Начало Идеи Гледна точка Христос наистина възкръсна
Гледна точка

Христос наистина възкръсна

1065
„Явяване на ангела на жените мироносици“, Троице-Сергиева лавра, школата на Андрей Рубльов

Според църковната традиция на Възкресение Христово и следващите 39 дни се поздравяваме с „Христос воскресе!“. Но ако не вложим смисъл в пасхалния поздрав, това ще бъде „Добър ден“, изречено с други думи. Да вложим смисъл във Възкресението на Христос означава то да ни докосне.

Относно Възкресението на Иисус Христос най-категоричен е св. апостол Павел: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“. Празна вяра означава тя да е лишена от всякакъв смисъл. Именно това казва апостолът.

Знаем през какви невъобразими премеждия и изпитания е преминал апостол Павел, докато е проповядвал християнската вяра ден и нощ в продължение на три десетилетия при трите си мисионерски пътешествия, за да бъде накрая посечен с меч в Рим. Ако Христос не е възкръснал, това означава, че всичко е било една празна проповед на една празна вяра. А от това следва, че той лишава от смисъл собствения си живот. Огромните трудности, през които е преминал животът му и смъртната присъда, с която е завършил – с един замах всичко се лишава от смисъл и то според собственото му убеждение и собствените му категорични думи.

А сонма от хилядите мъченици, които дръзновено са отивали на смърт заради вярата си във възкръсналия Христос! Ако Христос не е възкръснал, тяхната вяра също е празна и тяхната саможертва безсмислена.

Вярата във възкресението не е лесна. Много хора, считащи себе си за християни, изпитват съмнение, а дори и неверие във Възкресението. Именно Възкресението е препъникамък във вярата на мнозина. Струва ми се, че невъзможността да се проумее истински Възкресението е скритата причина то да бъде заместено от битови обичаи.

Точно защото вярата във възкресението не е лесна, е важно да направим малко усилие да се доближим до нея. Апостол Павел е абсолютно категоричен, при това той не е лековерен човек и не премълчава, когато проповедта му е удряла на камък. Не спестява нищо от случилото се в Ареопага, където проповядвал пред епикурейски и стоически философи, от които бил наречен празнословец. Когато споменал пред тях за възкръсналия Син Божи, думите му били посрещнати с присмех. Докато говорил за Бога като творец на света, цитирал гръцки поети, които казват, че човекът е сътворен по Негов образ, дори когато казал, че творецът един ден ще съди праведно вселената, те го слушали с интерес. Но щом споменал за възкресението от мъртви, с присмех му отвърнали: „Друг път щем те послуша за това“.

Очевидно неверието във Възкресението не е плод на модерната епоха и не е следствие от напредъка на науката. Представителите на висшето съсловие в Юдея по времето на Иисус – садукеите, били убедени, че не съществува възкресение: „В оня ден дойдоха при Него садукеи, които казват, че няма възкресение, и Го попитаха“. Задали му сложен въпрос за левиратния брак, на който се основавало тяхното убеждение и били сигурни, че тяхната теза ще принуди Иисус да се съгласи с учението им. Ала се подвели. Иисус ги попитал: „За възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов“. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“.

Този отговор не е изгубил смисъл и до днес – „Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ и това е завинаги. Бог е сътворил света за живот. Като следствие от греха се появява смъртта. Но Бог е неизменяем и Той продължава да бъде не Бог на мъртви, а на живи. Смъртта покосява творението, но не засяга Твореца.

В романа „Идиот“ има прочут епизод, в който княз Мишкин съзерцава картината „Мъртвият Христос в гроба“ на Ханс Холбайн Младия. Достоевски я вижда в Художествения музей в Базел, където е изложена. Картината го покъртила толкова силно, че жена му Анна Григориевна започнала да се опасява, че той ще получи епилептичен пристъп. Изобразен е мъртвец, положен върху хоризонтална плоскост, по тялото личат белезите от предсмъртните мъчения и започналото разложение на плътта. Княз Мишкин стои като хипнотизиран пред картината и казва, че тя може да убие вярата в безсмъртието.

Човек може да загуби вярата си, когато гледа мъртвец, но също така тя може и да скочи на друго ниво. Има зона в човешката душа, към която е много трудно да пристъпваме и е почти невъзможно да артикулираме. Това е зоната на детството. Знанията, които децата имат, са толкова естествени, колкото и дишането им. Имаме откъслечни, несвързани, проблясващи спомени за тази зона, както аз я наричам в себе си. Но колкото и те да са помътнели и замъглени, ние знаем, че те съществуват, че те са някакъв абсолют, че са толкова категорични, колкото думите на апостол Павел. Едва ли има нещо по-категорично в нас от знанията, които сме получили в тази зона. Именно заради нея спонтанно, по детски разпознаваме Христос, когато люспите от очите ни паднат, разпознаваме и радостта от предгреховното състояние и всичко онова, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“.

Когато сме обърнати към този детски абсолют, ние сме обърнати не назад, а напред. Към вечността можем да гледаме единствено през този поглед.

Във възкресението не може да се повярва чрез доказателства, а единствено чрез любовта. Детето няма никакви доказателства, че този мъж и тази жена са неговите родители, но ги обича „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум“.

Когато другите ученици казали на Тома, че видели Господа възкръснал, той се зарекъл: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“. Ала когато след осем дена учениците пак били събрани и Тома бил с тях, на поканата на Иисус да види и да докосне раните Му, той отговорил спонтанно, уверено и непоколебимо: „Господ мой и Бог мой!“ Не му било нужно да види и да докосне, защото любовта вярва без доказателства.

Подобно на Тома и ние на пасхалния поздрав отговаряме с „Воистину воскресе!“, тоест нямаме съмнение, нямаме колебание, потвърждаваме и утвърждаваме, че Христос наистина възкръсна.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора