Според църковната традиция на Възкресение Христово и следващите 39 дни се поздравяваме с „Христос воскресе!“. Но ако не вложим смисъл в пасхалния поздрав, това ще бъде „Добър ден“, изречено с други думи. Да вложим смисъл във Възкресението на Христос означава то да ни докосне.
Относно Възкресението на Иисус Христос най-категоричен е св. апостол Павел: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“. Празна вяра означава тя да е лишена от всякакъв смисъл. Именно това казва апостолът.
Знаем през какви невъобразими премеждия и изпитания е преминал апостол Павел, докато е проповядвал християнската вяра ден и нощ в продължение на три десетилетия при трите си мисионерски пътешествия, за да бъде накрая посечен с меч в Рим. Ако Христос не е възкръснал, това означава, че всичко е било една празна проповед на една празна вяра. А от това следва, че той лишава от смисъл собствения си живот. Огромните трудности, през които е преминал животът му и смъртната присъда, с която е завършил – с един замах всичко се лишава от смисъл и то според собственото му убеждение и собствените му категорични думи.
А сонма от хилядите мъченици, които дръзновено са отивали на смърт заради вярата си във възкръсналия Христос! Ако Христос не е възкръснал, тяхната вяра също е празна и тяхната саможертва безсмислена.
Вярата във възкресението не е лесна. Много хора, считащи себе си за християни, изпитват съмнение, а дори и неверие във Възкресението. Именно Възкресението е препъникамък във вярата на мнозина. Струва ми се, че невъзможността да се проумее истински Възкресението е скритата причина то да бъде заместено от битови обичаи.
Точно защото вярата във възкресението не е лесна, е важно да направим малко усилие да се доближим до нея. Апостол Павел е абсолютно категоричен, при това той не е лековерен човек и не премълчава, когато проповедта му е удряла на камък. Не спестява нищо от случилото се в Ареопага, където проповядвал пред епикурейски и стоически философи, от които бил наречен празнословец. Когато споменал пред тях за възкръсналия Син Божи, думите му били посрещнати с присмех. Докато говорил за Бога като творец на света, цитирал гръцки поети, които казват, че човекът е сътворен по Негов образ, дори когато казал, че творецът един ден ще съди праведно вселената, те го слушали с интерес. Но щом споменал за възкресението от мъртви, с присмех му отвърнали: „Друг път щем те послуша за това“.
Очевидно неверието във Възкресението не е плод на модерната епоха и не е следствие от напредъка на науката. Представителите на висшето съсловие в Юдея по времето на Иисус – садукеите, били убедени, че не съществува възкресение: „В оня ден дойдоха при Него садукеи, които казват, че няма възкресение, и Го попитаха“. Задали му сложен въпрос за левиратния брак, на който се основавало тяхното убеждение и били сигурни, че тяхната теза ще принуди Иисус да се съгласи с учението им. Ала се подвели. Иисус ги попитал: „За възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов“. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“.
Този отговор не е изгубил смисъл и до днес – „Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ и това е завинаги. Бог е сътворил света за живот. Като следствие от греха се появява смъртта. Но Бог е неизменяем и Той продължава да бъде не Бог на мъртви, а на живи. Смъртта покосява творението, но не засяга Твореца.
В романа „Идиот“ има прочут епизод, в който княз Мишкин съзерцава картината „Мъртвият Христос в гроба“ на Ханс Холбайн Младия. Достоевски я вижда в Художествения музей в Базел, където е изложена. Картината го покъртила толкова силно, че жена му Анна Григориевна започнала да се опасява, че той ще получи епилептичен пристъп. Изобразен е мъртвец, положен върху хоризонтална плоскост, по тялото личат белезите от предсмъртните мъчения и започналото разложение на плътта. Княз Мишкин стои като хипнотизиран пред картината и казва, че тя може да убие вярата в безсмъртието.
Човек може да загуби вярата си, когато гледа мъртвец, но също така тя може и да скочи на друго ниво. Има зона в човешката душа, към която е много трудно да пристъпваме и е почти невъзможно да артикулираме. Това е зоната на детството. Знанията, които децата имат, са толкова естествени, колкото и дишането им. Имаме откъслечни, несвързани, проблясващи спомени за тази зона, както аз я наричам в себе си. Но колкото и те да са помътнели и замъглени, ние знаем, че те съществуват, че те са някакъв абсолют, че са толкова категорични, колкото думите на апостол Павел. Едва ли има нещо по-категорично в нас от знанията, които сме получили в тази зона. Именно заради нея спонтанно, по детски разпознаваме Христос, когато люспите от очите ни паднат, разпознаваме и радостта от предгреховното състояние и всичко онова, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“.
Когато сме обърнати към този детски абсолют, ние сме обърнати не назад, а напред. Към вечността можем да гледаме единствено през този поглед.
Във възкресението не може да се повярва чрез доказателства, а единствено чрез любовта. Детето няма никакви доказателства, че този мъж и тази жена са неговите родители, но ги обича „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум“.
Когато другите ученици казали на Тома, че видели Господа възкръснал, той се зарекъл: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“. Ала когато след осем дена учениците пак били събрани и Тома бил с тях, на поканата на Иисус да види и да докосне раните Му, той отговорил спонтанно, уверено и непоколебимо: „Господ мой и Бог мой!“ Не му било нужно да види и да докосне, защото любовта вярва без доказателства.
Подобно на Тома и ние на пасхалния поздрав отговаряме с „Воистину воскресе!“, тоест нямаме съмнение, нямаме колебание, потвърждаваме и утвърждаваме, че Христос наистина възкръсна.
