„С гриф „Поверително“, документален филм, реж. Димитър Петков и Христо Бакалов, 2026 г.
Документалният филм „С гриф „Поверително“ на Димитър Петков и Христо Бакалов (сърежисьор, продуцент, оператор) ми навява асоциации с романа „Името на розата“ на Умберто Еко. Защо? И двете творби се занимават със скрити (изгубени, изчезнали, неизвестни, кодирани) факти от изключително важно за българите (във филма и не само) значение. Сюжетът е като в криминален филм от висок клас, разказът (особено прецизният дикторски текст) държи в напрежение, а развитието на събитията на моменти спира дъха. Дикторите са трима и са на високо професионално ниво – Владимир Колев (чете базовия разказ), Георги Новаков (турските архиви) и Ангел Григоров (превода на турския текст). (Имам опит – оценен с награда в радиодраматургията – и твърдя, че текстът е равностоен на визията.) На пръв поглед историята е ясна. Авторите не го споменават, но Мустафа Кемал Ататюрк е твърдо решен да изтрие докрай всичко свързано със султаните. Вероятно това негово становище включва и архивите на Османската империя. И така чиновници от турското министерство на финансите обявяват 20 тона архиви на старотурски език за ненужни и за продан със задача да се изнесат от Турция в съседна държава и да се претопят. Последното е изключително важно и задължително, за да се избегнат злоупотреби и изопачавания на исторически факти.
Годината е 1931-ва, месецът – май. Акцията по изпълнение на решението на турското министерство на финансите е задействана. Не е известно да е обявяван публичен търг. Като в роман на Агата Кристи започва игра на нерви, която включва министерството на финансите, турски историци и журналисти и невидими участници в търга. Фирма с българско участие го печели и товаренето започва. Случайно учителят по история Муаллим Джевдет купува от деца, товарещи архива на път за гарата, няколко листа на старотурски, превежда ги и разбира размера на ставащото, което според него е катастрофа за историята. Веднага пише писмо (смел жест на гражданска доблест) до премиера Исмет Инюню. Но архивът вече е натоварен и пътува към две преработвателни фабрики в Княжево и Костенец. За чест на България нейни политици като Никола Мушанов – премиер, д-р Александър Цанков – министър на просвещението, както и експертите Владимир Тодоров-Хиндалов и директорът на Народната библиотека Велико Йорданов (по-късно и Райчо Райков) моментално разбират, че изключително ценни архиви, в които се крие историята на България, са в ръцете им. Започва надбягване с времето, а това означава битка с неумела администрация, различни интереси и много невежество. Претопяването на безценните архиви временно е спряно – засега, защото това са частни фабрики. В цариградската преса турски журналисти намесват в историята с претопяването българския посланик в Цариград Тодор Павлов и забележителния високообразован българин Панчо Дорев. (Неизвестни имена от учебниците по история по време на комунизма.) Това са вестникарски догадки, но факт е, че архивите на необятната Османска империя за векове наред се намират в България. Чрез историята на придобиването и транспортирането на т.нар. „цариградски архив“ авторите ясно очертават разликата между хуманитарното и прагматичното мислене, както и опасностите, които крие последното. За турските историци, както и за българските архивът е безценен. За чиновниците от турското министерство на финансите той е ненужна, стара хартия, която трябва да се продаде. За първите това е историята на една голяма империя, включваща много държави, а за вторите – „стари парцали“.
Удоволствие и гордост за мен бе да видя във филма точната реакция на български политици и експерти от онова време, които на мига разбират какво (може да) съдържа тази „стара хартия“. И тя е спасена с тяхната енергична намеса и страст да се доберат до неизвестни факти от историята на България през османското владичество. Филмът много деликатно загатва за сдържаната, точна и коректна към турската държава наша дипломация, благодарение на която архивът остава у нас. Върната е част от него, която не интересува българските историци.
И още нещо от мен. По това време турската държава има вековни традиции в държавната администрация – най-малкото като наследник на Византия. На този фон българските политици в началото на XX век, макар и без опит и без да са преминали през дипломатически школи или университети по държавно управление, не отстъпват на своите колеги. Те дори превъзхождат по прозорливост турските администратори. Това доказва нещо изключително важно: нашите държавници са били хуманитаристи. В моите очи това ги поставя в една категория с все по-рядко срещания днес тип политици – визионерите. А без тях светът би останал в застой.
Едно необходимо отклонение. Андре Малро е първият министър на културата във Франция и в Европа след Втората световна война. На едно от правителствените заседания финансовият министър докладва за предложение от американски колекционер, който иска да откупи шедьовъра на Да Винчи „Мона Лиза“ за един милион долара, а с парите да се построи детска болница. (Доколкото ми е известно, в арт средите и до днес се дебатира около теорията за двете версии на портрета, но тази в Лувъра си остава неоспоримият и безценен оригинал.) Кабинетът одобрява и е готов да гласува „за“. Малро възразява и взема думата. Той обяснява на колегите си, че след десет години някой би дал десет милиона, а след още десет години друг би дал сто милиона. Картината е една и съща, тя не се променя, променят се обаче финансовото благосъстояние и естетическите нагласи на населението. Времето ще вдига цената на платното, но художествената стойност на „Мона Лиза“ ще остане една и съща. По негово настояване френското правителство взема решение: „Мона Лиза“ няма и не може да има цена. Тя е безценна и остава притежание на френския народ завинаги.
Така че българските политици по онова време проявяват разбиране и визия за ценността на този архив без двоумение. Авторите талантливо изграждат тайнствената атмосфера около документите и хората, които работят с тях – високообразовани специалисти с озарени и одухотворени лица, водени от чувство за дълг и мисия пред България и света. Работата на оператора е на толкова високо ниво, че освен неповторимата атмосфера в архивните депа, той придава на самите архивни документи аурата на най-ценна придобивка, на огромно историческо достояние и късмет, поради факта, че се намират у нас. Изминали са 90 години в реставрация и разчитане на османотурския език, а вероятно предстоят още толкова. Няма как да не оценя високо и участието на турските професори от Станфорд и Йейл по отношение на архива като съдържание и стойност. Като световноизвестни османисти, те имат пълното право и дълг да изразят мнение във филма – макар че според мен го правят доста предпазливо…
Перипетиите около транспортирането, съхраняването и разчитането на архива е водеща тема във филма и тя, както вече отбелязах, се развива като в роман на Агата Кристи. Работата с архивни кинокадри е на изключително високо ниво, което важи и за кадрите, запечатали реставрацията на архивните документи от нашето минало. Турски и български историци османисти почти в синхрон изразяват мнението за неговата огромна историческа стойност.
Не са изяснени докрай подробностите около сделката и те остават на нивото на предпазливи догадки. Не стават докрай ясни фактите от „тихата дипломация“ на България и Турция (така и трябва), но резултатите показват едно – с дипломация и взаимно изгодни преговори се постига повече, отколкото с дрънкане на оръжие и неуспешни войни. С войни само се губи, печалбата е за малцина, страданията за мнозина.
Гледайте този филм „С гриф „Поверително“ на Димитър Петков и Христо Бакалов. Той ще ви въведе в разчитането на едни от най-неизвестните страници от българската история…
