Противно на всяка здрава логика Борисов вкарва в обращение линията на опозиционното поведение още преди да е слязъл от кормилото на властта. Но той не подава оставка, за да остане в опозиция, а за да може отново да се върне на власт.
България навлиза в период на дългосрочна политическа и институционална нестабилност. Основната опасност произтича от неспособността на министър-председателя да се съобразява с демократичните правила. Би могло да се обобщи какво точно сбърка Бойко Борисов преди нощта на балотажа, за да хвърлим след това поглед към последните събития. Предизборната кампания беше подценена и неглижирана с късната номинация на ГЕРБ. Това лиши Цецка Цачева от възможността в достатъчно продължителен период от време да артикулира своите тези. Нейните послания не обхващаха съществено политическо съдържание, не излагаха ясна предизборна платформа. Вместо това беше заложено на тезата за майката като обединител на нацията, тази теза предизвика множество негативни и иронични коментари и се превърна в повод за появата на цяла серия от карикатури в печатните медии. Кандидатурата на Цачева не беше издигната по демократичен път, а се наложи като едноличен избор на партийния лидер. Бойко Борисов направи неуспешен опит за механично преливане на политическата си харизма, заложи всичко в политически план в името на победата, но в крайна сметка загуби. Несъобразяването с правилата на демокрацията беше един от факторите за изборния резултат. Другият фактор има пряко отношение и е неразривно свързан с първия. Обърквайки президентските избори с парламентарни, премиерът заложи оставката на кабинета и сам помогна за организирането и катализирането на общественото недоволство срещу неговото управление; Борисов се опита да всее страх сред населението от бъдеща нестабилност, но няма ясен отговор на въпроса каква е целта му. От неговите коментари през изминалата седмица произтичат определени изводи и предположения.
Премиерът обеща да се вслуша в гласа на народа и да работи в оставащите дни до края на мандата на НС за прокарване на законодателни промени в съответствие с резултатите от проведения референдум. Какво означава това? Ако се въведе мажоритарна система в два тура с едномандатни избирателни райони, ще бъдат облагодетелствани само големите партии, следващият парламент няма да е толкова силно фрагментиран и е възможно да се формира по-устойчиво мнозинство. Другият резултат ще бъде значително изкривяване на електоралната картина, което допълнително ще задълбочи кризата на представителството. Евентуалното компенсиране на част от слабостите на този дефект би се реализирало чрез въвеждане на задължително гласуване. Промяната към мажоритарна система ще отвори широко вратите за внедряване на корпоративния вот в НС, където вероятно множество почтени бизнесмени ще потърсят своята политическа реализация. Няма как да разберем чии интереси ще бъдат облагодетелствани тогава. Ако намеренията на Борисов да работи за свикване на избори за ВНС са достатъчно сериозни, в проекта за нова конституция е необходима промяна, която да превърне гласуването от право в задължение на гражданите и да предвиди конкретни правно приложими санкции за тези, които не са го упражнили. В противен случай да се разчита само на поредните изменения в Изборния кодекс би било само формална и палиативна мярка. Истинското задължително гласуване ще включи в изборния процес големи електорални групи, които са били пасивни до момента, то е в състояние да прекрои в непрогнозируема посока електоралната структура и не е сигурно дали ГЕРБ ще извлече позитиви или негативи от новата ситуация. Пълното премахване на държавната субсидия за партиите едва ли ще бъде прието от останалите парламентарни сили, но то би задълбочило някои негативни практики в българския политически живот от типа на създаване на зависимости между щедри бизнесмени – дарители и реципиентите на тяхното спонсорство. Въпреки съмненията, че промените, предизвикани от референдума, са в състояние да внедрят олигархични структури във властта, използваната от премиера в оставка формулировка „Глас народен, глас божи” води по непредвидимата посока на хлъзгавото залитане към популизма. Борисов казва в прав текст, че съзнателно предприема популистки ходове с очакван неблагоприятен ефект, за да се съобрази с желанията на народа.
Обикновено в класическия популистки дискурс материализацията на всеобщата народна воля е натоварена с позитивен смисъл. Когато се изправи в кризисна ситуация обаче, Бойко Борисов предпочита да атакува своите опоненти от всички страни на политическото пространство, да заплашва с непредвидими икономически кризи и социални сътресения. Поведението му след крайния резултат от президентските избори води до артикулацията на една абсурдна теза, която може да се разчлени на следните съставни елементи: 1. Лидерът на ГЕРБ се съобразява с народната воля, подавайки си оставката като премиер. Това се случва след изкуствена, антидемократична и антиинституционална подмяна на президентския вот, който е превърнат в референдум „за” или „против” оставката на правителството. 2. Борисов проявява двойственост в политическото си поведение, защото едновременно с интерпретацията на оставката като функция на всеобщото волеизявление на избирателя той отправя политически и персонални нападки срещу тези, от които е загубил. Виновни са не само победителите на изборите, но и коалиционните партньори вътре в самия кабинет, те постоянно му извиват ръцете, като го принуждават да взема неприемливи и непопулярни решения. 3. Вероятно, прогнозирайки бъдеща ескалация на общественото недоволство срещу неговото управление, той предпочита да минимизира размерите на загубата на следващите парламентарни избори. Затова твърди, че ще се противопоставя на действията на политическите сили в сегашното НС. Бойко Борисов се опитва да формулира фикцията за оформилото се единство на останалите партии срещу неговия кабинет, което се гради върху обща идейна основа. В неговото политическо послание образът на партньорите се превръща в еквивалент на образа на опонентите, отчитайки като загуба направените отстъпки в рамките на коалиционния формат, той навлиза в руслото на всеядната антипартийна реторика. Противно на всяка здрава логика Борисов вкарва в обращение линията на опозиционното поведение още преди да е слязъл от кормилото на властта. Лидерът на ГЕРБ обещава да бъде максимално деструктивен в оставащите месеци до края на мандата на настоящия парламент. След като вече е унифицирал всички останали партии като свои противници, той заявява готовност да развива присъщия на извънсистемните играчи дискурс, насочен срещу елита и статуквото, но на практика Бойко Борисов до този момент в качеството си на министър-председател заема върховата позиция на предводител на политическия елит. Това е поредното противоречие с вътрешната логика на политическия процес. Целта на премиера в оставка е да докаже, че без неговата харизматична фигура и без участието на ГЕРБ в управлението идват периоди на нестабилност и непредвидимост, на несигурност в политически, икономически и социален план. Както всеки друг политик, Борисов държи мощен инструмент в своите ръце – той може да си служи с правилата на демокрацията, да се възползва от тях и респективно да злоупотребява с тях. Едва ли би се верифицирала хипотезата, че ГЕРБ ще спазва стандартно опозиционно поведение, няма да се възползва от всички възможни парламентарни хватки и няма да се опитва да саботира работата на новото управление. По-скоро надеждната прогноза е, че следващото НС ще бъде с кратък мандат, освен ако не се сформира стабилно парламентарно мнозинство вследствие на въвеждането на мажоритарна система.
Другото съществено измерение на оставката е свързано с неизвестните, които се пораждат от създалата се безпрецедентна ситуация. Формално в хипотезата на чл. 99, ал. 7 от Конституцията се стигна и след оставката на Жан Виденов през 1996 г. Аналогията с днешните събития не е уместна, защото до края на мандата на д-р Желев оставаха около четири седмици – достатъчен период, за да се завърти парламентарната рулетка по предходните алинеи на цитирания член и новоизбраният президент да назначи служебно правителство и да разпусне НС. Сега обаче има повече от два месеца между оставката на кабинета и встъпването в длъжност на Румен Радев. Предсрочните избори могат да се проведат не по-рано от края на март, т.е. Радев трябва да ги насрочи най-рано два месеца след разпускането на НС. Ако приемем, че изборите ще бъдат в края на март и е необходим един месец за конституиране на новия парламент и излъчване на редовно правителство, това означава мандатът на служебния кабинет да бъде прекратен в края на април. В случай на продължение на парламентарната криза след изборите и невъзможност да се формира ново правителството, служебното би могло да функционира поне до края на май. Нека да предположим, че ГЕРБ ще остане първа политическа сила след изборите, но няма да успее да реализира своя мандат. Ако партията на Борисов разполага с достатъчен електорален ресурс, тя би могла хипотетично да удължи мандата на служебния кабинет, проваляйки и останалите два проучвателни мандата. Засега това е само в кръга на хипотезите, но вариантът за римейк на кризата от времето на Орешарски не бива да бъде изключван. Бойко Борисов не подава оставка, за да остане в опозиция, а за да може отново да се върне на власт. Той се е утвърдил като системен политически субект, който цели да дестабилизира политическата система отвътре и да докаже, че е много по-опасен в опозиция, отколкото в управлението.
