„Това е моята задача като художник – да разчовъркам морфите“, признава Станислав Памукчиев. И ги разбърква, непрестанно ги разбърква. Включително със своето второ „Преминаване“ – последната негова изложба по повод предстоящата му на 9 май юбилейна 70-годишнина, открита на 3 април 2023 г. в галерията на „Шипка“ 6. И почти едновременно с нея – извадените 69 платна в галерия „Арте“ от началния му период на художник, сред които и прочутото „Безсъници“ – както той самият посочва: ключовото произведение за разбиране и за развитие на по-сетнешното му творчество.

Морфите Станислав Памукчиев ги разбърква не от вчера, нито от онзи ден, а отколе, много, много отколе. Творческата му стратегия е въплътена в една херметична формула, изказана от останал неизвестен средновековен алхимик: „Ако ти не лишиш телата от тяхното телесно състояние и ако не преобразуваш в тела субстанциите, лишени от телесност, няма да постигнеш онова, което очакваш“. В „Пепели“ например (1993–96) осъществява разбъркването с помощта на една едва забележима и фино (не)откроима сянка, заедно с която преминаваме в пространството на необятното и необяснимото; в „Утаено време“ (1996–98) го прави като във формите на необходимата случайност открива и разкрива формите случайната необходимост; в „Про(то)странства“ се осланя на Мирча Елиаде – мислител, когото Станислав Памукчиев изключително тачи: „… митологичното изтръгва човека от неговото индивидуално, хронологично, „историческо“ време и го прехвърля символично в Голямото време, в един парадоксален момент, който не може да бъде измерен, защото няма продължителност“; в „Реликти“ (1999–2000) през процепите на провисналата издрана, нагъната, издута, набръчкана, обгорена, грапава материя показва светлината на (не)преходното, но и неговите сенки, защото няма светлина без сенки – той го знае, преживял го е; в „Преминаване“ (2001–2003) нарочно акцентира върху ефирността на съществуването, за да установи първичните (пред-, след-, въз-, съз-)дадени форми; при „Проход“ (2004) отправя покана към зрителя да се подложи на изпит, за да провери гъвкавостта/ригидността на своя дух; в „Стъпки“ (2004–2005) съвместява множеството на желанията с избора и предначалието на тяхното материализиране, а за „Бяла стая“ (2006) Георги Лозанов казва: „Коректно изброени, материалите са два – воал и въглени. От воал, разбира се, е направено вътрешното състояние, неопределеността му, илюзорността му, уязвимостта му… С въглените – пробивите в него, заплахата, болката, драмата“. В „Хронотопи“ (2009) всички обекти оформят различна реалност, в която битийно и значимо е не онова, което имаш, а което бъдеш. И най-накрая – „Кула Убежище“ (2022), инсталацията, която затвърди убеждението ми (и съм го написал в Портал Култура), че Станислав Памукчиев не е просто художник, Станислав Памукчиев е художник, който също е философ и мистик. Защото при него художническият акт е енергиен свръх-битиен акт, който не само постига/достига, но и продуцира различност, другост, алтернативност. Включително по отношение на картината, която от двуизмерна се е превърнала в триизмерна: „Картината от условно поле с движение навътре в картинното пространство се обръща навън в тримерното пространство, за да се превърне в „обект“ с нов тип кодиране на съдържателните и пластическите връзки“, просвещава ни.

С други думи, от Евклидова картината става Риманова.

Нов градеж, нов тип визуален градеж, триизмерен градеж. Картината се е разгърнала, разпространила се е и се е размножила, метаморфизирала е в обемно поливалентно пространство. Триизмерно пространство, в което може да се влезе, през което може да се мине, но в което може и да се заклещиш. Или болезнено да се удариш.

Но това е методът, единственият метод да се разбие, да се разбърка привичното статукво и тривиалното всекидневие да се преобрази в загадка, на която трябва да отговорим, длъжни сме да отговорим, защото това е само начинът да продължим. По особен начин да продължим – не напред, а назад, към първичните форми, към предзададените стихии/елементи: напред отива онзи, който е способен да се върне назад, който не се страхува да се върне назад. Вече осъзнаваме защо в много от своите произведения Станислав Памукчиев използва уж съвсем не художнически материали – пепел, пръст, камък, дървесина, кожа и прочие естествености, а именно: защото единствено благодарение на тяхната първичност, на творческото проникване до най-дълбоките основания на битието може да се постигне нещо ново, неочаквано и изненадващо; различно от общоприетото и всепознатото: „Както думите не са случайни, така и образите не са. Любопитно ми е да откривам тези първообрази“.

Да рисуваш значи „да материализираш невидимото“, тоест да постигаш битието без думи. Но пък с образи, които не се изличават никога – вечни и древни…