителните Страсти, се е състояла на Пасха (или, ако следваме версията на св. ев. Йоан, е била празнуване на Пасхата).

Прочее иудейската Пасха, както е известно, също е Божие установление за извършването на един спомен – спомена за извеждането на Божия народ Израиля от земята на робството, от Египет. Следователно както в Стария завет, преди да изведе народа Си от Египет и да го направи „Свой народ”, Бог нареж­да какво да се извършва ежегодно в памет, в спомен за този из­ход, така и сега, при това именно в деня (или в навечерието на деня), отреден за този изход, Бог чрез Христа Иисуса нарежда и установява една нова памет. Ако там, при изхода от Египет, Бог завещава (оставя в завет) на Своите люде жертвата на агнето като спомен за извършеното от Него избавление, то сега, на последната вечеря, Иисус завещава (оставя в завет) съща­та тази жертва да се прави в спомен за Него. Завещаното от Христа, оставеното като завет не е, както утвърждава Лутер, единствено (трябващото да се приеме с вяра) обещание за оп­рощаване на греховете. То е и тази трапеза – по съдържание­то си пасхална трапеза, която от днес нататък за учениците на Христос и за техните последователи във всички потомства се превръща в завещание от Христос, спомен за Него Самия – в Негов спомен.

Тайната вечеря следователно е преди всичко завещава­не на спомен – на един друг, вече различен от старозаветния спомен, завещаване на една друга Пасха; на Пасха за друго – завещаване (завет) на Пасхата Христова.

Но какво собствено се яде на пасхалната трапеза, която, казваме, Христос е оставил на учениците Си като един вече Свой завет? Не се ли яде именно жертвата? Да, пасхалната вечеря според старозаветното си узаконение представлява угощение с жертвата, принесена за първи път в онази велика нощ на извеждането на Израил от земята египетска; угоще­ние в спомен за жертвата, спасила народа от „поразата” над египтяните. Сега стават ясни и загадъчните до този момент думи на Христос, които ние умишлено оставяхме настрани при четенето на свидетелствата на евангелистите: Вземете, яжте – казва Иисус, подавайки жертвената храна от пасхал­ната трапеза, – това е Моето тяло и пийте от нея всички, това е Моята кръв. И добавя: това правете за Мой спомен. Сиреч, не вече агнето, жертвата за извеждането от Египет, но Аз, Аз съм Жертвата, чрез която се извеждате от греховете си и от „поразата” на смъртта. Ето защо жертвената храна на Пасхата, която правя сега Моя с вас, Жертвата на Моята Пас­ха, е „Моето тяло” и „Моята кръв”; те, а не агнето, безквасният хляб с горчивите треви, не лозовият плод на виното са вече жертвата, а новата Жертва, осъществяваща новото „извежда­не”. Тази именно Жертва ви оставям да бъде ваш „спомен”.

С други думи, Христос оставя, завещава (дава като за­вет) Жертвата Си, пожертваното Си Тяло и пожертваната Си Кръв, за да бъдат „спомен” за учениците Му. И този „спомен” трябва да бъде „правен”; нещо трябва да се „прави”, за да бъде този „спомен”. Какво е то? Именно онова, което Христос каз­ва: яденето, пиенето. Или, с други думи, онова последно, чет­върто нещо, което Той е извършил на Тайната вечеря, е:
4. Даването (оставянето) на едно тайнствено пиршество
Яжте това, което е Моето тяло, пийте това, което е Моята кръв, защото това е жертвата вече – Жертвата, която завеща­вам, за да бъде „спомен” за осъществения от Мен „изход”, за да бъде непрестанно извършващият се „спомен” за него. Да, макар непосредствен паралел между старозаветната жертва – т.е. агнеца, заколван оттогава на всеки 14 нисан за пасхалната трапеза, и новата „пасха” – Господ Иисус Христос, даващ се и завещаващ се на Тайната вечеря – да не е направен от Самия Него, този паралел е достатъчно очевиден за потопе­ното в цялостния библейски контекст четене на евангелията.

Защото нека припомня тук точния текст на установя­ването на старозаветната пасхална вечеря, заповядана (заве­щана) като „вечен спомен” за Израиля. В книга Изход Господ говори: … в десетия ден на тоя месец, нека всеки си вземе по едно агне според челядите; по едно агне на челяд … и да се пази то у вас до четиринайсетия ден на тоя месец; тогава да го за­коли цялото събрание на израилското общество, привечер. И да вземат кръвта му и помажат двата спонеца на вра­тата и горния праг на вратата в къщите, дето ще го ядат. И през тази същата нощ да изядат месото му, изпечено на огън; да го изядат с безквасен хляб и горчиви треви … това е пасха Господня (Изх. 12:3-8, 11). И малко по-нататък: И тоя ден да ви бъде спомен, празнувайте го като празник на Гос­пода през всички ваши родове; празнувайте го като вечно уза­конение (Изх. 12:4). И накрая: … пазете тая служба. И кога ви попитат децата ви: какво означава тая служба, кажете им: това е пасхална жертва Господу (Изх. 12:25-27).

И тъй, ако си припомним този старозаветен текст, не бихме могли да не се съгласим, че на Тайната вечеря Христос напълно открито е направил паралел между Себе Си и пасхал­ната жертва Господу, когато, подавайки именно от пасхал­ната трапеза на учениците, им е заявил, че им подава Своето тяло и кръв. Би могло да се утвърди даже, че по своеобразен начин – като същински глава „на челяд”, домовладика – Той е изпълнил и предписанието от Изход, казвайки на „децата Си” какво означава тая служба. Да, тържествените, великите сло­ва на Господа на Тайната вечеря, видени именно в библейския им контекст, представляват по същество тъкмо изпълненото от Христа задължение да обясни смисъла на „тая служба”, на тая вечер. „Това – казва им Той – е „Моето тяло”, това е „Моята кръв”. Това е пасхална жертва Господу, казва Христос на уче­ниците Си, но – открива им Той в тази велика вечер – Аз не ви говоря за пасхалния безквасен хляб и виното, а ви говоря за истинския, все още неподозиран от вас смисъл на тази вече­ря, която правим днес с вас. Знаете ли какво представлява тя? Да, тя е пасхална жертва Господу, но жертва, в която Аз ще се принеса тая нощ. Тъй че, като ви казвам като ваш „домовла­дика” какъв е смисълът на тази пасхална вечер, Аз ви говоря за Себе Си като за пасхалната жертва Господу, за Жертвата, в която Аз ще се принеса днес. Ето защо ви казвам, подавайки ви пасхата на тая вечеря – „това е Моето тяло”, „това е Моя­та кръв”. Защото Аз тази вечер съм „пасхата”, Аз съм жертве­ният Агнец. Тази вечер се жертвам Аз. „Пасхата”, която днес получавате за първи път вие и която ви оставям като „спо­мен”, като вашата оттук нататък вечеря, като вашето „вечно узаконение”, като вашия празник, това е неподозираният от света, нечуван Агнец, истинският Агнец – Агнецът, Който съм Аз! Това, казвам ви накрая, за да го разберете после, правете вече за „спомен” вие, Моите ученици, на Пасха – яжте Агне­ца, Който съм Аз – яжте „Моето тяло”, пийте „Моята кръв”, както ви карам да правите днес, когато ще се принеса на тра­пезата на света, за да не се вдигна от нея вече никога и за да му осигуря по този начин „изход” от проклятието и „поразата” на смъртта. Това да бъде вашият „спомен”. Аз да бъда вашият „спомен”!

Словата на Христос, произнесени на пасхалната вече­ря с учениците Му, могат (и трябва) следователно да бъдат схванати и като думи, казани от името на самия Агнец, на самата пасхална жертва, на самата „пасха”. Ако в узаконе­нието на Стария завет е казано всеки да си вземе по едно агне, да го заколи в определения ден и да „изядат месото му”, в Новия завет Иисус Христос, Който е самото „агне”, самият Агнец, казва: вземете, яжте… Моето тяло. Ако в узаконе­нието на Стария завет е речено: и да вземат кръвта му (на агнеца), в Новия Иисус Христос, Който е самата „пасха Гос­подня”, възглася: Пийте от нея всички… Моята кръв. Ако в Стария завет се казва, че агнето, което трябва да изядат всички с безквасен хляб и горчиви треви – това е пасха Гос­поду, в Новия завет Иисус Христос Сам казва коя е „пасхата Господу” – това е Моето тяло, това е Моята кръв. Ако в Стария завет Бог заповядва на Израиля „тоя ден да ви бъде за спомен”, в Новия завет Иисус Христос нарежда „това”, си­реч яденето на пасхата, да се прави „за Негов спомен”. Съзву­чията са съвършено ясни. Те показват една много дълбока и много красива „фигура”, която Господ Иисус Христос прави със словата на старозаветното узаконение за Пасхата. Тази „фигура” може да се разчете, общо взето, така: като казва на учениците Си, подавайки им „пасхата” на трапезата, на коя­то е седнал с тях преди началото на страданията Си, вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се дава, и пийте от нея всички, това е Моята кръв, която за вас и за мнозина се пролива, Той казва на всяко ухо, познаващо узаконението от Изход, 12 глава, следното: Аз съм (вече) новата пасха Гос­подня; яжте новата пасха, която съм Аз. Моето тяло и Моята кръв да са пасхата днес и от днес нататък. Понеже тази нощ Аз давам Себе Си, за да Ме умъртви и пролее кръвта Ми ця­лото събрание на израилското общество, та да отмине Гос­под греховете му, да не го наказва със смъртта – тая „пораза”, то Аз съм Агнецът за заколение, за Който е речено, че това е пасха Господу.

Казано ви бе, като ядете пасхата, да правите с това спо­мен за жертвата на пасхалното агне, принесена през нощта, когато бивахте извеждани от Египет. Аз пък ви казвам сега, ядейки тази трапеза, да правите вече спомен за Агнеца, Който съм Аз, за Агнеца, Който се принася в жертва тази нощ, за да бъдете изведени от проклятието на греха и смъртта. Аз затова ви и подавам пасхата с думите „вземете, това е Моето тяло” и „пийте, това е Моята кръв”, за да ви открия тайната, че Аз съм „пасхата Господня”. И ви нареждам: вие, на които открих тази тайна днес, и всички, които от вас ще я научат, да правите това вече „за Мой спомен”.

Ето тази „фигура”, която Христос с думите Си прави между Своята предстояща Жертва и узаконението на Стария завет, е дълбинно разчетима както от Неговите тогавашни, така и от всички по-сетнешни слушатели, израснали и живе­ещи със света на Библията. С нея Той узаконява, разпорежда, заповядва нов смисъл на пасхалния празник – установява но­вата Пасха Господня.

Но именно установявайки нея, Христос установява и разпорежда онова, което изведохме като четвъртото измеж­ду основните неща, извършени от Него на Тайната вечеря в Сионската гòрница – тайнственото пиршество с (новата) пас­хална жертва, с истинския и всеизвеждащ жертвен Агнец.

Та нека да помислим още веднъж: какво казва на учени­ците Си Христос, когато, подавайки им елементите на пасхал­ната трапеза – подавайки им „пасхата” – Той нарежда: вземе­те, яжте … това е Моето тяло и пийте … това е Моята кръв. Не казва ли с това, че Той е „пасхата”? Че Той е „пасхата” в тази пасхална нощ? Мисля, че Той безспорно казва именно това. Тази нощ – казва Христос – пасхата вече е сложена, както е отредено, на всички трапези в дома Израилев. Сложена е тя и на ето тази трапеза, на която сте седнали вие и Аз с вас. Но знаете ли коя е „пасхата” на трапезите тази нощ? Знаете ли кое е агнето, което се принася в жертва? Искам поне вие и първо вие да узнаете това, защото то – това агне, този Агнец, седи сега с вас на трапезата.

Но ако Христос обявява на Тайната вечеря, че Той е „пас­хата” на трапезата – а това, струва ми се, е безспорно, щом Той, подавайки на учениците, им казва, че „това е Неговото тяло”, че „това е Неговата кръв” – то значи, завещавайки им тази трапеза за Свой спомен, Той им завещава и „пасхата”, която е Той Сам.

Да, доколкото Христос взима от „пасхата” на трапезата и подавайки я на учениците, им казва, че „това е Неговото тяло”, че „това е Неговата кръв”, Той безспорно им открива, че Неговото тяло е „пасхата”, че Неговата кръв е „пасхата”. Но дали със заповяданото след тези думи: това правете за Мой спомен, Христос казва само, че тази – пасхална – трапеза уче­ниците Му трябва да правят занапред за Негов спомен? Дали Христос, взимайки от „пасхата” и раздавайки я с думите това е Моето тяло и това е Моята кръв, с това само обявява, че Тялото и Кръвта Му са „пасха”? Или Той оставя тази „пасха” като (новото) пасхално угощение?

Защото, ако Христос е новата пасха, новият жертвен Агнец – което безспорно се казва в Неговите думи – то ясно е, разбира се, че Той не само дава тази Жертва върху пас­халната трапеза, не само е Принасящият Жертвата тази ве­чер („Приносяй” в литургичната молитва на свещеника в православната Евхаристия), но е също и самото това, което се дава на нея, също и Принесеният тази вечер („Прино­симий” в същата молитва). И тогава е несъмнено също, че Той дава да се яде тази „пасха”, за която заявява, че Тялото Му е; че Той дава да се пие тази „пасха”, за която заявява, че Кръвта Му е. Защото, накрай, подавайки на учениците Си, не казва само това е Моето тяло, това е Моята кръв, т.е. това е „пасхата”, която се принася тази вечер, но казва: вземете, яжте, това е Моето тяло, пийте от нея, това е Моята кръв, яжте и пийте, сиреч, тази „пасха”, която се принася тази вечер, която е принесена тази вечер и която съм Аз Самият.

Никой, който чете предаденото ни от евангелистите, без да го съкращава и без да го преиначава, не може да отрече това – да отрече, казвам, че на Тайната вечеря освен другото (а може би и преди всичко друго) Иисус Христос е дал (оставил е, завещал е) едно удивително пиршество и това пиршество е четвъртото от нещата, които не биха могли да бъдат предмет на никакви тълкувателски разногласия.

Дали обаче такива разногласия между християните въп­реки всичко не са налице и какво собствено сме получили ние на Трапезата Христова, която ни е наредено да „правим за Не­гов спомен”, ще бъде предмет на изследването ни в следващата студия.

Бележки

[1] Казвайки това, не мога да не изразя учудването си от едно твърде­ние на кард. Валтер Каспер, който в своето съчинение, посветено на Евхаристията, заявява: „Различното описание в четирите новозаветни повествувания за трапезата показва, че в тях нямаме работа непосред­ствено със собствените думи на Иисус, така както Той ги е произне­съл… Тъй като във всички текстове, но навсякъде по различен начин се възпроизвеждат по-стари традиционни елементи, за първообраза на традицията или даже за точното първоначално звучене на пояснител­ните и установителните думи на Иисус никак не би могло да се пра­вят заключения, или пък би могло, но най-много само хипотетично”. Утвърждавайки това, В. Каспер заключава нещо (всъщност) твърде радикално: „Думите и действията на Иисус (на Тайната вечеря, б.м.) – пише той – по-скоро стигат до нас през медиума на вярата и литургия­та на ранната Църква”. Вж. Валтер Каспер, „Евхаристията. Тайнството на единството”, С., 2010 г., с. 81-82. Това обаче означава ни повече, ни по-малко, че не църковната служба, църковната Евхаристия се осно­вава върху (установяващите я) слова на Христос на Тайната вечеря, но обратно: словата на Христос на нея се основават върху (и се устано­вяват от) литургическата памет на Църквата. По този начин, както се вижда, Църквата се лишава от своя несъмнена (положена от Христос) основа и сама се превръща в основа (Каспер казва „медиум”) на думите и изявленията на Христос – Своя основател.

Но вярно ли е наистина, че описанието на Тайната вечеря е дотолко­ва различно в „четирите новозаветни повествувания” за нея, та да ни принуждава да се усъмним, че имаме работа с „точното първоначално звучене на думите”, които Христос – по свидетелството на евангелис­тите – е произнесъл на нея? Къде във всички текстове, разказващи ни за вечерята (но „навсякъде по различен начин”), се „възпроизвеждат по-стари (от какво? – б.м.) традиционни елементи”? Ако оставим на­страна действително по-различния разказ на св. Йоан Богослов (в кой­то „установяващите” Евхаристията, Литургията на Църквата, слова изобщо не са ни предадени) и се вгледаме непредвзето в текстовете и на тримата синоптици, ние по-скоро трябва да кажем, че те твърде, твър­де слабо се отличават един от друг. Толкова, бих казал, малко, че това различие да не ни тласне към съмнения за „вторичност” на разказа им.

Собствено словата на Христос се различават у тримата най-вече по словореда си, по някои суфикси и предлози и по отделни, не особено значими свързващи думи. Различават се, ще кажем, тъй както се отли­чават помежду си три превода на няколко изречения от езика на ори­гинала им. И аналогията ни тук съвсем не е случайна. В края на краи­щата ние ще трябва да си припомним, че синоптиците са ни предали на гръцки език словата на Иисус, които във времето на произнасянето им са звучали на арамейски. Но ето защо наличните в евангелските тек­стове на синоптиците незначителни различия са в тях напълно естест­вени. Именно защото са така незначителни, те по-скоро свидетелстват тъкмо за различно превеждане на автентичните, на собствените думи на Христос.
[2] Мартин Лутер, „За Вавилонския плен”, в: „Мартин Лутер, Томас Мюнцер. Велики оратори”, С., 1984 г., с. 90.
[3] Мартин Лутер, цит. съч., с. 90.
[4] Мартин Лутер, цит. съч., с. 91.
[5] Известно е, трябва да го кажем именно тук, че заповедта на Гос­пода това правете за Мой спомен се чете и разбира по различен на­чин в традиционното католическо богословие. Според последното нареденото от Христос да се „прави” се отнася до действията и ду­мите, които прави и произнася Самият Господ на вечерята. Онова, сиреч – заръчва Христос – което Аз сега направих: взех хляб, бла­годарих, преломих и ви го подадох с думите: „вземете, яжте, това е Моето тяло”; взех сетне чашата и ви я подадох, казвайки: „пийте от нея всички, защото това е Моята кръв” – това правете (и казвайте) и вие оттук нататък: като Мен, вместо Мен. Това, разбира се, озна­чава също и: както Аз направих и рекох това за вас, така и вие пра­вете и казвайте това след Мен, като Мен и вместо Мен. За други[те] край вас.

Не е трудно да се съобрази, че при такова четене, според което „това правете за Мой спомен” е отнесено не към това, което учениците са направили по Неговото нареждане: яли са, пили са тази (вече) Господ­ня вечеря, а към онова, което Христос е направил за тях, заповедта се превръща (и) в акт на посвещаване на апостолите (лат. ordinatio) за по-нататъшните тайноизвършители на Вечерята, в акт на поставянето им на мястото на Христос в извършването и преподаването на Тайн­ството, във vicarii Christi.

Това, разбира се, има далеч отиващи последици както за осмисля­нето на Литургията, така и за йерархичното устройство на Църквата, които няма как да станат предмет на подробен критичен коментар в рамките на това наше съчинение. Ще цитирам обаче приетото на Три­дентския събор през 1562 г. (в декрета De sanctissimo missae sacrificio): „Той (Христос, б.м.), както Католическата църква винаги е учила, като провъзгласи, че е бил поставен „Свещеник навеки по чина Мелхиседе­ков”, принесе Своите тяло и кръв под видовете на хляб и вино на Бога Отца и под същите видове ги преподаде на апостолите (с което самото ги правеше свещеници на Новия завет) и нареди на тях и на техни­те приемници в свещенството да ги принасят с думите, които каза [а именно]: „това правете за Мой спомен” (The Council of Trent. The canons and decrees of the sacred and oecumenical Council of Trent, Ed. and trans. J. Waterworth (London: Dolman, 1848)).

Че въпросното четене на това правете за Мой спомен има силата на догматическо положение за Католическата църква (утвърждаващо в такъв смисъл, че с едни и същи думи Христос е установил както Тайн­ството Евхаристия, така и Тайнството Свещенство), може още по-оп­ределено да се види в един от каноните към този Decretum: „Ако някой казва – записано е в него, – че с онези думи „това правете за Мой спо­мен” Христос не е поставил апостолите за свещеници, или пък не е поставил те самите и другите свещеници да принасят Неговите тяло и кръв, да бъде анатема” (вж. пак там, canon 2, курсивът навсякъде мой, К.Я.).