„Кучето на Златю“ (2025), документален филм, режисьори Петър Вълчанов и Кристина Грозева, сценарий Диана Стойкова, оператор Кирил Проданов
Водени от духа на Златю Бояджиев, двама съвременни артисти поемат на пътешествие, за да преосмислят наследството му, пресичайки границите между минало и настояще, реалност и фикция, ирония и тъга.
С актьора Емил Стефанов, който в „Кучето на Златю“ се готви за ролята на големия ни художник, разговаря Ангел Иванов.
Как избрахте този граничен жанр на филма – някаква особена мистификация между документално и игрално? Можем ли да го наречем документална фикция? Една от удържаните победи според мен е благодатната зрителската несигурност – човек се чуди кое е наистина и кое е предпоставено, драматизирано и охудожествено.
Този въпрос следва дa бъде отнесен към режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов, както и към сценаристката Диана Стойкова, защото концепциятана филма произлиза от тях. За мен като актьор изходната позиция, от която стартирахме процеса по снимките, бе просто предложено обстоятелство, което ми даде насока и ми послужи като своеобразна актьорска задача. Дали можем да наречем „Кучето на Златю“ документална фикция, зависи от определени условности и обстоятелства. Ако днес се съгласим с това определение, а утре ненадейно се появи игрален филм за Златю Бояджиев, в който изпълнявам главната роля, определението ще продължи ли да бъде релевантно? В крайна сметка става дума за един интелигентен режисьорски подход към създаването на киноразказ, който съдържа в себе си доза експеримент. Лично аз винаги приветствам подобни експерименти, защото всеки един от тях внася нов, допълнителен нюанс в съвременния киносвят.
По принцип съвместявате много творчески роли: актьор, режисьор, сценарист и писател. В „Кучето на Златю“ се готвите за ролята на Златю Бояджиев, но на практика с Диана Стойкова извършвате сценарно проучване около неговата личност. Вие самият как бихте определили спецификата на участието си във филма?
В своята същност сценарното проучване и актьорското проучване имат доста общи корени, но са отделни процеси, които, макар и в някакъв момент да се допълват, следват различни пътища. Мисля, че мога да го кажа от името на целия екип – задачата ни бе покрай видимото и чутото за Златю Бояджиев да се докоснем, а чрез нас и зрителите на филма, до невидимото. В този контекст е и спецификата на моето участие – наред с Диана, да бъда един от двата проводника, които водят към скрития свят на художника. Ако трябва да отбележа някакъв свой принос към финалната визия на филма, бих посочил автентичния жив интерес, който се породи в мен към творчеството на Златю Бояджиев и който помогна на търсещия актьор на екрана. В някои моменти се улавях, че нямам търпение да видя следващата негова картина, после следващата, и следващата… Не знам дали външно ми е личало, но вътрешно се радвах като малко дете на нова играчка.
Защо избрахте да се фокусирате върху този жизнен и творчески период на Златю Бояджиев – след прекарания инсулт през 1951 г.? С какво той е особен, какво се случва с човека и художника вследствие на това драматично събитие?
Съждението, че филмът се фокусира върху живота и творчеството на Златю Бояджиев след прекарания инсулт не е точно. Вярно е, че разказите на повечето хора, с които се срещам по време на проучването за ролята, се отнасят за този период от живота му, но за това има логично обяснение – всички те са го познавали и го помнят най-добре предимно в този му период. В действителност обаче „Кучето на Златю“ обхваща целия живот на Бояджиев и за това свидетелстват показаните картини, които са и от двата периода, както и някои сцени, свързани с детството му и родната му къща в Брезово. От моя гледна точка Златю Бояджиев е велик художник и преди, и след инсулта. Впоследствие обаче това драматично събитие като че ли добавя към образа му някакъв митичен ореол. На този ореол не бива да се гледа като на добавена стойност към изкуството на художника, а единствено като фактологично събитие.
Можем ли да гледаме и живеем филма и съответно историята на Златю Бояджиев като порив за трансформация на грозното в красиво? Веднъж той изрисува тоалетната на своята къща ателие и така я превръща в произведение на изкуството, и втори път – намира сили да надмогне изкривеното си поради инсулта тяло и да го превърне в несекващо оръдие за творчество?
Допускам, че именно вследствие на инсулта и затрудненията, които произлизат от него, Златю Бояджиев успява да разшири и обогати вътрешния си свят неимоверно. Вътрешната му сила нараства многократно и в един момент просто „избухва“. Сякаш, намерил начин да избяга от затвора на тялото, творецът, възвърнал отново свободата си, иска да изрисува целия свят. Като че ли затрудненията са основният двигател на една стихия, която той успява майсторски да канализира в новите образи, с които покрива платната си. Те не са така прецизни и изглеждат много различно от старите с техните изрисувани до съвършенство детайли, но огромната енергия на твореца е там и ни посреща всеки път, щом застанем пред някоя от неговите картини. Доколкото ми е известно, и преди това е творил „на живот и смърт“, само че сега вече не му остава нищо друго освен рисуването. И за да опиша как точно го е правил той, ще ви кажа, че една от картините му в къщата музей в Пловдив ме просълзи. За добро или зло, това остана скрито от камерата. Не знам причината, но е факт. През годините съм имал възможността да видя някои от най-изтъкнатите работи на най-големите световни художници. Онемявал съм пред някои от творбите им, но този, който ме разплака, се казва Златю Бояджиев.
Не е ли историята на Златю Бояджиев всъщност история за надмогване и оправдаване на Тялото като налично ограничение? Волята за изкуство, което ще рече воля за живот. Всъщност животът при него е немислим без изкуство. Неслучайно се опитвате да уловите характерната му моторика – справянето с частичната парализа, почти тоталната загуба на говора, трудната походка, замятането с единия крак при движение, прибраната дясна ръка на художника, превръщането на лявата в активна, за да продължи да рисува…
От гледната точка на актьор, който се подготвя да изиграе художника в игрален филм, опитът да уловя характерната му моторика бе логично действие. По-ценното, до което успях да се докосна обаче, бе друго – успях да разбера какво е да се слееш с рисуването в ума и душата си, да се събудиш рано сутринта и единствената ти мисъл да бъде „Коя от всичките започнати картини да работя днес?“. Мисля, че цялостната настройка на Златю Бояджиев е била такава и благодарение на нея е намерил начин да превъзмогне препятствията и да оцелее. В този смисъл историята му съдържа в себе си триумф на човешкия дух. Тя може да окуражава, да дава сили и да служи за вдъхновяващ пример на поколенията. Но освен над тялото като ограничение, няма да е пресилено, ако се каже, че в този случай духът успява да триумфира дори над Съдбата.
Къде в крайна сметка е заровено според вас „Кучето на Златю“? Какво не знаем или за какво не си даваме сметка относно големия ни художник, а е пред очите ни? И какво е това куче – просто подпис или пък иносказателен знак, средство за измъкване от идеологическата цензура, намигване и игра на Твореца? Всичко това или нещо друго?
Във филма много точно е обяснено какво е „кучето на Златю“, затова предлагам да не издаваме на бъдещите зрители съдържанието му. Колкото до другата част на въпроса, тя ме провокира, затова ще разширя малко гледната точка в отговора си. Това, което е пред очите ни, а не разбираме, е, че българският художник Златю Бояджиев, роден в село Брезово, е художник от световна величина. Напоследък много се спекулира с думата „патриотизъм“, която почти изпразнихме от съдържание, затова ще се опитам малко да я реабилитирам. Част от истинския патриотизъм е не да отхвърляме световните, а наред с тях да утвърждаваме и почитаме все повече такива наши творци като Златю Бояджиев, без значение в каква област на изкуството се себеизразяват те, да ги превърнем в нещо повече от тук-там подочути имена, да държим фокуса на обществото върху тях, да учим и възпитаваме децата си, запознавайки ги в детайли с работата им, а защо не и да ги превърнем в попкултура, както австрийците направиха с Климт, а нидерландците – с Ван Гог.
Едно от попаденията на филма е колкото ненадейната, толкова и непринудена смяна на фокуса на историята, който в един момент се обръща към вас двамата с Диана Стойкова – нейният баща си отива също от инсулт, а при вас виждаме първата ви среща с новородения ви син. Много лични и съкровени моменти, които обаче стоят някак съвсем естествено на иначе голямата портретна линия за Златю Бояджиев. Как и защо, заедно с Петър Вълчанов и Кристина Грозева, решихте те да присъстват?
Мога да говоря единствено за сцената със сина ми. Предложението дойде от Петър и Кристина. Имах им пълно доверие и счетох, че след като този момент им е важен за филма, няма никаква причина да не заснемем първите минути на Максимилиян на този свят. Мисля, че филмът спечели от тази смяна на фокуса и разбира се, ми стана още по-скъп. Колкото до сцената на Диди – шапка ѝ свалям за силата и куража.
Покрай „Кучето на Златю“ вие, освен всичко друго, започвате и да рисувате. Как се случи това – беше предпоставено за целите на филма или дойде спонтанно? И продължавате ли?
Поводът да започна да рисувам на 44 години бе филмът. Като изключим часовете по изобразително изкуство в училище и един период на депресия преди много години, покрай който нарисувах 4–5 абстрактни слънца просто защото не можех да рисувам нищо друго, никога през живота си не бях хващал четка. Да нарисувам човешка или животинска фигура винаги ме е ужасявало и ми се е струвало като нещо, което не е по силите ми. Една вечер преди почти две години си казах: „Снимаш филм за художник – опитай да нарисуваш някаква чертичка, точка, изобщо нещо…“. Разгледах работите на Златю Бояджиев в интернет, видях негова скица, помислих си, че ако се водя внимателно по него, може да успея да я наподобя, и без да си поставям високи цели, я започнах. Получи се. След това опитах няколко работи с темперни бои върху блоков лист. За 7–8 месеца нарисувах десетина картини на известни художници – Ван Гог, Гоген, Пикасо, Златю Бояджиев, Хопър… И ги продадох. След това започнах няколко авторски. Една завърших преди повече от година и май оттогава не съм рисувал. Сякаш беше в друг живот.
