Софийски истории (87)
Под напора на вятъра избуялото дърво край спирката на бул. „Шипченски проход“ скланя глава пред минувачите, докато в същото време самият аз съм принуден да правя ловки маневри заради някакъв пекинез, решил да изпробва зъбите си. Така е в градското пространство: то не търпи празнота и увлича всички в карнавала на онзи неудържим ритъм, различен от „гниещата тишина“, за която някога бе писал Георги Марков, изпълваща слуха със спомените за най-различни звуци като викове, долетели от отвъден живот.
Този размисъл задейства у мен неведомия принцип на паметта, свързващ на пръв поглед несводими величини от „вътрешното време“. Така и празното пространство „през“ Георги Марков (впрочем живял за съвсем кратко по тези места) ме върна към спомена за вкусната кифла с мармалад от моето детство („моята мадлена“ по Пруст), купена ми от моята баба. И изведнъж си спомних как точно на това място (в близост до сладкарницата под високия блок на улица „Хемус“) преди близо половин век не се издигаше днешният стъклено-бетонен бизнесцентър, а в дъното на затревените и зашумени дворове изникваха очертания на къщички като в приказките.
Сега тях отдавна ги няма, но са отчетливи в спомена ми. Както и разходката в една пролетна утрин, когато заедно с баба се спряхме пред двора на една от онези къщи, пред която пасеше вързано агънце (в моя спомен) или козичка (в по-сетния разказ на баба ми). Сблъсък на семейни интерпретации. Ала безспорният факт е, че докато наблюдавахме от улицата, отвътре се показа мила възрастна жена с учудени по детски очи и тогава за първи и последен път видях на живо известната писателка Калина Малина (1898–1979). Още не ходех на училище и с мъка сричах сам буквите, но струва ми се, че вече ми бяха чели „Месечинко виторога, / светлокоса, дяволита, / що ме гледаш толкоз строго, / да не би да си сърдита?“, без да знам кой е написал тези редове. Но добре помня как старата дама ме попита обичам ли книжките и ми каза някакво стихче за „букварче-другарче в детските дни“. Аз пък несмело погалих агънцето (по моя спомен), а по пътя към вкъщи баба ми обясни коя е Калина Малина, след което ми четоха романа ѝ „Златно сърце“. И това е втората книга – след „Островът на съкровищата“ на Р. Л. Стивънсън – която преодолях със свои сили. Като поколения сантиментални деца и аз съм ронил сълзи над нерадостната съдба на Димчо, когото черкезите лишават от семейството му и който след Априлското въстание бива отгледан от баба Пембиша, без да знае кои са родителите му, чиято тайна се крие във въпросния медальон (златното сърце). Поколения деца са плакали над тази история, както и над „Сърце“ на Едмондо де Амичис.
Ала това е само първата част от „спомнянето“ на онова място. Втората част от спомена препраща вече не към къщата на Калина Малина, а към съседния дом, на който навремето не съм обръщал внимание. Затварям за миг очи и се връщам мислено през 70-те години на миналия век. Тогава, както вече казах, бетонно-стъкленият бизнес център го „нямаше даже“, а на бул. „Шипченски проход“, в отрязъка между улиците „Хемус“ и „Симеонов век“, имаше две-три къщи (не си спомням точно), до които стърчеше десететажният блок на ул. „Хемус“ 2, в който живееше „големият мълчаливец“ и голям кинорежисьор Людмил Кирков.
В случая къщата на Калина Малина, този приказен дом, в който съпругът ѝ, литературният критик Д. Б. Митов, е издавал в. „Литературен глас“, беше само отправната точка към легендата, витаеща над съседната къща. За нея имам съвсем блед спомен, а именно тя си остана квартална притча „во езицех“ дори след като беше разрушена заедно с всичко останало. На тяхно място днес се издига безкрайно грозен петнадесететажен бетонен гигант, вдигнат комай от строителни войски за някой и друг ден отпуска, който по-късно стана обитаем.
А за каква легенда иде реч? В прочутото кафене „Орфей (в НРБ кафенетата бяха кът), намиращо се точно под кооперацията срещу зала „Универсиада“, имаше масичка на постоянното присъствие на „многознайковците“ – чичковци, наясно с всичко и всички. Та тъкмо те, вече през 80-те, намигайки към младото поколения, понякога ни питаха не търсим ли „царските съкровища“. Чиста закачка във времето на народната република.
Не им обръщах внимание, докато веднъж един от тях, сочейки директно към ъгъла с улица „Симеонов век“, където се ширеше пълният с дъждовна вода изкоп, не ни попита: „Ама знаете ли какво откриха у съседа на Калина Малина? Там беше съкровището. Милиционерите от Първо районно завардиха всичко наоколо, пиле не можеше да прехвръкне“.
Някой го сбута овреме, такива приказки никак не се толерираха. Но аз, като ревностен читател на „Островът на съкровищата“, не забравих чутото. И така до промените, когато в гладната Луканова зима през 1990 г. попаднах на опашка за хляб и мляко заедно с един от „многознайковците“ от „Орфея“, юрисконсулт по професия. Тогава се висеше дълго пред бакалиите, от шест часа заранта, с надеждата към 9–10 ч. да докарат нещо за ядене… Инак трябваше да гладуваме.
Та от дума на дума – тези опашки бяха едни „малки университета“ – се подсетих за „царските съкровища“ и го попитах: „Ама това не беше ли само шега?“.
Старият юрист учудено ме изгледа и буквално повтори историята си. Как през седемдесетте години МВР заградило това пространство и започнали да претърсват двора на въпросната къща, метър по метър.
– Кой живееше там?
– Един известен художник. Беше му там ателието.
И след известно бърчене на вежди каза:
– Мисля, че се казваше Кожухаров…
– Намериха ли нещо? – полюбопитствах аз.
– Копаха в кладенеца, сподели моят „информатор“ – и извадиха оттам нещо скрито. После чух милиционерите в кафенето да си говорят, че Държавна сигурност издирвала царските съкровища.
Ето как тръгва тази квартална легенда. И така половин-един час в гладното Луканово време запълнихме с лакърдии за „царски истории“. Нали гладна кокошка просо сънува.
Бях напълно забравил за всичко това, докато преди години не попаднах на спомените на Емил Александров, едни от доверениците на Людмила Живкова, сам човек от службите, после лежал заедно със своя съмишленик Живко Попов в затвора. Вътре, черно на бяло, пишеше, че един от приоритетите на „културно-историческото разузнаване“ било издирването на „царските съкровища“. Значи не са били само празни приказки?
Решавам да приседна в малкото кафене в подножието на новия бетонен гигант и да видя какво ново-старо има в мрежата по този въпрос. Скоро установявам, че книгата на Емил Александров „Култура и лична власт“ е налична в интернет. И тутакси попадам на следното:
Един от проектите на Людмила Живкова бе събирането на картини и произведения на изкуството от български и чуждестранни творци. Интересни картини със сюжети от българската история получихме през 1971 г. от големия български художник Никола Кожухаров. Малко след смъртта му сътрудниците от Комитета за култура Петър Япов и Никола Гунов се свързаха със сина му и той ни предостави – на ниски цени и като подарък – доста платна на баща си, изобразяващи моменти от средновековната ни история.
Тримата съдействаха да се сдобием и с платна от новата българска история, като например управлението на последния ни цар Борис III. Някои от тях съдържаха неговия лик и ликовете на семействата му, на тогавашни министри и висши сановници.
Ето я първата податка. Докато пия кафе край „кварталното Елдорадо“, превъртам през ума си какво знам за художника проф. Никола Кожухаров (1892–1971). Родом е от Казанлък, завършва един от първите випуски на някогашното Рисувално училище (днес Национална художествена академия). Ученик е на Иван Мърквичка, после специализира в Академията за изящни изкуства в Париж при известния живописец Фернан Кормон, известен с любовта си към Ориента (учител на Тулуз-Лотрек, Ван Гог и Хаим Сутин). Винаги ме е смайвало парадоксалното съчетание в живописта на Никола Кожухаров между неосимволистичните търсения върху българския фолклор („Мене ме мамо змей люби“) и баталните му картини („Часовой“, „Край Одрин“). Негов е и паметникът на Гюро Михайлов в Пловдив (1938). От 30-те години е „придворен художник“, автор на официални портрети на цар Борис III и на царското семейство, което няма как да не го „зачерква“ в очите на народната власт.
Откривам името му в един от списъците, показани от Красимир Илиев в изложбата „Форми на съпротива“, където Никола Кожухаров (заедно с професорите Атанас Дудулов, Борис Митов, Симеон Велков, Никола Ганушев) е отстранен през 1946 г. като „неподходящ за новите задачи на Академията“. Кратко и ясно. Без да са обявени пряко за „враждебни и чужди на новата власт“ – както Иван Лазаров, Иван Пенков или Васил Захариев.
И какво следва тогава? Творческо оцеляване и търсене на препитание чрез „приложна работа“. Кожухаров стенописва читалищния салон в село Кунино (1948). Светият синод предлага на него, както и на също изпадналия в немилост проф. Димитър Гюдженов да изографисат катедралния храм „Св. Димитър“ в Стара Загора (1959–1960), а после „Св. Николай Чудотворец“ (1961) във Варна. Следват и други поръчки, така че той все си изкарва хляба. През 50-те и 60-те години (покрай завръщането на „националното“) Кожухаров успява да пробие с картини като „Залавянето на Васил Левски“ или „Калоян приема папските пратеници“).
Всичко това добре, но пак не стигаме до същината на историята.
В разсекретени документи, които открих на сайта на Комисията по досиетата, дори присъства някакъв опис на „придобитите“ от Кожухаров картини: „Портрет на Цар Борис III“ – маслени бои; „Портрет на Царица Йоанна“; „Сватбата на цар Борис III“; „Гробът на Борис III в Рилския манастир; „Погребението на цар Борис III“ – акварел; картината „Българи от Охрид“.
И заради тях ли е била цялата шумотевица? В друг документ се споменава и за акция на Държавна сигурност в Панчарево, където в къщичка (!) на възрастна дама, работила някога в двореца, било приспособено пространство, в което се пазели „неща“, оставени от царската фамилия за съхранение. През 1946 г. е имало лимит за „багажа“, а и взетото от царица Йоанна и съпровождащите я лица е било внимателно „филтрирано“. Още там се губят дирите на документи и артефакти.
Но какво общо има това с художника Никола Кожухаров? Докато си допивам кафето „на мястото на събитието“, се опитвам да подредя в ума си основните версии.
Първо – за картините. Защо художникът е съхранявал именно тук творби, които не са били „за показване“? Логично – на възможно най-уединено място. Защото къщата, ползвана за ателие на бул. „Шипченски проход“, е била идеална за тази цел. След 1944 г. това е почти „вилна зона“, дори трамваят върти на старото колело на „Ситняково“. Иди търси някого из тези поля и гори. Едва построяването на зала „Универсиада“ през 1961 г. променя нещата. Мястото изведнъж става знаково, тук се провеждат конгресите на БКП, започва да се говори за втори „социалистически център“ на столицата. С изгряването на звездата на Людмила Живкова (началото на 70-те години), софийското „центриране“ обаче се променя. Ролята на социалистически център на „новия златен век на българската култура“ бива отредена на мястото около НДК, с което др. Живкова иска да остане в историята.
Но да се върнем към самия Никола Кожухаров. Очевидно е защо някогашният „придворен художник“ не е показвал на никого тези си картини. Има косвени свидетелства, че е бил арестуван. Негови колеги като проф. Стефан Баджов, Никола Танев или Борис Денев са били задържани и репресирани за далеч по-малко. Няма свидетелства, но мога да си представя как ли някогашният „дворцов художник“ се е вслушвал навремето в шума на всяка преминаваща край дома му кола. Тъй като собствените му картини са били достатъчен обвинителен акт срещу него самия.
А възможно ли е през 1946 г. да се е съгласил да съхранява и някакви „царски документи“? Тук можем само да гадаем, но хипотезата е малко вероятна. По време на „Народния съд“ един от най-често поставяните въпроси е бил за съдбата на архивите на т.нар. Дворцово разузнаване. Никъде не е останала и следа от тях. Знае се, че Павел Груев собственоръчно изгаря камари с документи в първите дни на септември 1944 г. С което навярно спасява много хора и техните близки от жестоки репресии.
По спомена на някогашния мой съкварталец от кладенеца в двора са били вадени „неща“, но най-вероятно става дума само за опакованите „дворцови картини“. За друго няма документални доказателства, а строгите мерки по „завардването“ най-вероятно са били начинът, по който Държавна сигурност е гледала да се подсигури – претърсвайки целия имот за всеки случай. Току-виж от храстите изскочил някой заек.
От доклад, носещ подписа отново на Емил Александров (като ръководител на XIV отдел към ПГУ на ДС), става ясно, че намереното у Кожухаров не е било прехвърлено към Националната художествена галерия или към някой друг музей. То бива заключено в стая номер 13 на тринадесетия етаж в централата на ПГУ на улица „Хайдушка поляна“. Звучи „фатално“.
Пак от разсекретени документи разбираме, че в това хранилище са се съхранявали над 3 000 документа, там е била и задигнатата чернова на Паисиевата история, преди да бъде върната в Зографския манастир, имало е картини и икони. Къде днес е всичко това? Никой не дава отговор.
Най-странно е, че „царските картини“ изплуваха покрай конфискацията на колекцията на Васил Божков през 2020 г. Тогава на една от пресконференциите бе спомената творбата „Сватбата на цар Борис III“ от Никола Кожухаров като лично притежание на хазартния бос. Придобита как и от кого? Сагата с „царските съкровища“ все още е в „зоната на здрача“.
