Научихме за смъртта му на 4 февруари тази година. Обади се неговият приятел Николай. Минал да види старите колеги в института и някой казал, абе, такова, знаете ли? Христомир починал.
Всъщност, оказа се, че е починал още през 2016 г. На 17 януари. Никой не ни беше уведомил. Три години сме живяли с мисълта, че си е жив.
Да-а. Такива работи.
Къщичката му в онова брезнишко село така и си остана със затворени капаци на прозорците. Миналото лято бях прескочил дотам. Съседите му от долната страна на улицата ми отключиха, минах по стаите. Вестниците на масата бяха от 2005 г. Значи, той не си беше идвал в България оттогава. Когато се видяхме за последен път. Видях и един пуловер без ръкави, който още дядо носеше, метнат на облегалката на стола. И си помислих да го взема. Ей така, за спомен. И не го взех.
Той ни возеше с брат ми на мотора си MZ с четвъртития фар като деца.
Той ни подари, когато бяхме във втори клас, „Чернишка” на Емилиян Станев.
Той ни показваше хватки от джудото.
Той ме запали по йогата в 11 клас.
След 90-та година замина със семейството си в Канада. В Торонто.
До 2005 през летата си идваше. И се виждахме. Но паркинсонът вече бавно беше започнал да го вкаменява.
После чухме, че вече е на инвалидна количка.
Когато научихме новината за смъртта му на 4 февруари, аз се обадих на познати в двете села, където беше живял с родителите си и сестра си като малък – Коньово и Благоево. Опитах се да издиря кръщелното му свидетелство. В крайна сметка, като минаха две-три седмици, се разбра, че изобщо не може да се влезе в дирите на църковните архиви от ония години, веднага след Девети.
Тогава се обадих на един свещеник и го попитах ще може ли да му направим панихида.
Обясних, че няма как да издиря кръщелното свидетелство. Църковните архиви от ония години са потънали в земята.
Но все пак – фактът, че носи това име… Че сестра му, по-голяма от него с девет години, е кръстена…
Свещеникът каза – ще направим панихидата.
Отче, исках да го попитам. Ами ако не е кръстен?
И той сякаш чу немия ми въпрос.
Понякога самото кръщене може да се извърши невидимо и в купела на сълзите на близките, каза. Поне така свидетелствали светите отци от древността. Не можем да им откажем тази утеха на близките заради някакъв документ.
Но аз не изпитвам никакво смущение във връзка с панихидата, каза още. Нямам и трошица съмнение.
Разбрахме се панихидата да е на 2 март, на Задушница.
Поръчах жито и по една бисквита в пластмасови кутийки, взехме вино, увеличихме в едно фото снимката му.
И на 2 март близките се събрахме в църквата. Дойде и неговият колега Николай.
Панихидата мина, жените започнаха да раздават храната за Бог да прости. Аз седнах на пейчицата до стената. В този миг до мен седна брат ми.
Ние с него сме близнаци. И в детските години спомените ни са общи.
Знаеш ли какво се сетих ей сега, каза той. Помниш ли като му ходихме на войнишката клетва във Враца?
Да, спомних си. Ходихме на клетвата, така беше. Тогава бяхме десетгодишни. През много далечната 1970-а година.
Помниш ли, баба по едно време много се разстрои, продължи брат ми. Спомням си, добави той, какво си говореха с дядо. Останало ми е в главата. Искали да го вкарват в карцера, защото старшината видял, че носи на шията си кръстче.
Станах, отидох до олтара и тихо повиках свещеника, който се беше прибрал вътре. И му казах за кръстчето.
Всичко си дойде на мястото, казах.
Да, отвърна той. Всичко си дойде на мястото.
Този човек беше моят вуйчо. Христомир Христов. 1945-2016.
