775 думи на почит

На 12 май 2026 г. художникът майстор на илюстрацията, феноменът на ръчно писания шрифт, обаятелният професор на Националната художествена академия (НХА) и създател на специалността „Плакат“ в нея Александър Поплилов има 110-годишен юбилей. С този кратък текст на почит и уважение нека да отбележим неговия важен, основополагащ принос в изкуството и художественото образование.

В продължение на години художникът изработи и създаде серия от портрети на заслужили и изтъкнати личности от България и света. Тази част от неговото разнообразно творчество заслужава специално отбелязване. Това е категоричен принос в модерното и ново (всъщност единствено) продължение на българската стенописна и иконописна традиция – портрети с надписи. Елегантните, с висока пропорция черковни букви от иконите и стенописите станаха основа на нови шрифтови построения в серията от портрети, изработени от Александър Поплилов. Тази съвременна доработка, заедно с образите, вече не е онова почти комиксово послание с информативно-образователен характер като в стенописите и иконите. Елегантността на шрифта при Поплилов е с изискано съпричастие към новото време и допълва реалистичния образ в хармония с новата грамотност на съвременния зрител (вижте неговия шедьовър – портрета на Николай Коперник). В тази своя изява художникът е автор без аналог! Изявата, разбира се, е и в шанса да се съвместят дарбите на един автор с пиетет към шрифта (тази почти презряна приложна художествена дейност) и към портрета (високата степен на изящното изкуство!), с което съвместяване се създава серия от уникални образи. Приносът му към илюстрацията и рисунките, създадени за книги (особено детските), където се съчетава словото с неговия неповторим начин на рисуване, излъчват чар, красота и финес. Лекотата на неговия артистизъм – творчески и житейски, е в единение с високата мярка.

Като професор по плакат няма да е пресилено да се каже, че беше нашият художествен създател. С всеки жест и разбира се, с убедителното слово той ежедневно ни показваше как е необходимо, дори жизненонеобходимо, да бъдем обладани от възторга към естетиката. И това в ония, напът да бъдат забравени години на всепоглъщащата нормативност (най-леко казано, не знам защо!).

Нашата специалност „Плакат“, водена от професора, беше „корпус за бързо реагиране“ – за оформление на всякакви партийни и други събрания, пленуми, конференции и др. на територията на София. Всяка седмица студентите биваха изпращани нещо да оформят (тържествени президиуми, срещи…), като тогава само за написването на един лозунг бяха необходими дървена рамка, платно, пирончета за опъване, грунд за основа, четки, кофи и т.н. Преди ерата на графитите веднъж бяхме изпратени да рисуваме по трамваите в градското депо. Постояхме, помръзнахме и си отидохме. Оставихме тази простотия на бъдещите „графитаджии“. Друг път рисувахме „украса“ в Университета, когато дойде една „другарка“ и ни се накара, че имало много малко червена боя в нашата работа. На която Поплилов каза: „Другарко, ние имаме много червена боя, имаме кофи червена боя, но тук да се ползва е неуместно“. Другарката си отиде напушена, а професорът ни даде пореден урок за отпор на неграмотността. Нещата навсякъде трябва да бъдат „уместни“!                            

На моя приемен изпит за Академията (в и тогава великата специалност „Плакат“ – 75 души за 5 места!), в едно от междучасията чух някой да казва с патос: „Идва Поплилов!“. Видях един бодър човек със сив костюм, който крачеше устремно и си тактуваше като забождаше в земята на всяка крачка огромен прибран чадър. На фона на Червената сграда. Изведнъж всичко ми стана тържествено. Сградата се превърна в Кеймбридж, в Оксфорд, в Университета в Саламанка… а човекът пред нея – в предводител. Бях поразен от усещането за величие. Не познавах Поплилов или друг преподавател по-рано (тогава нямаше кандидатстудентски курсове и прочее удобства). Но от този достолепен момент за десетилетия напред (всъщност завинаги) на него и на другите професори говорех само и единствено на ВИЕ. Интересно е, че в днешното време на режисирана липса на уважение, когато задали въпрос на китариста на Стинг (и той гений) как толкова години работи добре с маестрото, той отговорил: „НИКОГА НЕ СЕ СПРИЯТЕЛЯВАМЕ!“.

Действителен случай: мой начинаещ студент ми заяви: „Разликата между ТЕБ и МЕН е в това, че си се родил по-рано! В момента ми тече изложба в Лондон!“. Не ми остана друго, освен да кажа: „Чудесно! Ще се утече“. Както и стана.

В знак на почит, дълбоко уважение и признателност към моя (нашия) художествен създател Александър Поплилов и по повод 110-ия му юбилей, и като спазвам девиза на специалността „Плакат“: „Ние не рисуваме, защото колегите се дразнят“, представям две стихотворения. Едното носталгично, другото – футуристично:

Романтиката е сега в компютрите,
които светят със екрани сини.
. . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . .
Очаквам продължението,
макар и след сто години.