Като дете (преди Девети) видях в съветската палата на Пловдивския мострен панаир гигантски тикви. Тези гъливери на тиквения род бяха поразили детското ми съзнание. И аз си представях „великата съветската страна” наистина велика… с велико, неподобимо благоденствие. Замислех ли се за нея, пред очите ми неминуемо възникваше могъществото на тези фантастични тикви…
Като младеж (след Девети) гледах превърналия се в легенда навремето съветски филм „Кубански казаци”, в който колхозниците досущ като пътуващ ансамбъл, оперетно костюмирани и подредени в идеални редици върху каросериите на летящи газки, се отправяха на работа из вълнисто разлюлените от необятния урожай ниви. Екранът цъфтеше от щастие и опиянената следвоенна публика бършеше радостни сълзи с предчувствие за приближаващото блаженство на един съвършено нов, непознат живот. И филмът напористо и щедро го изобразяваше: върху панорамни хармани мизансценно построени комбайни бълваха като гейзери тонове жито. Мизансценно построени атлетични девойки в напрегнат, състезателен ритъм гребяха с лопати това невиждано изобилие. Очите им самоотвержено искряха и от зейналите им в еуфорични усмивки уста ехтеше победоносният патос на урожайната песен:
Ей, урожай наш, урожай наш,
урожай наш высокий…
Ала коронният номер на филма все пак бяха двете достолепни, поразяващи с необикновения си гръден кош тьотки птицегледачки Христофоровна и Никоноровна, които въпреки телесния си обем изпълняваха закачливата си частушка в дует с инфантилно просветващи погледи и наивно присвит показалец в края на устните си:
Мы с подружкой птичницы,
птичницы-отличницы
и поэтому вдвоем
мы про птиц сейчас споем…
Христнофоровна и Никоноровна! Идеологически богини. Лари – покровители на птиците, животните и посевите. Култов дует и танц в съпровод „на гармошке”. Фетиш на политическата агитка! Пример, открил безкрайните предели на подражанието. Покорил до дъно сърцата на нашите самодейци. По сцени, естради и подиуми – експлозии от Хростофоровни и Никоноровни! Нашенски. Местни. Искрено превъплътени. Самоуверено пеещи:
Про каких же это птиц, Христофоровна!
– Да! Про всех известных лиц, Никоноровна!
С изтърбушени плънки под фустите и търкала от червило по бузите. С див акцент. И превъзходно самочувствие. Въображението им лети и сценичното пространство се превръща в тяхната „широка страна моя родная”. Дори вдишват с ноздри аромата на благоденствието ѝ. О, тази идейна Аркадия! Всички без изключение – и изпълнители, и зрители – искат да посетят, да видят с очите си този възхитителен Ханаан на колективния труд и колективното щастие!
И ето ме и мен в началото на 60-те години на перона на прочутия Киевски вокзал в Москва. Стъпвам и дъхът ми секва – тълпа, еднотипна, с отсечена мъжка походка устремено настъпва към мен. Гъстото, бухнало множество от ушанки, тужурки, валенки мигновено ме поглъща. Тренирам обонянието си в бюфети, вонящи на вкиснал борш. Мозъкът ми се сплесква от заповедно кънтящата микрофонна информация сред и без това неописуемата глъчка на отекващите като бани чакални… После, притиснат в менгемето на претъпкан трамвай, летя по отчаяно еднообразни улици с вехто жълтеещи тухлени сгради. През километър-два – магазин: „Булочная” или Кондитерская” глухо проблясват с оскъдната си шарения. И след някой и друг километър още един: „Парикмахерская” – като оглозган призрак на красотата.
А после по различни театрални и литературни поводи имах още редица обиколки надлъж и шир из необятната съветска страна. В тристахилядния град Тутаев на Волга видях великолепна старинна църква, превърната в общежитие. Златните ѝ кубета неизтощимо искряха в оловното небе, а край нея в нестройни редици се вееше колективно пране, подпряно върху криви, вибриращи от вятъра пръти. Недалеч от нея в прозорчето на една разбичкана дървена хата баба и крава портретно разказваха самотията си. Върху откритата естрада на Пушкиновите тържества в Михайловское видях прекомерно гримиран младеж в руска рубашка, дочен панталон и оръфани сандали на бос крак да води невъобразим хоровод от жестоко несъразмерни по ръст и обем танцьорки с излинели погледи и липсващи зъби. И докарани под строй колхозници зашеметено ги зяпаха под ослепителното следобедно слънце. И сред тях – писатели от САЩ, Канада, Япония, ЮАР, Великобритания, Франция, Италия… Тази картина ми се е запечатала в ума поради изгубеното чувство за мярка и придобитата с години психика към съществуващата мизерия. В Брянск по време на Тютчевите празненства видях да се гонят деца, облечени в износени мъжки сака с навити ръкави и похлупени до очите каскети. В Минск, в Псков, Новосибирск и пр. – рояци щрихи и рояци картини на покъртителна нищета, звероподобни състояния на окаяни и напълно беззащитни хора, човешко отчаяние, пиянство, пошлост, политическа тартюфщина и всякакъв вид рафинирано мракобесие…
Мрачни сензации? Или социален апокалипсис?
А частушката, затирена някъде в мен, от време на време току се опомни и пропее:
– Не простая ворон птица, Христофоровна!
– Значит хочет приучиться, Никоноровна!
