95 години от събитието

Предисторията

Като всяко събитие и това има своята предистория, която започва през есента на 1927, когато в просторното кралско имение „Сан Росоре“ край Пиза българският цар Борис III среща италианската принцеса Джована Елисавета Антония Романа Мария Савойска. Тя е добре образована – говори френски и английски, рисува, свири на пиано, обсъжда свободно светски теми, по характер е ведра, слънчева, притежава чувство за хумор… Така се полага началото на романтична връзка, която родителите на „момата“ – италианският крал Виктор Емануил III и кралица Елена – одобряват, оценявайки „ергена“ като забележителен мъж.

Следващата „сгледа“ се състои в дните около 8 януари 1930 – датата, на която италианският престолонаследник (бъдещият и последен крал на Италия – Умберто II) бива венчан за принцеса Мария-Жозе Белгийска – от кардинал Мафи в параклиса „Свети Павел“ (Рим). Младоженката е дъщеря на белгийския крал Алберт I Сакскобургготски и поради това сред представителите на нейната „рода“ са Борис, брат му Кирил и сестра му Евдокия. По време на грандиозните сватбени празненства в италианската столица се правят киноснимки, някои от които се появяват и в България. На 24 януари в. „Мир“ огласява в рекламно каре, че от 27-и в кино „Одеон“ покрай игралния филм „Модерната Ева“ ще бъде представен „Седмичен преглед“ № 42 на УФА, „съдържащ специални снимки за недавнашните тържества в Италия, на които се вижда и фигурата на Н. В. Царя“. През следващата седмица (от 25 януари до 1 февруари) същият всекидневник публикува текст, който уверява, че в „Одеон“ се „прожектира и Седмичен преглед на Уфа, съдържащ между другото и снимки от сватбата в Италиянския двор в присътствието на Н. В. Цар Борис III“.

Сватбата в Асизи

След като италианският принц „провлича крак“, идва ред и на българския цар да поеме по брачния път. Но изправянето пред олтара не се оказва лесна работа, защото преди това да стане, е трябвало да се реши засукан „казус“ – възможна ли е женитбата между католичка и източноправославен. В дискусиите биват въвлечени Светият престол (Ватиканът) и Светият синод (върховният управляващ орган на нашата църква), италианското и българското правителство, чужди дипломатически представители… В крайна сметка Борис получава благословията както на Видинския митрополит Неофит, който в периода 1930–1944 е наместник-председател на Синода, така и на Софийския митрополит Стефан. Проблемите с Католическата църква също са преодолени благодарение на монсеньор Анджело Ронкали – папския нунций у нас (извънредния и пълномощен посланик на Ватикана в България, 1925–1934) и бъдещия папа Йоан XXIII. На 4 октомври 1930 бива огласен официалният отговор на италианското кралско семейство, че годежът е обявен…

На 25 октомври 1930 г. (събота) в тихото италианско градче Асизи биват венчани 36-годишният Борис III (вече 12 години цар на България) и 22-годишната Джована. Най-голямата забележителност на разположеното в Централна Италия (провинция Перуджа) селище е папската базилика „Св. Франциск“ – главната църква на Францисканския орден, в която са положени откритите през 1818 г. в намираща се наблизо галерия тленни останки на неговия основател свети Франциск Асизки, издъхнал през 1226. До катедралата Йоана е придружена от брат си – престолонаследника принц Умберто, а Борис бива доведен с автомобила на Виктор Емануил III направо от гарата в Асизи, на която пристига рано сутринта на същия ден. На религиозната церемоня присъстват родителите на булката, бащата на младоженеца – бившият цар Фердинанд I, българският министър-председател Андрей Ляпчев, членове на кабинета и двора, придружени от съпругите си.

В местната община двамата сключват и граждански брак, като брачното свидетелство младоженката подписва с името Йоана, оставайки с него в историята като последната българска царица. Официални свидетели на този акт са италианският министър-председател Бенито Мусолини (в качеството си на държавен нотариус) и българският премиер Ляпчев.

Филмово снимане в Асизи

Царската сватба се превръща в едно от големите светски събития на годината, сбрало европейския аристократичен елит и привлякло над сто чуждестранни журналисти. Между които е имало и кинооператори. Италиански със сигурност, защото на 8 декември 1930 в софийския кинотеатър „Роял“ бива прожектиран филмът „От Асизи до София (Радостта на два народа)“. Показващ „с най-големи подробности“ всички по-важни моменти от „царската сватба в България и Италия“, той е продуциран и заснет от Италианския държавен филмов институт ЛУЧЕ.

Кратък 3-минутен репортаж от събитието може да се види и днес в сайта на „Бритиш Патé“ („British Pathe“), лондонския клон на могъщата френска целулоидната империя „Пате фрер“, озаглавен „Wedding of King Boris III of Bulgaria“. Епизодът най вероятно е бил включен както в седмичния кинопреглед „Pathé Journal“, така и в този на конкурентната кинокомпания „Гомон“ – „Gaumont Graphic“, откъдето първоначално попада в архива на „Reuters“, а впоследствие и в този на „Бритиш Патé“. Но той едва ли е бил дело на англичани или французи, защото съхранената чрез него картина е идентична (а и еднаква като времетраене) с кинокадрите, заснети от операторите на ЛУЧЕ.

На 25 октомври 1930 в Асизи ще да е имало и американци – през март следващата година в софийското кино „Одеон бива показан кинопрегледът „Фокс Мувитон“ – „културен и актуалитетен репортаж“, „изцяло говорящ и звуков“, отразил „Царската сватба в Асизи и София“.

Ако около пребиваването на западноевропейски и холивудски снимачи в Асизи витаят съмнения, то такива не съществуват относно присъствието на поне един български кинооператор там. Още на 20 октомври, пет дни преди церемонията в „Св. Франциск“, софийското сп. „Кино“ огласява, че „в връзка с тържествата, по случай сватбата на Н В Царя с Н Кр Височество Принцеса Джована Савойска, Министерството на народната просвета е изпратило в Италия инженер-оператора г. Хр. Константинов и инспектора по кинематографите г. М. Минев, които ще снемат там цялата церемония по венчавката, след което ще придружат младоженците до България и тук ще продължат снимките. Снетият филм ще представлява голям интерес и за странство“. На 7 ноември сп. „Нашето кино“ потвърждава информацията: „Ученическото кино командирова оператора си г. Константинов да снеме свадбеното тържество в Асизи“.

Пристигането в Бургас

На 26-и царят и царицата тръгват за България, отплавайки в 10.00 ч. от Бриндизи с пътническия параход „Цар Фердинанд“. Предполага се, че по време на пътуването на борда му също са шетали кинаджии, но тези догадки не биват подкрепени дори от един реален факт. При устието на река Ропотамо корабът бива посрещнат от миноносците „Дръзки“, „Смели“ и „Строги“. След няколкодневното прекосяване на няколко бурни морета на 30 октомври към 17.30 ч. „Цар Фердинанд“ акостира в пристанището на Бургас. Там кметът на града Георги Каназирски дръпва приветствена реч, Сливенският митрополит Иларион подарява на Йоана малка икона на Иисус Христос, гимназистки ѝ поднасят букети… „Всред неописуем възторг и шумни овации“ Техни Величества се отправят (ведно с множеството) към гарата, където ги очаква царският влак, потеглил в 18.30 ч.

„Втората сватба“ в София

Тъкмо той, пътувайки цяла нощ, отвежда младоженците от Бургас до софийската Централна гара (почистена, украсена с български и италиански знамена, окичена със зеленина), върху чийто перон („покрит с червена пътека килим“) е строена почетната рота. Денят е 31 октомври (петък), обявен официално за „неприсъствен в цялото царство“. Монарсите пристигат точно в 10.00 ч., около 10 мин. приемат поздравления в Царския салон на гарата, след което излизат на гаровия площад. Строените там гвардейци и юнкери посрещат появата им с мощно и продължително „ура“.

Оказва се, че цяла София е „на крака“. Хиляден народ е направил шпалир по централните улици. На „Лъвов мост“ пред специално въздигната триумфална арка тогавашният столичен кмет Владимир Вазов посреща владетелите с хляб и сол. В 10.32 гръмват музиките (десет военни оркестъра) пред катедралния храм „Св. Александър Невски“, където се състои втората брачна церемония, наричана още „втори венчален обряд“ или „второ църковно обричане“. Двамата новобрачни пристъпват прага на църквата, посрещнати от ангелските гласове на хора. Следват венчавка, благословия и молебен, отслужени от четирима митрополити и един епископ.

Точно в 12.00 ч. младото царско семейство излиза от храма (посрещнато с химна „Шуми Марица“) и се упътва към Двореца, пред който е устроен парад с участието на „целия Софийски гарнизон“. Сградата бива „обсадена“ от хиляден народ, дошъл да изрази своята радост от събитието. В столицата, над която непрекъснато (от 10.00 до 12.00 ч.) прелитат аероплани, започват тридневни празненства. На 1 ноември, Деня на будителите, се извива „народна манифестация“ – пред балкона на Двореца се изнизват почти всички жители на града. И в неделя (2 ноември) веселбите на площада пред Двореца продължават. Масрафът за тях плаща държавата – правителството отпуска 5 млн. лева. Сетне нещата утихват – всяко чудо за три дни!

Чуждестранни журналисти и кинооператори

Оказва се обаче, че през тези три дни не всички са се забавлявали. Имало е и такива, които са работели. И то здраво. Като журналистите например, стекли се у нас от всички краища на планетата… „След свършването на сватбените тържества в Италия – отбелязва „Зора“ на 24 октомври, – кореспондентите на всички по-големи вестници ще пристигнат в София. До вчера бяха пристигнали вече: италиянският журналист Виторио Вергани; кореспондентът на „Таймс“ Лъмби; директорът на „Газета дел Пополо“ Н. Паскацио. Пристигат също кореспондентът на „Кориере дела Сера“ Марио Сертоли и представителят на „Асошейтед Прес“ Хаулей“. „По случай тържествата по царската сватба – потвърждава „Мир“ четири дни по-късно – в. „Таймс“ е изпратил в София своя фотограф г. Бриджес, който ще снеме цялото шествие и церемонията в катедралата Св. Ал. Невски. В София е пристигнал също и балканският кореспондент на този вестник, г. Лъмби“, добавяйки след още два дни: „В София са пристигнали много чужди кореспонденти. Снощи пристигнаха: американецът Свенсон, италиянците Спелансон, Пучио, Конте Вриганте и др.“.

Сред цялото това чуждестранно медийно „войнство“ е имало и кинокореспонденти. „Американската филмова къща „Парамаунт“ изпраща свои оператори, които да снемат сватбените тържества“ – уверява „Зора“. Същото издание в същия брой (от 24-ти) на същата страница (първа) свидетелства и за присъствието на апенински кинаджии у нас. Подчертавайки „интереса на италиянците към България“, всекидневникът доказва това свое твърдение с фотография, текстът под която гласи: „Под покровителството на италианския министър-председател г. Мусолини, италиянска филмова къща започна да снема изгледи и носии из България. На нашата снимка е даден един момент от тия снимки в с. Бояна, Софийско“.

Описвайки атмосферата, царяла на 31-ви сутринта на Централна гара, „Зора“ споменава: „Към 9 ч. там бяха началника на гарнизона г. генерал Жечев, полицейския комендант г-н Карагьозов и директорът на полицията г. Преславски, които правеха последните разпореждания по посрещането. Към това време зае местото си в дясно на перона и една почетна рота от юнкери. Започнаха да пристигат нашите и чужди кореспонденти, множеството фотографи, кинооператори. До 9 ч. и 15 м. всички бяха по местата си“. Доказателство, че „множеството кинооператори“ са си свършили работата, привежда „Мир“: „В 10.10 ч. Техни Величества излязоха от Царския салон на площада на гарата… Първа влезе в каляската Царица Йоана и след нея Царят. Докато потегли каляската десетина фотографи – българи и чужденци, както и кинематографите имаха възможност да снемат Височайшата двойка“.

В началото на ноември сп. „Нашето кино“, без да казва  нищо ново по темата, заключава лаконично: „Тържествата по свадбата на Царя бидоха снети върху звучаща лента от Парамаунт и една италиянска фирма“.

Редом с изредените чуждоземни кинематографисти, останали анонимни, снимат и неколцина български кинооператори, които, възползвайки се от предимството, че „играят на собствен терен“, реагират най-скоростно. Доказателството за това се появява още на 5 ноември (сряда) върху екраните на три софийски кина – „Модерен театър“, „Одеон“ и „Феникс“.

Първите кинорепортажи

На тази дата в. „Мир“ отпечатва рекламно каре, чието съдържание гласи „От днес Височайшите сватбени тържества на филм в Модерен Театър“, а и кратък текст: „Театър Одеон. Днес. Тържествата в София при посрещането на царската двойка. Единствени пълни снимки от церемониите при Гарата, Арката при Лъвовия мост, Площад Александър Невски, Бракосъчетанието, Народното Събрание, Парада на войските и дефилирането през двореца. Снимани с 6 оператори едновременно“.

На другия ден, 6 ноември, изданието съобщава, че „От днес в Театър Феникс заедно с великолепния филм „Крадлата“ започва да се прожектира и най-сполучливия филм „Тържествата по сватбата на Негово Величество Царя“ с снимки на Техни Величества на преден план, Сватбения кортеж, поднасянето на хляб и сол, народната манифестация и др. Филмът трябва да се види от всички, за да се запечата в паметта им великото събитие“. Абсолютно същият текст грейва на следващия ден и във в. „Зора“.

Също в София и също на 6 ноември, ала в Държавното училищно кино (ДУК) се появява филмът „Праздникът на родния престол (сватбените тържества в Италия и България)“, задържал се там до 15 ноември!

Оказва се, че „кинематографите“ (не един, а няколко), имали възможността „да снемат Височайшата двойка“ на софийската Централна гара, са били български, че по време на тържествата манивелите на своите камери са въртели „едновременно“ шестима български кинооператори!

Благодарение на рубриката „Най-новото“ на сп. „Нашето кино“ техните имена не потъват в забрава. На 7 ноември изданието информира: „Неми снимки направиха: г. Грежов и г. Чирпанлиев с операторите г. г. Петров, Симеонов и Балкански, а също и ателието „Арс“, което снима български актюалитети за „Уфа“. Ученическото кино командирова оператора си г. Константинов да снеме свадбеното тържество в Асизи, а с тукашните снимки натовари втория си оператор г. Анжело“.

За изпровождането на двама свои служители (Христо Константинов и М. Минев) Министерството на народното просвещение (МНП) съобщава още на 20 октомври. Тази уж тромава административно-бюрократична „машина“, се оказва и най-добре информирана, и най-адекватно действаща. Затова и в подопечното на МНП Държавно ученическо (училищно) кино още на 6 ноември започва да се прожектира филмът „Праздникът на родния престол (сватбените тържества в Италия и България)“.

Не остава по-назад и частната инициатива. На 21 октомври Стефан Петров, собственикът на филмовото ателие „Луна“ (София), отправя до почитаемата Дирекция на печата писмена молба, гласяща: „Моля да ми се разреши да снема на филм предстоящите тържества, тук в Варна или другаде, по пристигането на Н. В. Царя и Княгиня Джована, бракосъчетанието им и пр.“. В рамките на същия месец софийският полицейски комендант, чийто подпис, за съжаление, не се чете, слага следната резолюция върху молбата: „Разрешава му се, зад полиц. кордон /зад бордюра на тротоара/ като полиц. власти му дават достъп до там“. Топонимът Варна фигурира в молбата, защото първоначално се е предвиждало параходът „Цар Фердинанд“ да пристигне в този град.

Авторите

Христо К. Константинов (1897–1940) и Ангел Темелков

Христо Константинов е първият професионално подготвен български кинооператор – между 1920 и 1923 специализира в Лайпциг. От Германия той се завръща с диплома за кандидат-киноинженер и кинокамера „Дебри“, с чиято помощ става първият българин, заснел игрален филм – „Чарли Чаплин на Витоша“ (1924). Впоследствие, след като осъществява самостоятелно снимките на още осем български игрални ленти, той се превръща в най-търсения роден оператор. Четири от творбите са на Васил Гендов – „бащата на българското кино“, нарекъл своята „дясна ръка“ – „първия голям български оператор“ и „един от големите филмови дейци“. От 1924 до 1931 Константинов завежда държавната филмова лаборатория към отдел „Кинематографическо производство“ при МНП, където заснема, обработва и подготвя за прожекция цялата продукция на институцията  – десетки хроникално-документални филми, в които той се изявява като истински художник на картината и пейзажа, извоюва си прозвището „баща на българското научнопопулярно кино“. Сред тях се открояват „Атентатът в „Света Неделя“ (1925) (виж Портал Култура) – прожектиран в Западна Европа, „Земетресението в Южна България“ (1928) – единственият документален филм, който Васил Гендов реализира през близо 30-годишната си дейност като кинорежисьор, „Тържествата по случай 1000-годишнината от Симеоновото царуване и 50-годишнината от Освобождението“ (1929) (виж Портал Култура), показаният в ДУК „Праздникът на родния престол (сватбените тържества в Италия и България)“ (1930)… За „да снеме свадбеното тържество в Асизи“, Константинов е „командирован“ от МНП в Италия, докато Ангел Темелков-Анжело („втория оператор“ на „Ученическото кино“) филмира младоженците при завръщането им в София.

Христо Константинов не оставя мемоари, но пък покрай работата си за МНП написва и подписва не малко на брой административни документи, един от които е съхраненото до наши дни в Централния държавен архив (ЦДА) заявление, изготвено на 30 август 1931 и отправено чрез Директора на Държавния кинематограф до просветния министър, в което операторът запознава Константин Муравиев с историята на лабораторията, открита през 1924, споменавайки изработените в нея „редица малки и големи български филми“, един от които е „Свадбата на Н. В. Царя“, „сниман в България и Италия“. „С тоя филм впрочем – продължава Константинов – Фондът [„Кинопросвета“], можа да реализира една печалба от около 500,000 лева“.

Стефан Петров Недев (1894–1983)

Фотограф, лаборант, кинооператор и продуцент. Като оператор реализира „първите си филмови снимки за града Сливен и малките текстилни фабрики“, документалните ленти „Мис България“ (1931) и „Погребението на Асен Златаров“ (1936), той е един от четиримата снимачи на „Царските маневри край Попово“ (1937), „отговорен“ оператор е на екипа, филмирал „Към майката Отечество“ или „Златна Добруджа“ (1940)… Заснема още игралните „За Родината“ (1940) и „Шушу-мушу“ (1941), режисирани от Борис Грежов, като Стефан Петров е и продуцент на първия – неговата „Луна филм“ осигурява бюджета от 600 000 лева. През 1933 е един от учредителите на Съюза на българските филмови производители („прототипа“ на днешния Съюз на българските филмови дейци), секретар е (заедно с Минко Балкански) на „проверителния съвет“ на Съюза на филмовите деятели в България (1934). През 1941 Стефан Петров е привлечен на работа в учредената през същата година Фондация „Българско дело“, а през лятото на 1946 е един от операторите на първата българо-съветска копродукция – документалния филм „България“ (1947) на режисьора Роман Кацман. След национализацията на киното (1948) работи в ДП „Обработка на филми“, където се пенсионира.

Борис Апостолов Грежов (1889–1968)

Пионер на родното кино, сценарист, кинорежисьор – един от най-интелигентните у нас. Следва машинно инженерство в Мюнхенската политехника и става „кандидат-инженер“, но увлечен по киното, от 1917 до 1927 специализира в и работи за различни кинофирми в Германия и Австрия. Постановчик е на седем български игрални филма, полага началото на спортния кинопреглед в България. През пролетта на 1935 заедно с пребиваващия в София хърватин Йосип Новак, намерили общ език като възпитаници на немската филмова школа, основават скромната кинофирма „Балкан филм“, изработила няколко документални и рекламни филма. През 1936 е преподавател в студията за подготовка на киноактьори при кооперация „Български национални филми“. Автор е на рецензии и критики за списанията „Нашето кино“ (1924–1936) и „Кино“ (1927–1936), сътрудничи на сп. „Кинопреглед“ (1936–1939) и в. „Литературен час“, по-късно (вероятно през 1947) написва мемоарите си „В света на мечтите и… изпитанията“.

Борис Грежов е основател и художествен ръководител на отдел „Филми“ към Фондация „Българско дело“, за производството на чиито регулярни седмични кинопрегледи отговаря. Освен тях режисира игралния „Шушу-мушу“ (1941) и пълнометражния документален филм „Цар Борис III Обединител“ (1943). През 1946 започва снимките за игралния „Изкупление“, но продуцентската фирма „Мадара филм“ не успява да изведе проекта до успешен край. През 1949 Грежов режисира филма на Студията за хроникални и документални филми „Той не умира“, проследяващ основните моменти от погребението на Георги Димитров. През 1957 емигрира в Швейцария, където умира в град Берн.

Петко Атанасов Чирпанлиев (1890–1952)

„Добър българин“ и „авиатор в Божурище“, Чирпанлиев пристъпва в света на киното като „ръководител на разни късометражни филми“, изработени от „Луна филм“ АД (1919–1923), в чиято киношкола, ръководена от белоемигранта Николай Ларин, първоначално е само курсист. Като артист участва и в четирите игрални филма на „Луна“. През април 1928 е един от учредителите на фирмата „Паисий филм“ (заедно с Васил Пошев и Минко Балкански), преподава „автомобилизъм, моторно дело и спорт“ в нейната филмова школа („кино-студия“). По същото време той образува и оглавява (като председател) филмовата кооперация „Беке филм“ (Български кооперативен филм), сред основателите на която са Минко Балкански (член на УС) и Васил Пошев. „Професионалният авиатор“ продуцира игралния филм „Под Орловото гнездо“ (1930), като същевременно е негов сценарист, режисьор и протагонист (изпълнител на главната роля). През 1945 Чирпанлиев се завръща в родното си село Шипка, откъдето след време се упътва към отвъдното.

Симеон Александров Симеонов-Монката (1911–1965)

Десетата муза го омайва още в ученическите години – в гимназията издава киносписание, снима любителски филмчета с 9,5-милиметрова камера. През лятото на 1928 се сдобива с професионален снимачен апарат – 35-милиметров „Ернеман“, с чиято помощ на 16 октомври 1929 осъществява краткия репортаж „Прелитането на цепелина над София“, който още в ранния следобед предлага „с особена гордост“ на Марин Диков, директора на „Модерен театър“, откупил лентата, заплащайки разноските и додавайки 100 лева отгоре – за почерпка на дебютанта.

Първоначално Симеон Симеонов учи „този странен занаят“ от Христо Константинов и Ангел Темелков, но за да го усъвършенства, заминава за Франция към края на 1929. Когато след година се завръща, довършва започнатите от Минко Балкански снимки за „Под Орловото гнездо“. До национализацията заснема още пет български игрални филма, единият от които („Изкупление“) остава незавършен. Заедно с Васил Бакърджиев основава филмовата студия „Сердика филм“ (1930–1936), в чиято „модерна лаборатория“ (обзаведеното от него скромно помещение в мазето на бащината му къща) двамата мъже обработват заснетия от тях материал, реализират десетки късометражни, културни и рекламни филми, полагат началото на седмичния кинопреглед у нас, създават през 1933 първите родни трикфилми. Симеонов е един от основателите (а и „летописец“) на Съюза на филмовите деятели в България.

С течение на времето Симеон Симеонов се специализира в производството на военни филми – през есента на 1937 снима военните маневри край Попово, през 1937 и 1938 – гергьовденските паради (виж Портал Култура), реализира учебни филми за Министерството на войната (МВ), „16 филмчета за Дирекцията на Гражданската мобилизация“. Затова и когато през 1942 бива открита Кинослужбата при МВ, той още същата година постъпва на работа в нея – като филмов оператор-ръководител. Там през 1945 обзавежда нова лаборатория, просъществувала до 1952. За министерството заснема повече от 150 учебни, хроникални и пропагандни заглавия, две новели, три дългометражни музикални филма за войнишката самодейност, осъществява редица нововъведения… За рационализаторската си дейност е награден през 1947 със сребърен орден на труда. През 1952 постъпва в Студията за научно-популярни филми (СНПФ), в чийто цех за комбинирани снимки през 1955 конструира машина за проявяване на филми. През 1960 сп. „Киноизкуство“ публикува мемоарите му „Възпоменания в 16 кадъра/секунда“.

Марин (Минко) Тодоров Балкански (1894–1975)

Фотограф, кинооператор и режисьор на документални филми. В киното навлиза като асистент-оператор на филма „Децата на Балкана“ (1917–1918), в който участва и като актьор. През 1917 филмира две погребения – на ген. Иван Колев във Виена и на царица Елеонора, намерила вечното си жилище в двора на Боянската църква. В края на 1923 изкупува „цялата снимачна техника“ на обявеното в ликвидация „Луна“ АД и открива кинолаборатория „Нова Луна“ – на ул. „Солунска“ (срещу кино „Солун“). В нея Балкански започва обработката на лентите, които американският синдикат за разпространение на филми „Фанамет“ внася в България (предимно продукция на „Метро-Голдуин-Майер“). Заснема най-драматичния епизод в кинохрониката „Атентатът в „Света Неделя“ (1925) – „обесването на атентаторите“, „Посещението на Рабиндранат Тагор в София“ (1926), учебно-документалния „Метилът“…

През 1928 е сред основателите на „Паисий филм“, в чиято филмова школа преподава „киноснимачна техника“. По това време сп. „Киноизкуство“ (1926–1930) отпечатва поредицата „Манипулацията с филмите“, чийто автор е той. Балкански е и сред преподавателите в студията за подготовка на киноактьори, която кооперация „Български национални филми“ открива. През 1934 името му се споменава като един от лекторите в първия тримесечен вечерен курс на Кино-театралната школа за подготовка на „кино-артисти, кино-техници, кино-лаборанти за бъдащи родни тон-филми“, обучавани по програма, включваща предметите „история на изкуствата, дикция, мимика, постановка на гласа, кино-техника, спорт, кино-снимки“.

Балкански е сред основателите на филмовата кооперация „Беке филм“, продуцирала „Под Орловото гнездо“. Той дори започва снимките за филма, но е принуден да емигрира в Южна Америка, като по пътя дотам осъществява пътеписа „От Генуа до Огнена земя“. Завърнал се в София, заснема „Бунтът на робите“ (1933) на Васил Гендов и така влиза в историята като оператора на първия български игрален звуков филм. През 1930-те осъществява (като оператор и режисьор) десетки научнопопулярни и документални филма, които определя като „стопански“ или „селскостопански“ – „тематична област“, в която той е „главен деец“.

По време на Втората световна война Минко Балкански е мобилизиран и изпратен на фронта като военен оператор. От 1948 до 1953 е началник на отдел „Снимачна техника“ в „Българската кинематография“. Автор е на мемоарите „С фотоапарат и кинокамера – в служба на живота и борбата“, публикувани през 1974 в алманах „Кино и време“.

Няколко думи за „достоверността“ на мемоарните свидетелства

Трима от изредените седмина филмови дейци – Борис Грежов, Симеон Симеонов и Минко Балкански – са автори на мемоари, в които и дума не обелват, че някога са участвали в заснемането или изработването на филм за царската сватба. Немеят и писмените свидетелства за онези бурни години, завещани от Васил Гендов и Васил Бакърджиев (иначе многословни и подробни). Защото всички спомени са писани в т.н. „преходен период“, в епоха на „революционна борба“, терор, култ към личността, когато очевидно „дворцовата тема“ е била зловещо табу. Затова и в ръкописите си споменатите кинаджии умишлено подминават „нелицеприятни“ събития и факти, преиначават други, неглижират трети… Както се казва – „плащат дан на времето“, в което всяко позвъняване на входната врата е могло да означава привикване „за справка“, безкрайно лагеруване в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие) и дори „безследно“ изчезване!

Продуцентите

Най-стабилният от тях е МНП, което посредством своя отдел „Кинематографическо производство“ и с финансовата подкрепа на фонд „Кинопросвета“ още през 1924 обзавежда собствена филмова лаборатория, чийто „заведующ“ е „филмовият техник“ или кандидат-киноинженерът Христо Константинов. Узнали за предстоящото на Апенините събитие, ръководителите на държавната институция го изпровождат там, а неговия асистент Ангел Темелков-Анжело натоварват със задачата да поеме снимките в България. Работата на двамата впечатлява със своята експедитивност – на 25 октомври 1930 са снимките в Асизи, на 31-ви – тези в София, на 6 ноември в ДУК вече се прожектира готовият филм „Празникът на родния престол (сватбените тържества в Италия и България)“.

Работата им впечатлява и с достойнствата си. Лентата не е съхранена до наши дни, липсват критически оценки за художествените й качества в тогавашния периодичен печат, но въпреки това съществуват откъслечни сведения, подсказващи, че интересът към нея е бил „голям“, че тя е привличала „масово“ публиката… Самият Христо Константинов заявява – и то пред министъра на просвещението, че приходите от филма са половин милион лева!

Неопровержимо доказателство, че МНП е продуцентът и собственикът на филма „Празникът на родния престол (сватбените тържества в Италия и България)“ е фактът, че той дълги години остава във владение на институцията. На 28 май 1931 бива съставен „Списък на филмите намиращи се в библиотеката при фонд „Кино Просвета“, представляващ всъщност съвкупност от четири на брой списъка. В единия от тях, озаглавен „Списък на драмите – собственост на Държавните училищни кинематографи“, под № 57 фигурира заглавието „Царската свадба“, до което е дописано на ръка „Праздникът на Родния престол. Изработен в филмовата лаборатория“. Въпреки че заглавието бива „мултиплицирано“ в няколко варианта – „Царската сватба“ („Празникът на родния престол“), „Празникът на родния престол“ и „Сватбата на техни величества“, зад тях стои хроникално-документалният филм, заснет от Христо Константинов и Ангел Темелков, „изработен в филмовата лаборатория“ на Държавното ученическо кино, прожектиран за първи път на 6 ноември 1930 в ДУК.

Филмът не само се е водел в списъците на фонд „Кинопросвета“, но и е бил основна част от репертоара на Държавния подвижен кинематограф (ДПК) при МНП, разпространявал лентата из цяла България. Репортаж за неговата дейност осъществява писателят Стефан Мокрев, който до 1.II.1931 е ръководител на II подвижен кинематограф. Озаглавен „Походът на чудото“, обширният текст бива публикуван в няколко поредни випуска на сп. „Нашето кино“. В броя от 28 октомври 1931 авторът уверява, че по време на една от обиколките из Южна България камионетката с надпис „М. Н. П. – подвижен кинематограф“ е посетила и старозагорското село П., в училището на което са демонстрирани няколко филма, единият от които е бил „Царската сватба“. Сниман „в Италия и България“ – подчертал прожекционистът, за „да придаде по-голяма тежест“ на предстоящия показ. На това място в текста Мокрев поднася изненада – когато директорът на селското училище попитал за автора на филма, прожекционистът посочил писателя с думите: „А оня там е режисьорът“… Относно филма пък авторът на „Походът на чудото“ заявява: „Интересът към него е невероятно голям. И привлича масово селяните“.

През есента на 1935 завеждащият фонд „Кинопросвета“ Вл. Н. Апостолов запознава неколцина журналисти с дейността на поверената му институция, като организира за тях „едно посещение на Държавната кинолаборатория“. Представители на вестниците „Зора“ и „Нови дни“ със сигурност са присъствали на този „открит урок“, защото през ноември информират („Зора“ на два пъти) читателите си за това „как се произвеждат филмите у нас“, къде се създават „българските културни филми“, „при какви условия се работи“… Завеждащият фонда е запознал репортерите с „досегашната продукция“ на Държавната кинолаборатория, където през „първия период“ на нейното съществуване са изработени „няколко големи филма“, сред които и „Сватбата на Н. В. Царя“ – около 2000 м.“. Апостолов е уведомил присъстващите и относно репертоара на „единственото подвижно кино на фонда“, уверявайки, че то прожектира „предимно културни“ филми, единият от които е „Царската сватба“.

Съхранените до днес няколко доклада на Апостолов до министъра на МНП от 1936 г. също споменават „Царската сватба“ или „Сватбата на Т. Величества“ като заглавия на филм, представен „на населението“ по време на обиколките из провинцията на подвижния кинематограф. В докладна записка от 28 ноември 1936 той информира своя началник, че ДПК се готви да замине за Южна България, където е предвидено да посети около 35 села от Пловдивска област. „Навсякъде ще бъдат прожектирани следните филми“ – изброява заглавията им Апостолов, не забравяйки да спомене и „Сватбата на техни величества“…

„Филма на ученическото кино“: Съдържанието

То е достигнало до наши дни благодарение на Георги Иванов – курсист в „кино-артистическия отдел“ при школата на Николай Ларин и „Луна“ АД, участник в режисираната от Ларин драма „Виновна ли е?“ (1921), художник на „В ноктите на порока“ (1927) – и двата филма са игрални, и двата остават недовършени… Още в началото на 1920-те Георги Иванов изпраща свои дописки и статии на различни филмови издания – „Кинозвезда“ (1920–1929), „Нашето кино“, „Киновестник“ (1924–1925), „Филм“ (1930)… От 1926 до 1930 издава сп. „Киноизкуство“, чийто създател и главен редактор е. След като то престава да излиза, сътрудничи на сп. „Темпо“ (1933).

Именно в сп. „Филм“ излиза материалът му „Царските тържества на филм. Село Бачково. „Под Орловото гнездо“ и Балабанов Никола“, в който Георги Иванов преразказва (накратко, ала увлекателно) „филма на ученическото кино“, гледан от него в „ученическото кино“. „Влизаш в салона и си заемаш мястото – започва текстът. – Звънеца предизвестява, лампите постепенно угасват, погледа ти се отправя на екрана, където с притаен дъх следиш започващите се тържества. И ето пред очите ти започват да се нижат една след друга все по-хубави и по-интересни картини от Италия. Ето свещения и исторически град Азиси [Асизи], улици, народ, автомобили, дъжд, посрещане, изпращане с една дума всичко, което е било там. Почивка. В салона светва. Зад тебе, любезна и разговорлива госпожица обяснява на висок глас, че гледа филма за втори път и че следващата част била още по-интересна. Салона отново потъва в мрак. Екрана ни показва София. Гледаш, гледаш па си казваш, та това София ли е, или Ница през карнавала. И тук, както и в Италия, всичко има тържествен вид. Гарата потънала в цветя. Министрите са готови за посрещане. Ето и царския влак. На стотина метра се забелязват скъпите Гости. Следват част от арка, колелата на каляска, конски крака, снимки, коя от коя по-хубави и по-интересни. Движение. Тук му е мястото да отбележим нещо и за нашите села. Как посрещнаха Царската венчавка. Показват за пример Бачково. Гледаш кръшни хора, ръченици, бабите весело си играят с внучетата си. Публиката е в екстаз от добре подбраните сцени. Добрите българи плачат от умиление, ръкопляскания от всички страни“.

Оказва се, че първата част на филма „Празникът на родния престол“ е осъществена в Италия, така както указва втората част на неговото заглавие – „Сватбените тържества в Италия и България“. Картините от тази страна „се нижат една след друга“ пред очите на зрителите, ставайки „все по-хубави и по-интересни“. Показан бива още „свещеният и исторически град“ Асизи – „улици, народ, автомобили, дъжд, посрещане, изпращане“… Тези кадри ще да са били дело на оператора Христо Константинов, командирован от МНП (Ученическото кино) в Асизи, за да заснеме там „свадбеното тържество“ („цялата церемония по венчавката“).

Втората пък част, както би трябвало да се очаква, е реализирана в България. Оказва се, че един от „кинематографите“, имали „възможност да снемат Височайшата двойка“ при нейното пристигане на 31 октомври 1930 на софийската Централна гара, е бил на Държавното ученическо кино. Оказва се, че въртелият манивелата на апарата е съумял да улови част от посрещачите (министрите), появата на царския влак, „скъпите Гости“… Пак той навярно е причакал каляската с младоженците при триумфалната арка, където кметът Владимир Вазов им поднася поднос с пита и сол. Майсторът на тези епизоди най-вероятно е бил Ангел Темелков-Анжело – вторият оператор на Ученическото кино, натоварен с направата на „тукашните снимки“.

„Прилепените“ кадри – откъде са се взели?

Но Георги Иванов написва този текст, не за да преразкаже филма „Празникът на родния престол (сватбените тържества в Италия и България)“, а за да порицае киноцензурата в България – протестен акт, за който свидетелстват последвалите редове: „А, ти, драги читателю, гледаш като замаян, напъваш паметта си, мъчиш се да си спомниш нещо и разбира се, като човек, който е оставил цяло състояние на кинематографите, си спомняш театър Роял един български битов филм „Под Орловото гнездо“, в който си видял същите тези сцени, които сега ти се представят за снети в село Бачково. Ти се възмущаваш, че те заблуждават. Народа продължава да се заблуждава и да ръкопляска. Напраздно се възмущаваш, драги читателю. Нима ти не знаеш, че в Министерството на просветата има цензурна комисия върху филмите ни, в която почтено място е дадено на нейния председател – наричан още Балабанов Никола, който в качеството си на прокурор определя, кой филм е обречен на съществувание и кой не? Жертва на едно такова фатално определение е и българския филм „Под Орловото гнездо“, на който му бе прочетена смъртната присъда без право на апелация, понеже въпросния господин го оцени за неморален, т.е. тровел душата на зрителя! И така доживяхме да видим не само свадбата на Царя – но така също и няколко сцени от „неморалния филм“ „Под Орловото гнездо“, представящи народен обичай по случай царския годеж в с. Шипка, – само, че този път позволени, пак от Балабанов Никола и прилепени към филма „тържествата“. Като заключение можем само да споменем, че село Шипка спаси не само геройски България – но така също спаси филма на ученическото кино и прослави името на село Бачково“.

„Независимите“

Според Георги Иванов към „плътта“ на „филма на ученическото кино“ са били „прилепени“ кадри от „Под Орловото гнездо“ – игрален „битов филм“, режисиран от Петко Чирпанлиев, чиято премиера действително се е състояла в кино „Роял“ – на 7 юли 1930. Продуциран от кооперация „Беке филм“ (Български кооперативен филм), чийто председател е Чирпанлиев, а един от основателите й – Минко Балкански. Той е и операторът, който започва снимките за филма, които Симеон Симеонов довършва. Днес в Българската национална филмотека (БНФ) се пази 35-милиметрово копие от него (1400 м., 78 мин.). Как и защо част от „Под Орловото гнездо“ се е озовала в „Празникът на родния престол“ – не е много ясно, но това едва ли е станало без знанието на Петко Чирпанлиев!

По-интересен за разглежданата тема е фактът, че всички изброени покрай игралната лента кинаджии – Петко Чирпанлиев, Минко Балкански и Симеон Симеонов, биват посочени от сп. „Нашето кино“ и като автори на „немите снимки“ за царската кинохроника! Има вероятност тримата, работили заедно върху „Под Орловото гнездо“ през пролетта и ранното лято на 1930, да са обединили усилията си и през есента, за да осъществят кинокадри, които да са предложили (именно като необвързани с някой продуцент представители на частната инициатива) на три софийски кина – „Модерен театър“, „Одеон“ и „Феникс“. Те, от своя страна, са показали техните „единствени пълни снимки“ пред зрителите на 5 ноември под заглавията „Височайшите сватбени тържества“, „Тържествата в София при посрещането на царската двойка“ и „Тържествата по сватбата на Негово Величество Царя“. Благодарение на в. „Мир“ днес се знае и съдържанието на тези снимки: „Церемониите при Гарата, Арката при Лъвовия мост, Площад Александър Невски, Бракосъчетанието, Народното Събрание, Парада на войските и дефилирането през двореца“; „Техни Величества на преден план, Сватбения кортеж, поднасянето на хляб и сол, народната манифестация“… В потвърждение на изказаното предположение „работи“ и впечатляващото допълнение: „Снимани с 6 оператори едновременно“. Не изключвам и възможността да са работили поотделно – всеки за себе си.

Филмовото ателие „Луна“ (София)

През 1928 г. Стефан Петров изкупува от Минко Балкански, с когото дотогава са съдружници, „част от снимачната техника“ на старото акционерно дружество „Луна“ и става собственик на новата Кино-лаборатория „Луна“, извършваща „копирания и промивания“ на филмова лента и щанцоване върху нея на надписи (посредством патентована от самия Петров технология). Цитираната вече молба, която Стефан Петров отправя на 21 октомври 1930 до почитаемата Дирекция на печата, е написана на ръка върху бланка на „Филмово ателие „Луна“. Тъкмо от нея се разбира, че първоначалният адрес на намиращото се в София ателие (кинолаборатория) – ул. „Проф. Джовани Горини“ № 6 – очевидно претърпява през годините поне две изменения – първия път става ул. „Св. Кирил и Методи“ № 50, втория – бул. „Мария Луиза“ № 54. На 7 ноември сп. „Нашето кино“ информира, че г. Петров е един от операторите, снимали „Тържествата по свадбата на Царя“ за един от двамата режисьори – или Борис Грежов, или Петко Чирпанлиев… За съжаление, днес не е известно съществуването на филм или поне репортаж, отразил събитието, чиято направа да се свързва с името на Стефан Петров и неговото филмово ателие „Луна“ (София).

Дружество „АРС филм“

То е основано през 1928 в София (ул. „Оборище“ № 25) от руските емигранти Александър Назаров, Сергей Смирнов и И. Морсков, които „купуват шведския патент за щанциране на надписите направо върху позитива“ (Васил Гендов) и обзавеждат своя „кино-лаборатория“, специализирала се в изработката на междукадрови („калиграфични“) филмови надписи. Инициативата бива подкрепена от Дмитрий Иванович Соляник-Красса – също белоемигрант, който по това време е директор на българския клон на „Фанамет“. Така неговите сънародници получават възможността да изработват надписите за цялата филмова продукция на трите водещи холивудски кинокомпании – „Famous Players“ на Джеси Ласки (през 1927 трансформирана в „Парамаунт“), „First National“ и „Метро-Голдуин-Майер“.

„АРС филм“ притежава и собствена кинокамера, с която „снима български актюалитети за „Уфа“. Единственият игрален филм, който дружеството продуцира, е режисираният от Борис Грежов „След пожара над Русия“ (1929), чиито главни герои са бивши белогвардейци, намерили у нас спасение от болшевишката революция и последвалата я Гражданска война. Ето защо част от актьорите са пребиваващи у нас руски емигранти: баронеса Лоудон (Любов Тарновская от Кронщад), нейната дъщеря Наталия (Тити) Тарновская (родена през 1913 в Русия), Владимир Карпов… Премиерната прожекция (23.IX.1929 в кино „Одеон“) бива озвучена от руски мъжки хор под диригентството на Савелиев и оркестър от балалайки, ръководен от Колчановски. Операторът на филма също е белоемигрант – Владимир Термен, лаборант на „АРС филм“, заставащ за пръв път зад камерата. Навярно опитът, натрупан по време на работата върху „След пожара над Русия“, е позволил на Владимир Термен да осъществи на 31 октомври 1930 за „ателието „Арс“ споменатите от сп. „Нашето кино“ „неми снимки“ на „тържествата по свадбата на Царя“.

Филмът на ЛУЧЕ: „От Асизи до София (Радостта на два народа)“

На 8 декември 1930 (понеделник) „под покровителството на „Червен Кръст“ в кинотеатър „Роял“ се провеждат две „гала представления“ (от 20.30 и 22.00 ч.) на филма „От Асизи до София (Радостта на [два] народа)“ – „продукция на Италианския Държавен Филмов Институт „ЛУЧЕ“. Най-големия, най-хубавия и най-издържания в техническо и художествено отношение филм, в който с най-големи подробности се нижат всички моменти на царската сватба в България и Италия“.

След две седмици отново „Мир“ известява, че от 23 декември (вторник) в театър „Одеон“ ще се представи „филмът на „Луче“ – „От Асизи до София (Радостта на два народа)“, който предлага „подробно картинно описание на височайшите сватбени тържества в гр. Асизи. Пътуването с Парахода Цар „Фердинанд“, Посрещането на царската двойка в Бургаз и София, и народното ликувание в Италия и България!“. „Филмът е изпъстрен с снимки от най-хубавите кътчета на България и Италия!“ – добавя вестникът, „одобрен е от двореца и от М-вото на народн. Просвещение“, „разрешен е и за малолетни (деца и ученици)“. „Поради големия успех на Италиянския филм по Царската сватба „От Асизи до София“ (продукция „Луче“ – Рим) – информира същото издание на 30 декември, – прожектирането му ще продължи в Театър „Одеон“ до 1 януари ид. год.“.

Държавният филмов институт ЛУЧЕ (LUCE – L’Unione Cinematografica Educativa) е създаден от Бенито Мусолини с идеята да замени съществувалата дотогава автономна кинокомпания L.U.C.E. Основните задачи на институцията, учредена с кралски декрет от 5 ноември 1925 и със седалище в Рим, са производството предимно на образователни научно-популярни или документални филми и тяхното разпространение в кината на Италия с цел информационното „обслужване“ на населението, разпространяването на знания сред младежта и популяризирането на мероприятията на режима. Изпълнявайки успешно тези поръчения, ЛУЧЕ скоро се превръща в мощен пропаганден инструмент на фашистката италианска държава.

ЛУЧЕ се оказва както анонимната „италиянска филмова къща“, започнала според „Зора“ от 24 октомври 1930 „да снема изгледи и носии из България“, така и онази „италиянска фирма“, която според сп. „Нашето кино“ пък е снимала „тържествата по свадбата на Царя“. И то не къде да е, а из „най-хубавите кътчета на България и Италия“. Кинооператори на института (според рекламното известие в „Мир“) са сновели из Асизи, за да осигурят на място „подробно картинно описание на височайшите сватбени тържества“; шетали са по палубата на парахода „Цар Фердинанд“ по време на пътуването му през няколкото бурни морета, запечатвайки мигове от плаването на царската двойка; не са пропуснали възторженото и шумно посрещане на младоженците в Бургас…

В анонимност обаче продължава да тъне наименованието на фирмата (или името на частното лице) наела се с разпространението на филма „От Асизи до София (Радостта на два народа)“. И то не само в столичните кинотеатри „Роял“ и „Одеон“, а и в провинцията. За което свидетелства писмото на Н. М. Димов, управителя на кино „Модерен театър“ в Карнобат, отправено на 30 март 1931 до началника на отделението за културните учреждения и фондовете при МНП, в което Димов уверява, че от 21 до 27 т. месец „прожектирах в киното си филма „От Асизи до София“ („Радостта на два народа“). Адресатът не е избран случайно, а „пред вид обстоятелството, че филма е препоръчан от Вас“. Местната „комисия по водене учениците на кино“ откликва на призива на началника на министерското отделение и нарежда „да се доведат всички ученици“ в определените от управителя дни – 23, 25 и 26 март. „За вход на ученик се определи 3 лева – подчертава Н. М. Димов, – а за бедните – безплатно“.

Рекламодателят във в. „Мир“ не е подвел софиянци – филмът е бил „одобрен“ от МНП (а навярно и „от двореца“), бил е „разрешен и за малолетни (деца и ученици)“. Но никога не е бил показван в Ученическото кино, заглавието му никога не е било завеждано в „библиотеката при фонд „Кино Просвета“ („прабабата“ на днешната филмотека), той не фигурира сред упоменатите списъци на ДУК, а и не е бил част от репертоара на ДПК.

Съдържанието

Звучи парадоксално, но е факт – във фонда на родната филмотека (наричана хем „българска“, хем „национална“) няма запазен (било целия, било част от него) нито един от няколкото български хроникално-документални филма, заснети покрай височайшата венчавка. Затова пък в БНФ (навярно по волята на съдбата, която често бива иронична) се съхранява (под титула „Сватбата на цар Борис в Асизи“) италианският филм – черно-бял и ням, показан за пръв път у нас в края на 1930 под заглавието „От Асизи до София (Радостта на два народа)“. За съжаление, неговото филмотечно копие, иначе изобилстващо от междукадрови надписи (на италиански език), няма начален (титулен) такъв, който да фиксира оригиналното му заглавие. За такова официалният сайт на Института ЛУЧЕ посочва словосъчетанието „Nozze di S.A.R. la principessa Giovanna di Savoia con S.M. Boris III, re dei Bulgari“ („Сватбата на Нейно Кралско Височество принцеса Джована Савойска с Негово Величество Борис III, цар на българите“). Подчертано е също, че в момента филмът се реставрира.

Лентата, запазена в БНФ (с дължина 6 части, 1500 м.), започва с условно онасловения епизод „Сватбата в Асизи“, който в рамките на 3 мин. показва общ план на градчето, неговите околности, улиците и площадите му, които на 25 октомври 1930 преливат от възторжен народ, железопътната гара, пред която са подредени няколко закрити леки автомобила, които скоро потеглят… Колона от автомобили спира пред входа на базилика „Св. Франциск“, в която влизат, а сетне излизат Борис, Йоана и многобройните им гости. Духа силен вятър, който развява воалите на сватбената рокля на булката (добавени към тоалета по нейно настояване и в нарушение на тогавашния консервативен етикет). Мярва се фасадата на кметството с два от неговите прозорци – от единия младоженците поздравяват множеството, а зад втория са застанали кралица Елена и крал Виктор Емануил III, между които е щръкнал цар Фердинанд. След като се качват в автомобил, новобрачните биват отведени извън града – във вила „Костанци“, където е даден тържествен обяд за 300 души. За секунди се вижда как Борис разменя няколко думи с баща си…

За 30 сек. камерата филмира пристанището на Бриндизи, българския пътнически параход „Цар Фердинанд“, над който се развява родният трикольор, качването на Борис и Йоана на неговата палуба, махането им за сбогом на изпращачите… След като с бордово оръдие е даден салют, корабът отплава… Няма кадри, проследяващи „пътуването с Парахода Цар „Фердинанд“, прекосил няколко бурни морета! Няма и помен от „посрещането на царската двойка в Бургаз“! Епизоди, които рекламата в „Мир“ уверява, че зрителите ще видят във филма „От Асизи до София (Радостта на два народа)“ при показването му в театър „Одеон“.

Третата част представя София – и то обстойно. За 14 мин. са „обиколени“ нейните основни булеварди – „Мария Луиза“ и „Царя“, площади – „Бански“ (до джамията) и този пред парламента с паметника на Цар Освободител (руския император Александър II), църкви – „Св. София“, „Св. Александър Невски“ и „Света Неделя“, забележителности – Централната баня, Народния театър, Военния клуб и градинката пред него, Народното събрание, Университета, Двореца, сградите на италианската легация, пожарната и Светия синод, Петъчния (Женския) пазар и резиденция „Врана“…

Следва разходка из България (6 мин.), ограничила се с отразяването на хубостите на Велико Търново (църквите „Св. Димитър“ и „Св. Четиридесет мъченици“) и Преображенския манастир, а и обрисуването на идилични картини и пасторални пейзажи – паша, оран, превозване с каруци на дърва за огрев, предене на хурка, хора и ръченици… Оказва се, че изпълняващите фолклорните танци във филма са същите моми и ергени, чиито ликове и снаги, облечени в народни носии, красят фотографията в „Зора“, текстът към която уверява, че „италиянска филмова къща започна да снема изгледи и носии из България“ – „в с. Бояна, Софийско“.

След тези „лирически отстъпления“ филмът се връща към основната си тема, показвайки (за 2 мин.) как София се подготвя за посрещането на своите цар и царица: въздигането на триумфалната арка при Лъвов мост, украсяването на града – улици, сгради, витрини („та това София ли е, или Ница през карнавала“), маршировката на военните – гвардейци и кавалеристи, определени да участват в отделните фази на церемонията…

31 октомври 1930. Пристигането на софийската Централна гара очевидно не е било уловено от италианските оператори, чиято кинокамера заработва при арката на Лъвов мост, където кметът Владимир Вазов посреща с хляб и сол младоженците, които дори не слизат от каляската. Епизодът „В София“ (16 мин.) продължава с показването на прекосяването на града – по бул. „Мария Луиза“ и ул. „Търговска“, слизането на владетелите от каляската пред църквата „Св. Александър Невски“, където те са очаквани от членове на Светия синод, влизането и излизането от храма. След което кортежът, начело с царската каляска, се отправя всред „народното ликувание“ към Двореца, в който Борис и Йоана хлътват. Същия следобед двамата, успели само да се преоблекат, приемат военния парад, участниците в който преминават в стройни редици през двора на Двореца, влизайки от източната и излизайки от западната му порта.

На другия ден (1 ноември) новобрачните заедно с княгиня Евдокия и княз Кирил имат търпението да проследят от балкона на Двореца шествието на „учащата се младеж“ – деца, ученици (включително и такива от италианското училище), студенти, а в неделя и „народната манифестация“, която също се изнизва пред техния дом – членове на италианската колония у нас, юнакини и юнаци, редови граждани, шопи, девойки в народни носии, конници, инвалиди от войните и живописна група на циганите… Царят и царицата дори изслушват с внимание изнесените на двора хорови изпълнения… През всичкото това време многобройните музики не престават да свирят – това не се чува (филмът е ням), но се вижда!

„От Асизи до София (Радостта на два народа)“ наистина се оказва „най-големия, най-хубавия и най-издържания в техническо и художествено отношение филм“, в него действително биват отразени „с най-големи подробности“ всички основни „моменти на царската сватба в България и Италия“. Той и днес впечатлява както със своето времетраене – 41 мин. и 30 сек., така и с качеството на киноснимките, които предлага.

Репортажът на „Фокс“: „Царската сватба в Асизи и София“, за пръв път български говор на екрана

На 14 и 16 март 1931 вестниците „Зора“ и „Мир“ уведомяват софиянци, че от понеделник (16 март) ще имат възможност „за пръв път“ да видят в „Одеон“ специална „гала кино-програма“, уредена „по европейски образец“ от „Фокс Мувитон“. За своя „дебют“ в нашата страна с тази „извънредна“, „невиждана до сега у нас“, „разнообразна“, „говоряща и музикална“ програма, споменатата „американска къща“ е изпратила най-представителните си и „изключителни“ филми – „изцяло говорящи и звукови“, сред които са „Световни събития, снети и записани от микрофона на Фокс Нюс“ и „Царската сватба в Асизи и София“. Този „културен и актуалитетен репортаж“ показва „с звук и говор“ „най-характерните моменти“ от събитието, дава „пълен израз на народния ентусиазъм“. Чрез него, уверяват рекламните текстове, „на говорящия екран за пръв път“ ще прозвучи „български говор“.

Създадена през 1914 от притежателя на „верига“ от киносалони Уилям Фокс, „Fox Film Corporation“ (известна и като „Fox Studios“) е американска независима компания, продуцираща филми, включително и регулярната няма кинохроника „Fox News“ (от 1919). След лятото на 1926, когато холивудският „мейджър“ купува патентите на звукозаписващата система „Movietone“, кинопрегледът проговаря и пропява. Под титула „Fox Movietone News“ той бива разпространяван както в САЩ (от декември 1927 до 1963), така и по целия свят (под различни наименования). След краха на Уолстрийт през 1929, новите собственици на компанията я обединяват с други фирми и през 1935 я преименуват на „Twentieth Century-Fox Film Corporation“.

Според публикацията на сп. „Нашето кино”, озаглавена „Български език в европейски говорящи филми”, родна реч по нашите екрани прозвучава още през лятото на 1930. Тази информация не отнема първенството на „Фокс“, оказала се единствената компания, заснела „върху звучаща лента“ шетнята покрай „тържествата по свадбата на Царя“, а не огласената от „Нашето кино“ нейна конкурентна сънародничка „Парамаунт“. Не омаловажава положените от „Фокс“ усилия за звукозримото отразяване на събитието и неговото популяризиране по света. Не намалява ни най-малко качествата на „извънредната“ програма, с която „Фокс Мувитон“ дебютира у нас и едва ли е разочаровала софиянци през март 1931.

Навярно защото българите, от една страна, са приели събитието като свое, лично, а от друга, са усетили съдбовното му значение за бъдещето на страната, предчувствайки, че ехото от него няма да заглъхне скоро… Така и става!