Наскоро прочетох в едно есе в „Гардиън“, че днешният „свят в паника“, подвластен на заплахата от унищожение и на истеричната си жажда за оцеляване, бил най-добрата проекция на фантазмите на Хърбърт Дж. Уелс. И тъй като е световна година на Хърбърт Уелс (1866–1946), сериозно се замислих в каква степен идеите на бащата на съвременната литературна утопия се разминават или пък се засрещат с днешния свят.
Защото за разлика от днешното „фентъзи“, което общо взето прекроява готическата тръпка на миналото, фантастиката на Уелс е по-скоро социална, отколкото научна. Мнозина негови почитатели обаче продължават да настояват, че поне десетилетие преди Айнщайн той бил формулирал принципа за четирите измерения на вселената в романа си „Машината на времето“ (1895). Ала онова, с което този роман поне според мен си остава актуален, е друго: плашещата визия за живота след 800 000 години, когато човешкият род ще се разрои на два вида – морлоки и елои.
Причините са следните: криза в научния прогрес и социално неравенство, довели до деградацията на човечеството. Научният прогрес спира, развитието се обръща и се постига абсолютен покой. Ала този покой е относителен. Нощем тълпи от морлоки, потомци на някогашната работническа класа, изпълзяват от Подземния свят на лов за елои, наследници на някогашните елити. Морлоките не понасят светлината и са напълно подивели, телата им са обрасли с белезникава козина. Животът в подземието обаче ги е приучил да излизат на канибалски лов само в редките безлунни нощи, което пък позволява на елоите да оцеляват. Такъв е разказът на Пътешественика във времето, чиито мрачни краски стъписват още навремето читателите на Хърбърт Уелс. Разказът се приема с огромно недоверие и от героите на самия роман, поради което Пътешественикът отново се връща/отива за доказателства и накрая никой повече не го вижда.
Дадох този пример, за да покажа, че фантазиите на Уелс не са фантазии, а по-скоро социални антиутопии. Действителността в тях е построена въз основа на различни научни закони – на способността на предметите да поглъщат и отразяват слънчевите лъчи („Невидимият“), на закона за земното притегляне („Първите хора на Луната“), на трансплантациите на жлези, превръщащи маймуни в хора („Островът на доктор Моро“). Тези научни открития се осмислят от Хърбърт Уелс с оглед на онова, което (може би) дебне човечеството „напред“. Фантастиката на Уелс не е бягство от света, тя се стреми да е предупреждение, а авторът ѝ стриктно следва постулатите на прочутото „Фабианско общество“, основано в Лондон през 1884 г. Фабианците определят възгледите си като близки до социализма, но решително се разграничават от основните тезиси на социалисти и социалдемократи с тяхната вяра в революцията и социалния катаклизъм. Неслучайно въпросният „социален клуб“ носи името на римския пълководец Фабий Кунктатор (Бавния), който изтощавал враговете си с максимата, че до целта се стига не като се бърза, а като не се изостава. Ето защо фабианците са против класовата борба, против социалните конфликти и сблъсъци. Те се стремят към бавната и решителна промяна на обществото чрез формирането на добра воля по всеки отделен проект.
Не е ли това причината, поради която „войната на световете“ си остава същинската сюжетна пружина в повечето от романите на Хърбърт Уелс? За световната война той говори още през 1906 г. в една от първите си творби – „В дните на кометата“. А във „Война във въздуха“ (1908) картината е направо катастрофична: сринати вражески градове, тотална война. Европа е в развалини, зад които трудно бихме могли да разпознаем цветущата някога цивилизация на Стария континент. Ето как Уелс описва този „залез на Европа“:
Европейският свят не е подвластен на бавния упадък на древните цивилизации, които постепенно са угасвали и са се разпадали; европейската цивилизация загина изведнъж. Тя напълно се разпадна само за пет години…
От великите нации и империи останаха само названията: навсякъде има развалини, въргалят се мъртви, непогребани тела, а преживелите тези събития са обзети от смъртна апатия. На едно място се организират комитети по сигурността, на друго бродят грабители и партизански шайки, владеещи териториите, където цари глад…
По-късно, в предговора си към второто издание на същата тази книга от 1941 г., авторът настоява, че няма какво да прибави освен една фраза, която би могла да послужи като епитафия на гроба му: „Аз ви предупреждавах. Проклети глупаци“. Трябвало е да се действа, когато е могло, не да се стои със скръстени ръце и да се чака… Неслучайно в есето си, посветено на Уелс, друг известен антиутопист – Евгений Замятин, твърди, че така може да пише само човек, преживял най-ужасните дни на човечеството или пророк… Защото, напомням, цитираните по-горе редове са писани далеч преди кръвопролитията край Вердюн и Сома по време на Първата световна война, много преди болшевишката революция в Русия и идването на Хитлер на власт.
Уелс е убеден пацифист. Дълбоко отвратен е от ужасите и безумията, извършвани на многострадалната ни земя, поради което най-често героите му се отправят към Луната. Важни четива за размисъл обаче и за днешните последователи на Илон Мъск. Защото и на други планети хората пак ги чакат земни несгоди: оказва се, че безработните там биват превръщани в гърбави паяци, приспивани и подреждани по дъната на дълбоките лунни кратери като дърва за огрев, за да бъдат събудени, когато му дойде времето и някой отново се нуждае от услугите им. Да не говорим за още по-уродливи образи във „Война на световете“, също плод на неговата фантазия, чрез които той чертае мрачните социални аспекти на бъдещето.
Воден от тези си убеждения, през 1920 г. Хърбърт Уелс посещава Съветска Русия. Иска да види „бъдещето“, което болшевиките строят откъм „края“: тази историческа необходимост, лишена от всякакъв свободен избор и потопена в насилие. Онова, което той вижда и описва в книгата си „Русия в мъгла“ (1920), би трябвало да е „червена лампа“ за всеки здрав разум. В онова фантасмагорично време мнозина леви на Запад възприемат книгата му като подкрепа за режима на Ленин, докато всъщност не е точно така. Истината е, че книгата му „Русия в мъгла“ се издава в СССР и прилежащите му сателити като България, но със сериозни цензурни съкращения.
Уелс е трезвомислещ фантаст: той описва ужасяващия живот в Съветска Русия, изпълнен с нищета и страхове, което не може да бъде заглушено от помпозни речи, банкети за чужди гости или шумни оркестри. Дори и малкото, видяно в Русия, пише той, навява на мисълта за колосален и непоправим крах. Селячеството, основата на предишната държавна пирамида, живее много по-зле отпреди, а всичко останало е съсипано и се досъсипва. Съществува само една сила – свръхорганизираната партия на комунистите, наброяваща около 150 000 души, която с цената на разстрели е парализирала всякаква съпротива, въвела е контрол над измъчените градове и жестока система в разпределението на дажбите.
Наистина Уелс смята, че това е единственото управление, възможно в Русия. Но защо е така? Просто защото нищо, съпоставимо с онова, което е на Запад, вече не съществува. Той твърди, че дори не знае как да обясни на западния читател какво означава израза „магазините са закрити“, тъй като става дума за призрачни и неосветени градове, в които са заковани прозорците на хиляди магазини и магазинчета, и където самото понятие улица вече губи смисъла си. Из тези пространства днес, пише той, бродят само хора, облечени в дрипи, отчаяно търсещи препитание.
Морлоки срещу елои или обратното?
Уелс се интересува буквално от всичко. Иска да разбере как преживяват Максим Горки или Фьодор Шаляпин, както и световноизвестни руски учени и музиканти, оцеляващи във времена на потресаващо невежество. Потресен е от вездесъщността на една идеология, от параноичното налагане на марксизма, чиято трансцендентност „пробива“ небето с всеки забит на земята гвоздей, като отбелязва следното:
Трябва да призная, че в Русия пасивното ми неприемане на Маркс премина в доста активна враждебност. Където и да отидехме, навсякъде се набиваха в очи потретите, бюстовете и статуите на Маркс. Около две-трети от лицето на Маркс е покрито с брада – широка, тържествена, гъста, скучна брада, която навярно е причинявала немалко грижи на своя собственик във всекидневието. Такава брада не израства от само себе си; тя бива поддържана, лелеяна и патриархално възнасяна над света. По своето безсмислено изобилие тя невероятно прилича на „Капиталът“; а всичко човешко, останало от лицето, ни гледа с израза на сова, сякаш искайки да узнае какво впечатление тази брада има над околните. Вездесъщото ѝ изображение започна наистина да ме дразни. Неудържимо ми се поиска да обръсна Карл Маркс. И някога, в свободно си време, аз ще се въоръжа срещу „Капиталът“ с бръснач и ножици и ще напиша „Обръсването на брадата на Карл Маркс“.
Излишно е да уточнявам, че тези кощунствени думи бяха пропуснати в изданията до 1989 г. Дано са възстановени в новите преводи на книгата.
И все пак, необходимо е да отбележим, че независимо от проницателната си оценка за болшевишкия режим Уелс, който ненавижда царизма, е „привлечен“ от един подобен социален експеримент. Нещо, което особено проличава при срещата му с Ленин, наречен от него „кремълския мечтател“.
Беседата между вожда на революцията и писателя фантаст е наистина смайваща. Докато в хода на разговора Уелс се опитва да накара Ленин да му обясни как вижда бъдещето на Русия, Ленин на свой ред се нахвърля върху фантаста с въпроси. А именно: защо в Англия не започва социална революция? Или: защо не унищожавате капитализма и не изграждате комунистическа държава? Постепенно Уелс си дава сметка, че двете теми в разговора са взаимно преплетени. И Ленин скоро потвърждава догадката му: за да има комунистическа революция в Русия, Западът трябва да се включи. Иначе е невъзможно.
Уелс стига до извода, че това е първият горчив урок, който болшевиките са извлекли след взимането на властта през 1917 г. Пролетариите е трябвало да се „съединят“ и да си стигне до „вечното блаженство“. Ала на практика се оказва, че не е така, че това е невъзможно и по-скоро се случва обратното.
Затова и писателят решава да сподели някои свои интуиции, наблюдавайки разрухата в Русия. Може би бъдещето няма да е на големите градове и те постепенно ще отмрат? – пита той Ленин. Може би ще станат излишни девет десети от зданията в големите градове?
Ленин е напълно съгласен. Планирането на големите градове било рожба на търговията. След нейното унищожение планирането на света ще изглежда иначе: много големи сгради, най-вече църквите, ще бъдат унищожени, а останалите ще се запазят като музеи. Бъдещето ще е на незастроените територии, контролирани от малки групи хора. Това е смисълът на колективизацията…
А дотогава, настоява Ленин, ще са необходими две неща – електрификация и нови пътища. Много нови пътища. И огромно количество електроенергия, мощности, които ще бъдат изградени за сметка на селото. Затова съветската власт не се нуждае от имотни селяни, а от безимотни работници, подвластни на пълна мобилизация за изграждане на светлото бъдеще.
Прочетени с днешна дата, бележките на Хърбърт Уелс от срещата му с Ленин се възприемат, разбира се, по друг начин. Като „шизореалност“ от романите на Владимир Сорокин или Виктор Пелевин, фантасмагорично пресъздаващи съветското настояще спрямо днешното руско бъдеще. И в случая много искам да си представя как някой съвременен фантаст (от ранга на покойния Тери Пратчет) би се срещнал например в Кремъл с Путин, за да изслуша цялата му „историческа абракадабра“, която е напът да доведе до нова „война на световете“, до нови сблъсъци на морлоки срещу елои. Що се отнася до Белия дом, то една среща с Доналд Тръмп би била също толкова безпредметна с оглед на неговото безкнижие…
Впрочем, ако трябва да говорим за „прогнози“, то Хърбърт Дж. Уелс определено търпи неуспех в предвижданията си за „близкото“ (нашето) бъдеще. Може би затова Джордж Оруел в есето си „Уелс, Хитлер и всемирната държава“ (1941) стига до извода, че големият фантаст е бил „твърде благоразумен, за да проумее съвременния свят“ – просто защото въпросният свят отдавна е преминал отвъд доброто и злото. И в него идеологическата фантасмагория е подменила фантастиката.
